Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Водопадът

ИЗ НЕДРАТА НА ВЕЧНОТО

Завчера, при една радостна майска утрина, минувах през Бояна за водопада.
Бягах от тъгата. Бягах от шума на София, от нейната суета, пищност и мизерия... Исках да ида в природата, едничка непричастна в човешките страдания. Бурите, които разклащат царства и народи, не засягат нейното незиблемо спокойствие, нейното гордо равнодушие. Колко пъти човек е намирал душевна тишина в нейното лоно?
Изкачвам се все нагоре – цели два часа. Изкачвам се полека всред гъсталаците от лещак, облечени в нова шума, из каменлива и залутана пътека. Камъните се търкалят под нозете ми. Боянската река, все отдясно, шуми. Пътят става все по-върл и мъчен, понякога се и не познава по сипеите. Нужни са безчислени почивки. На едно място – пълзя над пропаст. Опасен преход, макар и кратък... Слънцето силно пече. Пот облива лицето. От две страни гъсти шубръки притискат тясната пътека, а тя става все по-стръмна. Стигам на по-открито място. През листака достига до слуха ми вече глухият гърмеж на водопада. До една скала, засенчена от клоните на габърите, спирам пак за отмора. Широка гледка на север. Пред мене се зеленее и разстила в омайната си хубост Софийското поле. София заслепително свети със златните куполи на „Александър Невски”, начертана от правите линии на улиците. В кръгозора – веригата на Стара планина. Ето там, голият Мургаш, с изгорялата си  гора, къпе чело в небесната синева; ето, на запад, високият Ком, гол също. Аз поздравлявам двата върха, мои някогашни познайници, дето балканските лъхове са галили лицето ми и вливали свежестта си в гърдите ми...

Продължавам пътя си.
Грохотът на водопада все по-силен и по-близък. И той говори на душата ми нещо тайнствено и велико. Тоя говор на природата завладява чувствата ми; нищо вече от земното, от човешкото. Аз принадлежа вече на друг свят. Клоните, които ме шибат по челото, орелът, който прелита бавно из въздуха, гущерите, които избягват и се пъхат в храстите при приближаването ми – всичко това ми става близко, родно. Аз се сливам с живота на мирозданието и на вечното, защото хиляди и хиляди години, преди Сердика да израсне долу в полето, още когато то е било дъно на велико езеро, тук, на тоя склон на Витоша, все тоя живот е прозябавал във вечната тишина, при вечния шум на водопада.

Но ето излазям пред самия водопад.
Два грамадни стълпа вода блещят под слънчевите лучи и падат в пенливия вир. Ужасен гръм, трясък, рев, боботене – тоя шум с нищо не може да се изрази. Сякаш слушам гнева на едно водно чудовище, чудовище, съставено от разтопено сребро, от заслепително бели и блестящи струи и от пяна и водни искри. Това живо нещо не е от тоя свят, то е нещо апокалиптическо, неизразимо страшно и неизразимо красиво. Спомних си тогава, не знам как, първите стихове от Державиновия „Водопад”, който ми декламираше някога моя учител Партеннй Белчев:

                Алмазна сыплется гора
                С высот, четыремя столбами,
                Жемчугу бездна и сребра...

Една подвижна белезнява пара, образувана от пръските на водопада, обхваща голямо пространство във въздуха, оросява с мокротата си посетителя и го прогонва по-назад. Величествена дъга с най-ярките и нежни цветове се извива високо и гордо в росистата пара, трепти, сияе и пленява очите. Тая дъга виси постоянно там в слънчев ден. А по скалите и в пукнатините им теменуги, теменуги, цветя безчислени, здравец, люляки...

*

Водопадът гърми, бухти, реве заглушително. Аз потъвам с наслаждение във вълните на тоя стихиен и гръмовит живот. Как всичко се изгубва сега в душата ми, отстъпва място само на това ново и съкрушително чувство на великото и стихийното! Гете нейде казва, че има поезия в шума на вълните. Да, и каква поезия! Но тука тя прониква, обхваща цялото ти същество. Тоя водопад ти се струва, че не иде от върха на Витоша, а нейде от небесните висини, носейки със себе си лучите на синевата им и шумът на бурите им. И чини ми се, че никое природно зрелище не действува тъй потресно на чувствата. Аз съм се любувал на други два големи водопада в България: на Суучурумския при Карлово и на Костенецкия, но този най поразява въображението.
Каква красота имаме ние пред самата столица и как малко й се радваме!

*

Обаче, една приятна изненада.
Отдолу се зададоха около стотина поклонници на водопада от София: мъже, жени, момци, девойки, ученици и ученички. Яркоцветните облекла взимаха очите. Тая весела дружина с викове и песни идеше насам... Едно време аз писах, че ние живеем и мрем в отечеството си като същи чужденци. Не, вече българинът привикна да се радва на хубостта на България. Модата за излети доби широко развитие. А заедно с това, заедно с любовта към природата – а нашата ли не е достойна за любов – и душите се освежават с нови впечатления, и чувството за красотата ги облагородява.
Като да потвърди или опровергае това мое мнение, един от учениците зачурулика песента от „Царицата на чардаша”:

                „Жените, момите от кой да е шантан”...

Де, де, дяволо, и тука ли? А аз бягам от София!
Водопадът по-силно загърмя, разсърдел, че храма, в който той пее своя вечен химн, се осквернява от такава нечестива песен...
Внезапно съгледах в тълпата една фигура с бялата брада на свети Спиридона, която усмихнато – не брадата, а фигурата – ме поздравляваше с ръка – нашият славен художник Мърквичка... Узнах после, че той всяка неделя иде на гости на Витоша да черпи младост и вдъхновение.

За мое ново учудване видях, че идеха и двама английски офицери. Когато приближиха, те ме попитаха на завален френски език за пътя и към Черни връх. От разговора, който последва при тая случайна среща, аз узнах, че единият е от Северна Шотландия, а другият, господин с аристократическо лице, се каза, че е от остров Уайт. Те се възхищаваха от хубостите на България. Понеже аз изказах съжаление, че нищо още не е направено за удобства на пътниците, те възразиха, че тъй е много по-добро: Шотландия с навсякъде прокараните хубави пътища и съобщения, Швейцария с големите удобства, които дава на пътниците с нейните фюникюлери и планински хотели, отнимат от поезията на природата, която те предпочитат дива и неопошлена от ръката на цивилизацията и пресметливостта на спекулата.
Прави ли бяха те? Не знам.
Но ние, хора с първобитни вкусове и с още спяща енергия, да не слушаме тия албионски синове, жедни за дивото и оригиналното. Една добре изравнена пътека до водопада и една скромна стрешина до него, за в случай на дъжд или буря, не би било лошо.
Англичаните не са приказливи хора и без препоръка не водят с тебе сношение. Но тези се оказаха по общителни. Така, аз бях изненадан още: те ми заговориха за българите. Намират ги много добри и симпатични хора. Аз забележих с усмивка, че ние се радваме на славата на „человекоядци”. Единът каза: „Да, гърците така ви представяха, но ние се убедихме, че гърците са...” (той им прикачи едно оскърбително прилагателно, каквото и Байрон някога бе им дал). Другият, шотландецът, прибави, че българинът е и храбър като войник. (Той участвувал в боя при Дойран.) Според него тая българска победа е “une grande gloire” за България*.
Да чуваш хвалби от неприятели на днешните дни, има ли по-упоително нещо? Другият, като да тури венец на моята народна гордост, забележи, че и типът на българките е красив. (Дано тия редове не паднат под взора на нашите напети гиздосии по булевард “Цар Освободител” – иди им стой насреща тогава!)

Но можете ли си въобрази нещо по-невъзможно, по-немислимо? Една хубава госпожица, при тоя дивен водопад, сред тая дивна поема на планините, беше разтворила вестник и го четеше!.. И тука? О, ужас! Ветрецът, развявайки по лицето й кичури коси, подгъваше вестника, за да не може да го чете; водопадът по-гръмливо ревеше, за да привлече вниманието й, и казваше: “Тук е запретено!” Но всичко напразно.
Тогава самото небе се намеси. Из един рошав облак се изсипа внезапно буен дъжд. Гостите на водопада се разбягаха. Премноголюбознателната госпожица и всичките госпожи и моми се разтичаха като дриади, подплашени от похотливи фавни, да търсят убежище под по-гъстите клонове.
Англичаните, без да бързат, се повърнаха назад, вървейки спокойно под дъжда.
А водопадът все бухтеше.

Май, 1920 год.

 


*Речта е за големия, последния бой при Дойран през септември 1918 год., в който паднаха, убити само, повече от десет хиляди души англичани и гърци, по собственото признание на англичаните. Уви, тая „grande gloire” се затули, преди да се узнае, от черната сянка на доброполската провала.
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания