Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Преслав

ПОСЕЩЕНИЕ НА СИМЕОНОВАТА СТОЛИЦА

Как обаятелно е звучало това красно, това внушително име на слуха ни в ученическите години! Как много е говорило на младенческото ми въображение за стара слава, за дворци, за велики царе, за Крума, за Бориса, за Симеона! Помня даже и днес, буквално, тия думи в географията на Яким Груев: „Близо до Шумен са развалините на Преслав, старата българска столица, по турски Ески Стамбул.” И видението на тоя вълшебен град е населявало мечтите на моя юношески патриотизъм. Защото българската история тогава, която ни откри миналото с вълшебните призраци на славата и величието народно, събуди първа в душите на онова поколение любов към свобода, мечти и ламтежи за политическа независимост. И ние зачерпахме първата си вяра и упование в бъдещето в скрижалите на миналото. И Паисиевите пророчески думи бяха верни, че чрез възкресяването на историята ни и народът ще възкръсне.
Но изгря свободата, минаха двадесет и три години свободен живот и едвам тогава ми падна случай да намина в Преслав и да се поклоня на столицата на великия Симеона.
Влакът ме свали на станция Крумово, която носи името си от ближното село Крумово, ново име, заменило турското: Четалар. Тови прекръстяне е било една щастлива идея. Името на Крума говори вече за Преслав, то е сюггестивно. Хващам един файтон, чийто кочияш е турчин, и потеглям на юг, към градеца Преслав. Той отстои на няколко километра оттука, но се крие зад една възвишеност. Вървим из една хубава, живописна долина. Камчия отляво, мътна и придошла, лъкатуши из зеленината. Българите я наричат Тича. Срещаме върволица кола, карани от турци, герловски турци. Две кичести села, Осмар и Велибей, се редят отвъд реката, плувнали в дърволяка си. Пред мен хоризонта е препречен от черно гористо бърдо. В полите на това бърдо турчинът ми обажда, че се намират останките на историческия град. Стигаме при една хубава гора от големи брястове, дъби, буки. Тя е стара, ако се съди по дебелината на стволовете. И ето вече въображението хваща да работи. Аз си мисля, че под шатрите на тия големи дървета е почивал на прохлада негли някой български цар, може би и сам Симеон, когато се е връщал от победоносния си поход зад Дунава против унгарите... И си, го представям тъкмо такъв, какъвто покойният живописец Павлович ни го е предал и запечатал в душата ми в картината си „Симеон пред Цариград”. И мене ми додява, гложди ме това представление, натрапено тиранически в ума ми, за Симеона, един Симеон с вулгарно, просто лице на хрисим поп, с малка пригладена брада и с неизразителен поглед. Далеко е оня Симеон, хитър, войнствен, кръвожаден, горд, за когото пишат византийците с такава жлъчка... Както и да е, Павлович е сторил онова, което е било по силите му, и то пак е имало голямо значение, принесло е услуга на времето си, като е пробуждало народна гордост у поробения народ. Сполай му! А днес и това нямаме. Нашите сегашни живописци, далеко по-даровити от Павловича и разполагащи с много по-богати материали от документите за оная епоха, бягат от тия сюжети и ние нямаме нищо, положително нищо в нашата съвременна живопис, взето из българската история. Може би липсва им вдъхновение, може би плаши ги мъчнотията на работата, ужасява ги мисълта за труда, който трябва да си дадат, за да проучат по съществуващите данни колорита на епохата; може би предубеждение, презрение към призраците на миналото... кой знае... Но те сигурно се заблуждават, те грешат, като пропущат случая да създадат нещо действително прекрасно и голямо, което би ги обезсмъртило, и ни гощават вечно с някакви жанрови картини, пейзажи и пр. незначителни сюжети, сюжети изтъркани до оскоменяване на очите, обработвани от хиляди други художници, преповтаряни и неговорещи нищо на българската душа. Имаме само една историческа картина в нашия Народен музей – и тя е от един чех, Холарек – „Ослепената Самуилова войска”! Там отвратителна по предмета си картина, това наумяване за най-трагичния и грозен момент от нашето минало, тъй дълбоко оскърбляваща нашата гордост и нашето българско сърце, би трябвало да не виси там и вместо нея да се красуват ред картини от българското величие и слава – каквито и да са били те. Но кой ще стори това? Божествената искра на вдъхновението, на сюблимното, грандиозното вдъхновение, която е запалила гения на Матейко, на Давида, на Дора, на Верещагина, не засяга благодушието на нашите днешни артисти...
Нека се надяваме на бъдещето.

Пристигнахме в Преслав. Той е угледен градец по двата склона на един дол. Слязох при една от първите гостилници и седнах отвън на пейката, под сянката на няколко дървета, да пия кафе. Скоро се появиха неколцина младежи и един от тях ме поздрави дружески. Излезе мой познайник. Той ми препоръча другарите, като него учители тука и въпреки ваканционното време случайно остали в градеца. Кога се научиха за целта на дохождането ми, те любезно ми предложиха да ме придружат до развалините. Излязохме из източния край на Преслав. От една висока полянка ми посочиха местността на Симеоновата столица: пуста площ, разорани нивя отсам Камчия. В турско време са стърчали още останки от мраморни зидове, останки от старите царски палати, съвсем изчезнали после и на мястото на конто се издига сега, сиротна и скръбна, новата църква. Тя прилича повече на гроб, издигнат въз скелета на миналото величие. Отминахме и слязохме към реката. На няколко места виждам зарязани варници – трапове, в които е горена вар. Другарите ми обясняват, че тая вар е правена от мраморите, що турци и българи откъртвали от стените и планините. И научих скръбни работи за това дело на систематическо и светотатско опустошение. Всичките мраморни плочи от турските джамии, конаци, чешми и други здания са вземени от Преслав. В течение на вековете старият град, разрушен вече през българското царство, е бил рушен, къртен, обиран, додето не е останало нищо от него! Даже допреди десетина години нашето правителство не е било взело никакви предохранителни мерки за опазване историческите рисунки. Българите са продължавали безнаказано и безжалостно делото на прежните си господари. На едно място, разорано от брездите на ниви, се издигаше новата черква, а близо до нея част от някаква каменна стена, ощърбена, полусрутена. Нищо друго в това празно пространство не спираше погледа.
– Тук е бил старият Преслав – каза ми един.
– Как, само това? – извиках учуден.
– Да, само оная стена; черковата е нова и е съградена там, дето се предполага да са били царските палати.
Със свито от скръб сърце аз нагазих мокрите от нощния дъжд брезди и отидох при останката на стената. Тя се издига само един метър от земята, няколко големи дялани камъни по нея, почернели от времето, и нищо друго. Залутахме се наоколо да дирим още следи. Само основи от камъни, тухли и хоросан се прозираха през тревите и гъстия буренак – въз тях ралото не могло да мине. Някъде тия основи съвсем се не виждат, а се познават по издигнатите тревясали ивици. Тук-таме малки късове от мрамор белеят се в пръстта като човешки гнили кости. И нищо друго от стария Преслав.
С умилителна гордост и художествена простота е описал великия Преслав Иван Екзарх, съвременникът Симеонов, във въведението на Шестодневът, и това описание от X век е едничкият оцелял документ, който ни е дал картината на първата българска столица с такива подробности. Добрият български монах, като описва впечатлението, което тя е правила на чужденеца, казва: „Ако той дойде отдалеч и влезе в преддверието на княжеския двор, то ще се учуди и като доближи до вратата с любопитство, ще разпитва. А когато влезе вътре, ще види по двете страни строения, украсени с камъни и изпъстрени с дърво. Като отиде по-нататък в двора, той ще види високи палати и черкви с безчислени каменни и дървени украшения и живопис, украсени отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, така щото той не знае с какво да ги сравни, тъй като в неговата си земя той никога не е видял подобно нещо, но само бедни колиби. Той ще бъде смаян от удивление.”
От тия простодушни и прочувствувани редове можем да заключим за степента на богатството и великолепието на преславския дворец във времето Симеоново.
Иван Екзарх ни дава ценни сведения в същото въведение и за придворния блясък, които са пропити със същия простодушен лиризъм. Той продължава: „Но ако той (чужденецът) случайно види князът с бисерни дрехи, с върви жълтици на шията, с ръкавели, опасан с пурпуров пояс, със златен меч, и как от двете му страни седят болярите със златни нанизи, пояси и ръкавели, и ако го попита някой, кога се завърне в отечеството си: „Какво видя там?” – той ще каже: „Аз не знам какво да ви разкажа: само вашите собствени очи биха били в състояние да обгърнат тоя разкош!”
Към края на нещастното Петрово царуване връхлетя гибел великото царство и заедно с него пропадна Преслав. Той биде разрушен от Цимисхия.
Но великия Преслав е бил запазил дори до XVI и XVII век следи от прежното си величие, разорението на останките му не е било пълно. На 1585 г. френският учен пътешественик Жак Бонгар, като минувал с посолство от Букурещ за Цариград, видял тука само дълги стени от бял мрамор. А турският географ Хаджи Калфа (умрял в 1658) разказва,че в негово време имало големи развалини близо до Шумен. Там се намирала една голяма и висока стена от времето на „неверните”, която заемала повече място, отколкото Цариград, тъй щото много полета и планини се намирали в нея. Жителите вземали оттам четириъгълни одялани камъни за своите къщи. Види се, това ще да е било стената, част от основите на която и днес личи на планината Забуя.
Бъдещите тъкмени разкопки на Преслав навярно ще ни открият много нови важни следи от разрушената преди десет века славна Симеонова столица, от която властта на българския скиптър се е простирала въз една България четири пъти по-широка от сегашната и дваж по-голяма от Санстефанската. Защото при Симеона тя е имала граници: на север Карпатите, обхващала е всичките земи между Черно и Бяло море, обзимала е Македония, Тесалия, Албания, Сърбия и част от Босна.
Камчия тече мътна и дълбока из планинското си гърло.
Тя изтича отдалеко из тясната клисура. По предложение на другарите влязохме в нея да я поизгледаме. Тя е твърде дива, твърде пустинна, твърде мрачна с черните гъсти гори, що обличат високите склонове, притиснали с полите си мътната река. Увлякохме се няколко километра навътре, вървейки по ново шосе, и дивотата и безлюдието на клисурата растяха. Само през тоя път са могли да минават неприятелските войски на византийците, за да идат до Преслав, а това минуване е било крайно опасно при безчислените засади, които е давала клисурата. Срещнахме герловски турци с кола и на коне. Те ни здрависваха почтително – не можеш позна сега в тия хрисими хорица предишните фанатици и разбойници на Герловската котловина. Шосето е заместило стария друм из тая местност, оня друм, из който Симеон е повеждал своите шумни пълчища от победа към победа до под стените на разтреперания Цариград.
Под навеса на една кръчма найдохме сложена богата трапеза с вкусни ястия и изрядно преславско вино. Тая приятна изненада ми била приготвена от любезните млади учители, които ме придружаваха. Пиршеството беше оживено и весело. Държахме здравица за България, споменахме старата й слава с великия Преслав и Симеона, и Крума, като пиехме онова преславско вино, което и той е пиел из Никифоровия череп в пиршествата си.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания