Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Един кът от Стара планина

На 21 юли 1882 г., по четири часа заранта, аз излизах из разрушения и печален Сопот, възседнал върху здравото муле на Рачо Чобана, за да обиходя Стара планина.
Придружаваха ме, като водачи, стопанинът на почтеното животно, що ездех – Рачо Чобанът, с покачена на рамото мартинка; бай Михал, някогашен строг пандурин, също въоръжен с пушка и с един дълъг нож – и двамата пеши; четвъртото лице, що ми правеше другарство, бе един ученик от пловдивското реално училище. Той ездеше на скромно магаре, което бе натоварено с особената чест да носи две хубаво натъпкани с провизии дисаги, из които приветливо поглеждаха главите на три стъкла със славно киселерско вино. Из тая ранна дружина тичаха ту напред, ту назад две малки кучета, които се обръщаха при името „Горкó”!
Мълчаливо вървяхме нагоре по каменистия рът, наричан „Трапето”, един праг на Стара планина, която с всичката си дивост и величие изпречваше и въздигаше пред очите ни своите огромни гърбушки, обрасли с трънаци и бурени, прорити от пороите и проръсени с големи остри каменяци. Навремени се спирахме и извръщахме да гледаме великолепната панорама, що представя долината на Стрема, която почва на запад от Клисурския проход и свършва на изток до Калоферската стража. На юг я загражда Средна гора със своите черни върхове Кривчо, Остри връх и Богдан. Тая долина, една от най-живописните в България, до днес не е привлякла вниманието на никой знаменит пътешественик-ориенталист.
От дясната ни страна, из разсечените гърди на планината, гърмяха глухо водопадите, чиито вълни от камен на камен, от яма в яма се хвърляха с бясна бързина до самите поли на планината, дето се изгубваха, разделени на малки вадички и бари, из градините.
Мулетата спряха да си починат. Бай Михал запали цигарата си, посочи надясно в дола, който прави реката, към една сграда, окръжена с градина, насадена с боб, и каза:
– Тук е Бойковата нива. Тук преди шест годин, в същия ден, бе се натъпкал цял Сопот. Бягаха от турците... всички бягаха!... Хората бяха излезли през нощта голи и боси, без дрехи, без обувки, без завивки... Пази боже... то бе страшно... ония ти деца като ревнали, че запискали... един ти казва: „Турци идат... Сюлейман паша”; други вика: „Русите са на карловския път.” Не знаеш кого да вярваш, не знаеш къде да идеш... А пък всичко оставихме в село... Моята жена, поразената, в страха си изнесла на гръб дотук преждата, що работеше на Цача Гайтанджията, а връвта с жълтиците оставила на полицата... Да й се не види преждата!... Барем един хляб да бе взела, да не гладуваме... Чакаме, хъ това, хъ онова, кога ей че иде Ангел Дудулът. „Турците влязоха – извика... – Мича убиха – каза... – убиха го аивците... Престорили се на руси, продумали му нещо по руски и той отишел при тях... „Долу пушката!” – му извикали и там го съсекли... Няма вече време за губене... беж!” Че като рекоха „беж” – като хукнаха нагоре, кой през пътеката, кой през каменяците – не се чуха, не се видяха... Е, господине, на този ден преди шест годин страшно бягане беше.
Думите на водача ми произведоха мрачно впечатление. Аз си представих мислено тая тиха и цветуща сега долинка каква е била в онзи критически ден, когато хиляди жени, мъртви от страх, разплакани и изгладнели деца, пребледнели и смутени мъже са се трупали като сплашено стадо овци, обхванати от луда паника, без водач, без посока, без надежда!...
– Сега, като вървим нагоре, надлъж из Леевица, ще ти покажа отде бягаха всички нашенци... Дръж се харно: тука е лошо – рече бай Михал, като тръгва пред мулето ми.
– Оттук, из Леевица, все вървяха хората – обади се Рачо Чобанът, който поиска да вземе участие в разговора.
– Мълчи бе, хлапетийо! – измърмора бай Михал...– Тебе те нямаше тогава.
Рачо Чобанът млъкна посрамен. Ние следвахме да се спущаме към леглото на шумещата река. Скоро стигнахме до брега и захванахме да вървим надлъж по него. От двете ни страни се издигаха големи и грозни планински стени, които на всяка стъпка ставаха по-високи и по-увиснали. Слънцето, което едвам се показваше, позлатяваше техните космати върхове. Един чист, хладен, сладостен въздух, размесен с миризмата на горската чубрика, вливаше неизяснимо наслаждение в гърдите ни. Усещах, че се подмладявах в тая прясна, девствена природа, пълна с толкова тишина и хармония. Реката в бели пенливи водопади и скокове се хвърляше из стръмните си брегове, гърмеше, ехтеше и пълнеше самотията с дивата си мелодия. На места, до пътеката, из зелените шубръци и лещаци се смееха стръкове от преспи малини, червени като корала на Персия, сладки като устните на ихтиманските девойки. Аз се навеждах от мулето и късах тия прелестни стръкове. Настанахме лещаците, които ни оставяха една малка като алея пътека, за да преминем. Другарят ми, ученикът, отседна от добичето и се спусна върху тази лакома плячка с голямо остървение. Той напълни всичките джобове на палтото и панталоните си с лешници, които след малко изхвърли обратно, защото бяха зелени. Слязох и аз, защото пътеката стана твърде стръмна и опасна. Пороите бяха я изровили, тръните я преплитаха със своите досадителни вейки. Чудни цветя пъстреха от двете страни пътя ни. Сипи, червени, алени, жълти стръкчета показваха своите прекрасни главички из тревите; и те викаха, и те молеха да ги откъснеш. Китката, която направих от тях, бе прелест. Чини ми се, че никога градинските цветове по свежестта си, по блясъка на шара си, по своеобразната си хубост не могат се сравни с произведенията на горската флора. За всяко цвете аз разпитвах как се казва, готов да му запиша името в портфела си, за да усладя с неговото благоухание някой стих. Напразно! На всеки подобен въпрос бай Михал ми отговаряше еднакво:
– Това е едно цвете – планинско цвете.
А Рачо Чобанът прибавяше дълбокоумно:
– Това е цвете... санким трева... тъдява ги има много такива.
Изведнаж погледа ми плени едно цвете, което стърчеше на стръмнината на брега. То беше румено-светло, толкоз румено, щото ти се чинеше, че е къс от дъгата, една ангелска целувка, оронена от небето. Аз се спрях, очарован от това чудно хубаво създание, така усмихнато, така красиво, така скромно.
– Поне това не знаете ли как се вика, за бога? – извиках аз.
– Това е „Зла свекърва” – отговори бай Михал. Аз побледнях от негодувание.
– „Зла свекърва”! Такова ли име са дали на най-чудесното цвете! Боже мой, какъв прозаически народ!
Яд ме беше, защото не пръв път чувах у нас да се дават най-безобразни имена на най-приятните цветя. Естеството, което така разкошно и величествено се проявява и хубави цялото наше отечество, ние го онеправдаваме. Ние нямаме мили названия за неговите хубости. В народните песни, освен традиционните: гора зелена, вода студена, поле широко, ние не срещаме други поетически термини, които да изразяват чудесното разнообразие на красотите и изгледите му. Най-величествените създания на природата у нас нямат имена. И най-миловидното, златожълто цвете, което пролет и лете краси полята ни, ние именуваме „лай-лай кучка”. Италианците го наричат „камомила”. На едно мораво-белезняво цвете, което така разкошно захубавява ливадите, ние даваме простото име „слез”; на това светлоалено цвете, което се мярка из зелените класове на нивята, ние казваме „пукал”; величествения син крин, който краси нашите градини, ние наричаме „магарешки уши”; на друго едно горско цвете казват „козя брада”; високото, с червено стъбло, с големи листа тропическо цвете, което пълни много дворове с хубост и зеленина, днес наричат, не знам защо, „кърлеж”! На друго едно полурастение, лолу-цвете, колкото оригинално, толкова и красиво, което расте по тревистите урви на Балкана, дават име „мечешко зеле”! Идете после това и туряйте в стих тези „деликатни” названия!
Леевица, из която вървяхме от един час насам, приемаше повече и повече див и големлив изглед. Гигантските стени отдясно и отляво загръщаха тесния и дълбок проход, в дъното на който реката стремеше вълните си. На някои места изскокваха твърде фантастични видове на скалите. Там, наляво, върху един озъбен и каменист рът, се мярка висока фигура, като че това е гранитна статуя на някой великан, който мисли и гледа над страшната пропаст. По-нататък изведнаж ти се изпречва един феодален замък с кулите си, със зъберите си, с бастионите си, като че е построен да пази оттам тесния проход. Далеко в дъното на Леевица се чернеят пирамидовидните ели, накацали една връз друга по стръмната урва. Обърнеш ли се назад и погледнеш ли към тесния хоризонт, който ти оставят грамадните стени, тебе ти се представя, като в една своенравна рамка, картината на Стремената долина, хубава, прекрасна, възхитителна в своята далечина. Бай Михал се спря, посочи с пръст към гората и каза:
– Видиш ли там... ей до големия бук, надясно онова бялото, дето се белее?
– Виждам. Що е то? Камък?
– Не, това е човешка глава,
– Човешка глава?...
– На Фратя Алтъпармакът.
– А защо са я оставили тамо?
– За знак... не е само тя – отговори важно бае Михал.
Повървяхме още малко нагоре. Бае Михал пак се спря и важно продума:
– Ето тука, при краката ни, беше убит Нечо Каламът. Видях от върха, като го гонеха турците. Той бягаше с пушката си.Току-що дойде до реката, нá, тука хе, изскокнаха и отпреде му няколко души: „Дур!!” – извикаха му. Нечо хвърли пушката в реката и падна на колене пред тях. Тогава Кара Исмаил – познах го проклетника – се спусна и хвана да го сече по главата с ножа си... Ето, видиш ли онези кокали... ей ги там?... Те са неговите... Пушката му беше пълна, ала той не гръмна... Уплаши се, горкият!
– Ах, да бях аз... щях да им светя вода! – каза ожесточено Рачо Чобанът.
Бай Михал се обърна навъсено към него и го погледна... Но Рачо Чобанът се затули зад магарето, бодна го, извика: „дяя!” – и се престори на човек, който нищо не е казал.
Най-после стигнахме до дъното на Леевица. Това е една тясна долчинка, притисната от изток, от запад и север с високи и стремителни урви. Там е зачалото на река Сопотница, която с бесен бяг слазя в полите на планината, дълбоко разсича равната поляна и изчезва изтощена. Половин час ние се бавихме тука. Тук аз посетих едно място, пълно със сърцераздирающ спомен за мене. Подир укрепителната почивка бай Михал предложи да продължим пътешествието си, за да можем направи обяда на самия гръб на планината.
– Да вървим! – казах аз и потеглих напред, надлъж по една кривулеста долчинка, която завиваше на североизток.
– Не е там пътят, върви след мене! – каза бай Михал. – Ти вървиш из пътеката на дърварите. – Аз се обърнах и видях учуден, че той удари право нагоре въз северната стремителна, гладка, ужасна урва, която се възвишаваше до облаците.
– Как? По тази ли степа?
– По нея са се катерили преди шест годин всички нашенци... и мъжете му, и жените му... Ела да видиш как се е качвала по това стръмнище баба ти Гана Хаджийката със седемдесет годин товар на гърба. Върви след мене – друг път няма.
И действително, ни най-малка диря от път се не съзираше по гладките и лъскави треви на стръмнината.
От най-напред вървежът ми се показа доста лек нанагоре и аз не правех почти криволичения по урвата. Вървях напреко; щеше ми се по-скоро да прескоча тази стръмна стена, основата на която тънеше във влажната и дълбока долина, а върхът се вдълбочаваше в синия океан на небето. Подир няколко минути аз и другарят ми бяхме вир-вода. Уморени и запъхтени, ние седнахме да отдъхнем. Когато станахме пак да вървим, ние съзряхме водачите си и мулетата, отминали далеко над нас. Бай Михал и Рачо Чобанът спокойно и равномерно крачеха, като правеха почтени зигзаги по стръмнината. Тогава аз разбрах на практика всичката истинност на поговорката: „Който забикаля, по-скоро стига.” Ние пак тръгнахме, но по дирите на водачите си. Една остра скала, с която се свършваше нагоре урвата, беше предметът, който привързваше погледите ни.Ние гледахме един път нея да достигнем и тогава от върха на Стара планина да погледнем на света. Тази скала беше нашата надежда, нашето ободрение. Ние правехме геройски усилия, за да прехвърлим страшното пространство, което ни делеше от нея. Ние вече не вървяхме, а пъплехме. Стръмнината ставаше по-наведена и по-негостолюбива. Кракът мъчно можеше да се закрепи въз гладкия мъх. Всякой миг се залавяхме за кичури дълга и жилава трева или за мечешко зеле, слаби и ненадеждни опори, а ямата отдолу ставаше по-дълбока и по-страшна. На юг почваше вече да се разкрива по-широк небосклон. Ние се намирахме вече по-горе от Остро бърдо на запад к от Петков камен на изток. Великолепната Стремска долина се разтваряше повече и повече със своята омайна живописност. Зад зелените бърда на Средна гора, в дъното на небосвода, се синееха като някакви призраци Родопитете. Зрелището беше вълшебно, но ние си запазвахме правото да му се насладим, когато стигнем скалата, сиреч върха. Бързахме още, защото една жестока жажда хвана да ни гори, а на върха имаше студен и кристален извор – Залъмово кладенче, както ни казваше бай Михал. След един час ход ние, смазани, разсипани, възхитени, стигнахме обетованата скала. О, ужас! От нея нагоре ни се изпречи пак урва, висока, неизгледна и изчезваща нейде в облаците. Изпъкналата скала само ни е лъгала. Аз се тръшнах полуубит, отчаян на камъка. Исках да се върна, но как се слазя надолу по гладките треви, дето кракът няма да спре? Едно подхлъзване – и отиваш в дъното на ямата! Да продължавам нагоре? Но как се върви по тази проклета стена, краят на която се не вижда?
– Е, господине, из тоя път са минали преди шест години всички нашенци, и то под куршумите!... Помисли си какво е било!... Това го викат нашите хора Зли пролез.
– Зли пролез? – извиках аз учуден.
Никога по-право название не би могло да се даде на тази невъзможна урва. Чак сега разбрах с трепет какви невъобразими мъки са изпитали хилядите премалели майки, деца и бежанци, доде се спасят от куршума я от ножа на башибозуците. Няма преграда, няма препятствие, което да не победи това могъществено и странно чувство – чувството на самосъхранение. Пред него падат всички сили на волята, всички други длъжности, свръзки, цели. Това чувство, произтекло от нашата слабост, е най-голямата ни сила. То е въоръжило беззащитния човек против зверовете, против стихиите, против природата. Тигърът е лют като човек, когато напада жертвата си. Човек е тигър, когато брани живота си. В тези достопаметни и трагични дни видяха се неща, които са извън природата. Слабостта показа чудеса и чувството на самосъхранението – подвизи. Охтичави и полуживи хора, пеши, боси, настръхнали, в два часа са прескокнали тази урва, по която ние още плуехме. Стари баби и слаби дечица са тичали като зайци нагоре; полът и възрастта са се изгубвали и преобръщали само на мишци, воля и безумие! Много майки са хвърляли децата си по тази стръмнина, за да им бъде по-леко. Една шестдесетгодишна бабичка, прегърбена, пречупена, натоварена с едън тежък товар от завивки и покъщнина, дохожда близо до тази скала, задъхана, съсипана, грабва едно хвърлено дете и тича нагоре!
Докле бае Михал, по обичая си, разказваше разни епизоди от тази страшна драма, Рачо Чобанът беше изкъртил едни огромен камък и се готвеше да го търкулне надолу. Ние се взряхме с любопитство. Рачо забележи, че внимаваме, и с някаква тържественост се наведе, намести ръцете си под камъка и го тласна в дълбочината. Камъкът най-напред се търкулна, направи един пръв скок, втори скок, трети скок, един от други по-големи, и се устреми надолу с неудържима бързина. Скоковете ставаха от миг на миг по-големи, по-гигантски, по-неизмерими и земята глухо тънтеше. Подир няколко секунди огромният камък скачаше в полите на урвата, голям колкото един орех. Гледката беше действително увлекателна. Рачо Чобанът забележи нашето удоволствие, отри потта си, приближи се при нас с достойнство, посочи към дирята на камъка и каза с престорена скромност:
– Това не е нищо... какви по-големи съм търкалял!
– Докарай добичетата, Рачо, да вървим – каза бай Михал. Водачите поеха поводите на животните и ние закрачихме пак нагоре.
Подир още един час убийстрено труден ход и мъчими от люта жажда, ние стигнахме навръх Стара планина.
И аз въздъхнах!
Пред моите смаяни очи се разстилаше една величествена панорама, която се свършваше на юг със синкавия силует на родопските гори. В този безкраен простор, дето всичките цветове и краски хармонически се сливаха в една фантастична и невидена арабеска, осенявана от светлосинята ведрина на небесата, погледът се луташе като омаян и тънеше в един небосклон от лазур и поезия... Никога човешка дума не може изказа величието и хубостта на картината, що гледах аз... Възкачен на тази височина, аз чувствувах, че ставам по-голям и по-грамаден; духът на великанство и вечност, който се носи из тези гигантски създания на природата, правеше и мене да наголемявам при тях. Всичко, що се мяркаше под моето подножие, беше дребно, нищожно, покорно. Игривата Стрема, що лъкатуши из зелените паши и ливади, които покриват родливите поли на Средна гора, ми се видеше като един сребърен конец. Самата Средна гора, в по-голямата си част, представяше една дълга и неравна могила. През нейните рамена се виждаха други поля, равнини и пространства; само високият връх Богдан надменно се сравняваше с мене. Два планински орла се виеха не далеко и аз си пришепнах думите на Пушкина,когато той описва Кавказ:

                                              Один в вышине
                      Стою над снегами у края вершины
                      Орел с отдаленной поднявшись долины
                      Парит неподвижно со мной наравне.

Едни прохладен и животворен горски хлад внасяше свежест и бодрост в пресъхналите ми гърди. Чувството, че лютата юлска жега палеше на този час долу в полето нетърпимо и задушаваше гърдите на бедните смъртни, усилваше наслаждението ми. Аз гълтах с жадни уста чистия и прохладен въздух и с очи поядах, както казват русите, неизмеримите небосклони. В синия фон на родопските гори неясно се мержелееха като някои пирамиди могилите пловдивски и аз, с истинско съкрушение на сърцето, представих си приятеля М., който в този същи час седеше наведен, облян в пот, над писмения си стол в една задушена и гореща стая в Дирекцията на финансите.
Ние седнахме въз зелената трева при Залъмово кладенче, с благодатните и животворни струи на което всички, с изключение на Рача Чобана, утолихме жаждата си. Утолиха своята и двете бедни животни, които съпътствуваха  нашето възшествие към небето.
Подир толкова труд и напрежения ние имахме право да попируваме и бай Михал с невъзмутимо спокойствие отвори дисагите и импровизира въз старопланинската млада тревица една проста трапеза.
Тацит не ни разказва дали Лукул е нареждал по-блистателен пир!
Между това втората кокошка отсъствуваше, а третото стъкло от киселерското присъствуваше, но празно. Енигмата беше пълна. Коя вълшебна фея правеше този афронт на нашите възнегодували стомаси? Изведпаж ние забележнхме зад нас двете горки животни, които доядаха последното крилце от кокошката. Значи, пируваше всичкият свят! Внезапно Рачо Чобанът си хвърли шапката, замижа с лявото око и в едно неизразимо весело разположение запя песента:

                     Отдавна ли си, момне ле, калугерица?

Втората част от гатанката биде тозчас намерена: Рачо, строг блюстител на медицинските правила и знаещ всичките опасности за един изпотен човек от студената вода на Залъмово кладенче, беше невидимо изсушил бутилката с киселерското, разбира се, за здравето на дружината.
Ние запушихме цигарите и се упоявахме от гледката, която бог туряше пред нашите очи. Но нашето спокойствие нечакано биде нарушено от Рача Чобана, който грабна мартинката си и тури на око две черни точки, орли вероятно, които неясно се съзираха на една далечна висота на запад от нас. Когато гръмна пушката, двете черни точки хванаха бързо да скачат по земята.
– Ударих ги – каза Рачо Чобанът, като хвърли един убийствено горд поглед на бай Михала.
Аз изтеглих дългия си инженерски телескоп и погледнах към орлите. Но тозчас останах като гръмнат:
– Бре, Рачо, това не са орли!...
– Ами какво е?
– Два юрука, които бягат!...
И действително, едвам тогава забележихме, че наблизо там пасеше едно юрушко стадо.
Бай Михал засука намръщено мустаките си и каза тържествено на Рача Чобана:
– Аз ти думам, че си хлапак... ти пак онождаш... Слпп ли си, та не види, че хвърляш въз хора?
– Орли са! Хващам се на бас! – извика Рачо упорито... – Колко съм ги бил такива!
И той грабна телескопа и погледна.
– Тая пусула нищо не види... А аз с очи ги видях.
– През дъното на шишето, нали? – избъбра бай Михал и хвана да туря в дисагите извадените вещи. Подир няколко минути, кога погледнахме към запад, и стадо, и юруци бяха изчезнали зад ръта.
Пред нас, на север, начеваше грамадният и висок връх Амбарица, който почти винаги е потънал е мъгли. От този връх, разясни ми бай Михал, се гледало оттатък. в България; и Дунавът се е виждал, когато е ясно. Но там мъчно се отива... Трябва още един час качване, па и да няма мъгла, вятър ще има... Там всякога духа вятър...
Има една легенда, която казва, че на този връх Крали Марко някога имал хамбарите си. Но аз непременно исках да погледна на България, с която се бях разделил от две години, дето се криеха за мене такива възпоминания...
– Тогава да идем на Харманя – каза бай Михал. – Тамо по-лесно се отива и не е така високо.
Възседнахме мулетата, закривихме под полите на Амбарица и слязохме в един дол, из който шумеше безпокойно бежлива речица. Това беше главата на Осъма. Ние наляхме празните стъкла с бистри струи и продължихме пътя си по едно ново възвишение, което водеше за Харманя. Един четвърт час от Осъма минахме покрай един студен извор – Чатал чучур. Бай Михал ни покани да бързаме, защото мъглата, която увенчаваше вече височината на Амбарица, застрашаваше да слезе и на Харманя. Ние ускорихме вървежа си, но изведнаж видяхме, че бързи и задушливи облаци от мъгла минуваха през пътя ни като някакви въздушни орди. Подир малко време ние се намерихме в един кръгозор от мъгла, в която не можехме да видим повече от десет крачки надалеч. При все това ние карахме напред, за да посетим поне Харманя. Стигнахме най-после. Това бе една пуста планинска равнина. Тук Крали Марко е вършал житото си. Половин час чакахме да се вдигне гъстата мъгла, за да хвърлим поглед на България. Мъглата още повече се сгъстяваше и ние чувствахме, че ни пронизва студ до костите. Аз мълчаливо се поклоних на невидимите поля на България; решихме да се върнем. Ние слизахме напреко, защото нямаше възможност да познаем прежния си път. Ние пътувахме мрачно и тъжовно, всред непроницаемия океан от мъгли. Изведнаж пред нас лъсна ясното синьо небе, потънало в зари и смях, и Добрила спокойно и ясно издигаше главата си в небесния лазур.
Бай Михал внезапно събра веждите си и запя юнашката песен „Горо ле, горо зелена!” Чудно се разлагаха тези мъжки и свободни звукове в самотиите на планината. Сякаш буковете отговаряха и шумът па поточето пригласяше на тази дива мелодия. Песента изпълняше доловете, разбуждаше ековете, катереше се по урвите и се губеше в небесата. Никога не съм чувствувал такъв възторг при пеенето на една народна песен. Вероятно, защото беше в гората...
Тук неволно ми дохождат на ум ония хубави редове, в които г. Величков с такова вдъхновение и патос говори за нашата песен, пеяна в планината. Макар че те са вече четени, аз пак се осмелявам да ги приведа тука и да украся с тях разказа си. Те ще изкажат всичко, каквото аз бих се помъчил да кажа за обаянието на народната песен, когато ехти тя в планината.
„На българските песни подобае, за да бъдат по-чувствувани и разбирани, обширността на небесата. Пеяни другаде, освен под небето, под сенките на леса, при шуменето на вятъра, те изгубват своето изражение, както изгубва шара си и повяхва разкошната ружа в задушната атмосфера... На природата българина отправя своите оплаквания, ней той съобщава своите радости. Тя едничка е състрадавала пет века на теглата му, тя едничка пет века е знаяла да му доставя редките радости, които сърцето му е било способно да почувствува. Затова и той не взима освен нея за свидетел на чувствата си. Той разумява, че тук всичко го разбира и слуша: изворът, що ръмоли в дъбравата; листата, що шумят; звездите, що трептят на небесата. Душата му и природата, еднакво вълнувани, се съединяват в това безкрайно чувство – съжалението. Отзивите, разбудени, повтарят напевите на песента. И той забравя света и чувството на страданията му изчезва в душата на природата. Изкуствените песни изискват особен талант, упражнен глас. Българските народни песни изискват само чувство и обширен кръгозор и всякой става певец, като съгласи диапазона на душата си с величествеността на природата. Всяка от тях носи печата на скръбта и меланхолията. Във всяка от тях се таи историята на петвековните страдания на народа. Всяка от тях е един вик на народната душа, омаломощена в борбата с тежките бедствия и страдания. Осъждат българските народни песни като монотонни и досадни. Критици! Вашите присъди миришат на задушената атмосфера на тъмниците, които наричате ваши кабинети. Имате ли разположение към музиката? Ухото ви може ли да почувствува хубостта на една мелодия? Гласът ви способен ли е да възпроизведе правилно два звука? Душата ви способна ли е да се развълнува? Една хубава пролетна вечер изкачете се на една планина. Обгърнете с погледите си пространството, което се разстила пред вас. Отворете гърдите си на разкошната миризма, която пълни въздуха около вас. Нагледайте се на обагрения хоризонт, зад който потъва слънцето. И възхитени и очаровани от зрелището, което се разстила пред очите ви, запейте една българска песен. Дойдете тогава да кажете какво мислите за българските народни песни...”
Минахме покрай три трапа, прилични на копани.
– Ето Марковите дупки – каза бай Михал.
Пак Крали Марко! Навред все ти, гигантино! Твоята сянка се носи над целия кръгозор на Балканския полуостров! Не си ли ти духът, който свързваш в една вълшебна верига цялото южно славянство? Какво значи твоята огромна и тайнствена фигура? Ти никъде се не срещаш, а навред се намираш... Като човек ти си великан; като мисъл ти си идеал!...

                     Дивни Крали Марко! Всеславянска славо!
                     На тъмни фантазии създанье мъгляво!
                     Роланд македонски, заветен и мил,
                     ти векове с твойто име си пълнил!
                     По кои полета, по коя пустиня
                     ти не си размахвал сабя дамаскиня?
                     Где не се е мяркал твоят страшен стан?
                     Кьде не си мятал златен боздуган?
                     Где не си се борил с някой кеседжия?
                     Где не си препускал коня шарколия?
                     В коя скала здрава, във кой камен як
                     диря не остави грамадний ти крак?
                     От Белград до Прилеп, где в глуха пещеря
                     турят ти въртопа тъмните поверья,
                     до Кукуш печални и до Хеликон,
                     призракът се носи на черний ти кон
                     и се мярка твойта неизмерна сенка...
                     Коя ли бе тая баснословна ненка,
                     що откърми тоя дивен исполин -
                     с един крак на Емус, с други на Пирин?!
                     ...................................................................
                     ....................................................................

Добрила, към която възлизахме вече, е една висока, островърха могила, южната и източна стръмнини на която са съвсем голи, а северната и западната са гористи и покрити със стари и сгъстени ели. Мъглите не смееха да доближат до нея и се спираха насред дола като пред една вълшебна преграда. Съществува една романтична легенда за нея. Едно време някой си Добрил войвода, не знам при какво нападение, уловил една млада пленница, за завладяването на която всичките момчета от дружината му ламтели. Войводата предложил надваряне: който изнесе пленницата до самия връх на могилата, напреко и без да почива, да стане тя негова. Приело се. Един след друг се опитали всички да я изнесат до върха, но все спирали, кой до самите поли, кой по-нагоре, кой до половината. Никой нямал сила да я изнесе до върха без отдих. Добрил войвода бил последният, който се опитал. Юнак бил Добрил и спечелил победата: той  я изнесъл на върха! Но там той издъхнал същия час от изнемощение; издъхнала и пленницата при него. От какво? – Легендата не обяснява. Оттогава тази трагическа могила добила името на войводата. Източната страна, по която е ставало надварянето, е почти отвесна и трябват неимоверни усилия, да я възлзе човек напреко до върха. Аз си спомних моето възшествие по Зли пролез и почувствувах благоговейно удивление към силата на Добрил войвода.
Ние се позапряхме под могилата, за да си починат добитъците. До нас достигаше глухият шум на Осъма, който се лееше из дълбокия дол и извиваше къде северозапад, за да слезе по северния склон на планината къде Троян. Насреща, на североизток, още се тълпяха мъглите въз неприветливото чело на Амбарица. Между двете могили съществуваше един жив контраст. Като два духа на мисълта и гнева стоеха тези неми исполини, единият завит в сиво, облачно було, другият замислен под сиянието на небесата.
Прекрасни са горите от ели, които растат по въттрешните урви на Стара планина. Българската гороизтребителна ръка е бръкнала в самото сърце на Стара планина и е оставила вечни следи от своята опустошителност. Остават вече сравнително малко гори от букове и ели в Балкана. В продължение на много векове топорът е оголвал тези непристъпни области от кичести и зеленолиствени лесове. Всяка година е бил пропъжден по един влажен, плодотворен облак от тези висоти; всяка година, цели векове наред, е било пресушавано по едно изворче, е била убивана една речка, е била унищожавана една хубост, е бил изгонван един рой славеи, едно царство от благодат... Видях насваляни по земята, оставени да гният, безбройно число борини, отсечени без време, и както се види, без полза. Печално се търкалят те с почернели и обезлистени клонове, с изкърмушени от пламъците или от червеите утроби и безмълвно протестират пред небето за това светотатство. В това също време всред гората видях и турци от Аиево, село близо до Сопот, които сваляха безпощадно великолепни млади и тънки ели, кастреха им клоните и ги караха на магарета в града – знаете ли за какво? За върлинн по лозите!... Проклятие!
Ние завивахме в полите на Добрила и се блъскахме ежеминутно с дългите клони на дървесата, които висяха над пътя. Най-после стигнахме на една юрушка мандра. Казах стигнахме, но по-право е да се каже отбихме се, защото бай Михал като стар пандурин има много добри възпоминания от мандрите, които е посещавал някога, и той считаше за своя длъжност да не пропусне случай да си изпроси от гостолюбивите овчари-скитници малко извара. Юруците ни приеха твърде ласкаво, след като пропъдиха псетата, които налетяха с бесен лай въз непознатите гости. Колкото за Рача Чобана, който идеше отзад, той прие обикновеното „добре дошел” от клона на една стара борика, дето се беше покатерил във време на нашествие на кучетата, за да им докаже своята неприкосновеност. На смеха ни той скокла чевръсто на земята и каза, че искал да види от дървото накъде е Сопотския манастир. Не ще съмнение, че ние се показахме удовлетворени от това умно обяснение. Беше спасено и самолюбието на Рача и той погледна твърде гордо към псетата, които бяха прокудени на почтено разстояние от нас.
Ние седяхме на тревата, полуполегнали, и се разговаряхме с юруците. Те бяха добри хора. Единият от тях, седемдесет и пет годишен старец, разказва, че тридесет и пет години наред той е летувал по тази планина. Мястото ми не позволява да предам тука разказа му за разни любопитни срещи, спомени, сцени с разбойници и български хъшове. Между друго той ми разказа как нагостил клетия Григор Божков от Клисура.
Ползувам се от този случай да дам някои сведения върху личността на този младеж и върху трагичната му смърт.
Божков беше един от онези тихи характери, една от онези нежни натури, които, свойствени само на жените, придават на лицето на мъжа една неизразима и меланхолна сладост. Бял, румен, с големи черни очи, той имаше някаква си женственост, която отрича всяка енергия и твърдост на духа. Приятел, после сподвижник на Тодора Каблешков, той нямаше нито огъня на погледа му, нито буйността на словото му. Имаше само патриотизма му и то беше доста. В предвечерието на въстанието на 1876 год. Григор Божков остави Пловдив, дето управляваше книжарницата на г. Данова, и отиде в Клисура, за да приготви окончателно и подигне бунта в родния си град. Когато клисурското движение беше смазано от ордите на башибозуците, предвождани от кръвожадния Тосун бея, Григор Божков успя с двоица още другари въстаници да избяга в Стара планина. Там те се скитаха няколко деня, спяха под дъжда, криеха се из горите и се хранеха с трева. Изгубени в непознатите пустини на Стара планина, обиколени от хиляди опасности, преследвани от потерите, които тогава се организуваха в турските села, тримата нещастни бедстваха вече да умрат от слабост и глад, когато една заран съглеждат от тези височини места, не чужди тям...
Познаха, че се намират над Сопот, дето имаха свои приятели. Сладка искра от надежда изгря в техните сърца. Вечерта те се спуснаха от Остро бърдо, пренощуваха в бедната къща на една сиромахкиня на края, на заранта рано се прехвърлиха през високия зид на църковната ограда и се явиха пред бабата, която требеше и пазеше църквата.
Когато видя тези три момъка, облечени в странни и хайдушки дрехи, пожълтели от глад, почернели от тегло, бабата се уплаши.
– Бабо! Мълчи! – казаха те. – Ние не сме лоши хора... българи сме... помогни ни...
– Кои сте?
– Клисурци сме... идем от планината... крием се... крием се... не обаждай ни.
Бабата ги прати да се скрият в училището. Дойде попът да служи утренна. Бабата тича при него разтреперана.
– Що е, бабо? – пита попът.
– Бунтовници, дядо попе!... Трима! Кажи ми какво да ги правим.
Попът бе стъпил на прага на храма.
Той щеше да служи утренна.
Изведнаж той се изгърби на храма и слезе в селото...
И църквата опустя. Никаква песен тази заран не се възнесе към небето. Кандилото блещукаше с мъртва светлина пред разпятието. Сякаш от него капеше кръв!... Подир половина час училището беше заобиколено от башибозуци. Гърмяха и вътре, и извън в прозорците. Троицата другари бяха се качили на пода и се потаеха. Няколко башибозука гръмнаха към пода. Червени капки кръв капнаха през резките. Скоро дъските бяха строшени и долу се строполиха двама души. Единият бе ранен. Той се затече несъзнателно към двора, отиде до църквата и седна спокойно на дъската до зида. Той гледаше. Куршумите свиреха около него. Другият момък побягна досред двора и падна мъртъв. Григор Божков скокна, промъкна се между башибозуците, доближи до стената на долното училище, и там се спря... С един удар отсякоха му главата. Дели Мехмед я занесе на конака. Раненият момък биде чушнат на гръб и занесен в конака, а после в Пловдив. Третият си остана на мястото. Селото беше пусто. Тосун бей пристигна в това време с хиляди башибозука, въоръжиш с пушки, ножове, лопати, косери... Но късно!
Днес на терасата, пред съсипаното училище, лежат костите на двамата нещастни поборници. Три недодялани камъни, неправилно натъркаляни въз тях, свидетелствуват за минутното усърдие, което са имали гражданите, да увековечат спомена на тази трагедия и на този срам!
Слънцето висеше вече на западния небосклон. Оставаше още един час до залязването му и ние побързахме да се спуснем пеша от Балкана през Почивалото. Ако да се не боех да направя картината си съвсем кървава, аз бих разказал едно романтично самоубийство, което преди няколко години се извърши тука; бих разказал как един любовник, като видял, че ще бъде разделен от любовницата си, с която заедно бягал дотука, ударил се с нож в сърцето и умрял между гърдите й... и небето! Но нека не закачам тази тема. Може би някой друг мечтател да намери в нея вдъхновение и канава за някоя байроновска поема.
Скоро ние се смъкнахме по кривините, сиреч по планинския път, който с безбройни лъкатушення слазя чак в Манастирската река. Отдясно ни се откриваше панорамата на западната част от Стремската долина. Ние се любувахме на многобройните села, що оживяват тази долина, на очарователната зеленина, която я пременява, на кичестите дъбови горици, които я пъстрят. Недалеко, въз един скалист, остър, непристъпен рът на ребрата на планината, меланхолно изглеждаше полуразрушената старовремска крепост, въз буренясалите стени на която зееха големи черни дупки, направени от времето. Аз съм ходил и друг път при тези развалини, но никакъв знак или надпис не съм намерил, по който да би се узнало нещо за миналото на този скелет. Никакво предание тоже не съществува в народа. На дясна страна се разтваряше провалата, из която гръмливо тече Манастирската река. Ние вече се спущахме напреко и пътят ни стана много труден,защото беше настръхнал от много каменяци, ровове и жилави храсталаци. От „Гроба” ние виждахме харно Сопотския манастир с ниските му подновени зидове, със скромния му храм, който приятно се белее всред разцъфтялата зеленина на околностите. Този манастир, някога цветущ и оживен от голямо число калугери, засенен от един гигантски, много летен бор, сега е печален, пуст и прилича на един забравен паметник на миналото. Още в турско време бе запустял. Калугерите му бяха измрели или избягали и станали игумени в други манастири; великият му бор падна и набожността престана да посещава оградите му. През войната башибозуците съсипаха до основа хубавия многосводен храм, съграден със средствата и грижите на отца Рафаела; чардаците бидоха изгорени, зидовете сринати, гробищата разкопани.
Слънцето хвърляше вече последните си зари на върха на планината, когато аз и другарят ми слязохме при самата шумеща река. Оттам ние с благодарност съгледахме през клоните на дървесата, в цветущата ливада, многобройна дружина от приятелски и роднински семейства, насядали около богата и весела трапеза, дето нашите места бяха гостолюбиво запазени.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания