Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Юмрючал

ИЗЛЕТ И НОЩУВАНЕ В СТАРА ПЛАНИНА

Макар да са минали две години и половина оттогава, споменът за туй скитане по надоблачните височини стои пресен в душата ми. И сега се живо рисуват пред очите ми ония картини хубави и величествени на планинския мир, ония лазения по стръмни урви и остри гребени и катерения по ветровити чалове, посещавани само от орлите. Виждам и сега черните елови гори на Добрила и Жидовица и чувам ръмоленето на Осъма – дете в полите им. Спомням си с драгост светлика на големия весел огън, на кладен от цели горуни, и нощуването ни там под усойния шум на балканския вятър, и пищенето му из клоните на боровете; изпитвам и сега студените тръпки от планинското утро, тръгвайки по здрач към ближната Амбарица, и вълнующия се океан бели облаци под нозете ни, покрил талазливо Стремска долина, и здрависването, стискайки шапките си, за да ги не отнесе вятърът, изгрев слънце от голото теме на Амбарица, на която, според преданието, само Крали Марко се качвал за да сипва житото в амбаря си...
Това възлазяне се случи сутринта па 28 юли 1897 година.
Но ние ходихме на гости тоя ден и на другия старопланински великан, най-високият, Юмрючал, който показва над Калофер своето плешиво чело.
И това пътуване, оставило дълбоки следи в душата ми, мило ми е сега да разкажа по-подробно на ония, които обичат нашата хубава Стара планина. А кой я не обича?
Подир закуска в полите на Амбарица, на завет от вятъра, който отслабваше заедно със сгряването на въздуха, нашият керван потегли на изток.
Дружината състоеше от осем ездача и трима пеши пътника; последните – кираджии и водач. Той беше бай Ангел Койнов, мечкоубиецът, с тежката кринка на рамото и с юнашките истории...
Няколко време вървяхме опипом по острия зъбер на гребена, който тръгва на изток от Амбарица, а после слязохме по южното му ребро с безбройни извивки по стръмната урва, нагазвайки често бистри, шумящи поточета, които се спускаха в дълбокия дол на Карловска река. Отвъд нея се издигаше, успоредно с нашия, друг, камбурест гребен, Кочмарът, със склон, облечен с елови гори. Цели часове слушахме все екливия шум на реката, любувахме се на разкошната картина на дола с усойно хладни долинки, прохлаждани от пойни поточета, към дето душата се стремеше като пияна...
Къде обяд слезнахме в самия дол, па възлязохмл чрез безконечни криволи на висока обширна поляна, дето Кочмарът пак се сбираше с нашия гребен и с него образуваше билото. Тая поляна е Равни чал. Тя е гола, пуста, леко вълниста степ, от която се отваря вълшебна панорама на юг. Жегата беше силна и никакво дръвче или сенчица. Обядвахме под разпрегнати омбрели до един извор.Нашите очи все бяха вперени в Юмрючал, който тулеше плешивата си глава в бели облаци – твърде близко, като с ръка да го пипнеш. Но как окото се лъже в планината! От Амбарица до Юмрючал, по въздушна черта, има-няма 15 километра. А ние бяхме употребили вече шест часа дотука. А оттука до подножието на върха трябваше да изпътуваме още два – през голите поляни, падини и могили на върха Чифадарица.
..................................................................................................
По пладне най-после се възкачихме по стръмнината на Юмрючал, кое пеш, кое с коне.

Темето на Юмрючал е равна, длъгнеста от юг към север поляна, покрита с ниска, скудна трева.
Уединена, далеко отишла в областта на облаците, по-висока от всичко, каквото я заобикаля, тя прилича на необитаем остров, висящ в един океан от въздух – такова впечатление прави, когато си на средата й. На всички страни се откриваше безкраен кръгозор. Видеха се като на длан, в неизмерната дълбочина, долините на Стрема, на Тунджа и на Марица и бърдата, що ги делят, във всичката вълшебна пъстрота на багрите, сенките, формите. Зеленото в тоя безграничен шарен килим бе представено в цялата си гама: от тъмния цвят на горите до яркозеления и златист шар на окосените ливади и ечемиците. Всичко това: ридове, гори, друмища, реки, села, паланки, се рисуваше в една мила, чисто и строго очертана картинна миниатюрност, представяше една феерия от шарове и линии, която радваше и милуваше прехласнатия поглед.
От северния край на поляната се виждаха в хаотическо безредие бърда, ридища, могили, чуки, вълнообразно разхвърляни в полите на великана; те отиваха така, прошарени от долинки и тъмни лесове до кръгозора, забулени от омарата, зад която се криеха полетата на Северна България.
На изток и на запад панорамата се изпълваше от продължението на веригата. Голи гребени, плешиви чалове, върхове, долове, пущинаци, сипеи, урви приоблачни. Пред нас се изправяше надменно, през дълбокия дол на река Тъжа, препречвайки вида на изток, оголелият, със страшни сипеи връх Кадемлия*; на северозапад и запад се вълнуваха главите и гърбовете на Марагидик, Големият Купен, Малкият Купен, Чифадарица, Равни чал, Кочмарът, Острец, Амбарица, а далеко в синината на небето зад нея – камбурестия гребен на Витоша...
Някаква тъга, подир първите минути на възхищение и захлас, наляга душата на Юмрючал. Тя е главното чувство на такива пустинни планински височини. Това чувство го изпитвах и на Алпите. Съвършеният покой, мъртвата безлюдност на пущинаците, грамадността на нещата и необикновеността на размерите дават илюзия за един чужди тайнствен свят, в който ти се чувствуваш странник и изоставен, усещаш се сиротен, чини ти се, че никога няма да се върнеш в света, пленник на тоя омагьосан, мъртъв, почти враждебен мир.
Бай Ангел Койнов не забрави, както е обичай на всеки подобен връх, да изгърми с пушката си. Гърмежът умря във въздуха без отзив. Като че повикани от тоя гръм, зададоха ни се нови гости – облаци. Те идеха бързи и талазливи, като въздушна войска от призраци, и забулиха северната половина на поляната; те напредваха застрашително към нас. Изглеждаше, че съвсем ще ни закрият с гъстото си було, и ние с безпокойство се питахме какво ще бъде положението ни, ако им скимне да изберат за конак Юмрючал. Те обаче не дойдоха по-близо, а вежливо отминаха нататък и пропъплаха по срещните чалове.
Насред поляната е забита грубо издялана плоча с надпис за спомен на посещението Юмрючал от н. ц. в. княза (25 юни 1888 год.). Камъкът е турен от Калоферската община, която в чест на събитието е и прекръстила Юмрючал на Фердинандов връх.
Аз обаче предпочитам старото му звучно име, под което е познат на хайдутите и на балканските орли...
Цял час гледахме захласнати, лутахме се по поляната, без да можем да се начудим на гледката. На южното рамо на върха стои голяма пряспа, вечна, както уверяват. Под нея се спускаха страшни ярове и стени; отдолу стигаше глухият гръм на водопада – Пръскалото, като падаше в дълбоки канаристи проломи и излизаше далеко долу в една зелена долинка, дето се мяркаше красиво Калоферския манастир, нашето падало тая вечер.
Беше време да го гоним. Слънцето навяваше на запад. Ние тръгнахме, като се простихме е гиганта и с безкрайния му кръгозор – прощаване навеки!
След двучасов вървеж луната ни огря въз Чифадарица. Отдясно тя се простира плоска, пуста, гола, додето ни гледаха очите в това бледно осветление на луната; отляво тая поляна се накланяше и изчезваше в една черна гора. Оттам, из голяма някаква дълбочина, стигаше до слуха ни воден шум.
Дружината, най-напред гълчовита, полека-лека утихна; само конският топот се чуваше в безмълвието на пустинята. Пешаците вървяха отдире. Необикновеният час и обстановка, тихият лунни светлик, мъртвата тишина настрояваха душите ни на съзерцание, по-добре – на меланхолия. Мълчахме всички. Нямаше нищо по-странно и по-фантастично от тоя пътующ, по месечина, на приоблачни висоти, безмълвен керван. Оня, който би гледал отстрана, би ни взел за едно шествие от нощни привидения. Аз бях от последните и виждах как, по една оптическа измама, най-отдалечените ездачи, като се рисуваха в небето, добиваха исполински размери, прилични на неземни гиганти, които отиваха да потънат в някаква бездна. На известно място пред нас поляната се пресичаше от сянка: тая сянка беше неизмеримата дълбочина на Стремска долина, която при това съмнително освещение приличаше на тъмно море.
При едно сбиране излезе, че сме сбъркали пътя. Това откритие замени нашето униние с безпокойство. Запътувахме по една наклонност, като държахме все наляво, водени от далечния воден шум. После налетяхме на някакъв камъняк по един изронен яр и езденето стана невъзможно. Между това месечината падна нисско, косвените й лучи съвсем мъжделиво светеха. Нашата тревога се усилваше: ние се мислехме какво ще бъде с нас, когато месецът зайде и ни потопи в тъмнина на това неизвестно върло място. А водачите се щуряха като диви, за да познаят де сме или да зърнат някъде юрушка мандра, при която да нощуваме, като викаха, но никой се не отзоваваше.
Месечината вече се не виждаше, скрита зад една чука. Пред нас се чернееше гора в сянката, а още по-долу от нея светеше някакво търкало, като харман, отвсякъде окръжено пак с мрак; то приличаше на тихо, озарено от месеца планинско езеро.
Нагазихме в гората, клекова гора. Тука стана съвсем тъмно, а езерото бледнееше, па и то почерня и се сля с околната мрачина. Месечината зайде. Само звездите трептяха. Настана едно вратоломно спускане из клекаша. Подхлъзвания, препъвания, падания, уплашени викове, туптения на конете, които се влечеха по задни крака или се срутваха шумно надолу, задържани пак от клековете, на които ниските и меки пружинести шатри умъртвяваха, за щастие, ударите от паданията. Смъкването по урвата трая около половина час. Това нощно скитане приличаше повече на едно бълнуване, нежели на действителност!
Най-после излязохме из клекаша и се озовахме на една полянка, от три страни заобиколена с долове. Тая полянка именно мамливото лунно освещение попреди направи да я вземем за повърхността на едно езеро.
Страшно, заглушително бучене идеше отляво, из една невидима пропаст.

Водачите ни казаха, че се намираме на Джендемът и че трябва да нощуваме тука.
При всичката зловещост на мястото и името му нямаше какво да се прави: пътуване по-нататък беше немислимо.
Разтоварихме, напостлахме си и насядахме, а конете напуснахме да пасат близко. Скоро светна огнец, накладен от няколко сухи пръти и трески, напипани от хората ни наоколо. Огънят пращеше и веселите му езици осветяваха малък кръг около нас; балканският вятър вееше сърдито, шумът на реката гърмеше диво из пропастта. В един дол на юг, далеко, лаеха овчарски псета в мрака, дето една приветна светлинка трептеше. То беше мандра. Но колко далеко!
Вечеряхме с голяма охота. Доброто настроение пак ни се повърна, забравихме умора, радостни глъчки и смехове огласиха самотията. Аз изпитвах непонятно наслаждение сега, принуден от изненадата на пътуването да прекарам и тая нощ всред балканските пущинаци, под звездно небе.
Липсваше тука вода за добитъка и за нас. Имахме водица, но само половина стомна, недостатъчна за толкова изжеднели гърла. Липсваха и дърва: огънят скоро захвана да гаснее. А той беше нужен – не да ни топли, а да отпъжда зверове, особено мечките и вълците, изобилни тука.
За уголемение на безпокойството ни, научихме се, че това място е съседно с Князовата гора. Тая гора, поклонена от Калофер на княза, беше завардена и служеше за охолно свърталище, по връщане от лов, на тъдявашните мечки, биенето на които било запретено. Щастливи овците, които паднеха под зъбите на тия рунтави феодали... Сега присъствието на добитъка без друго щеше да ни ги доведе на гости. Бай Ангел ни ободряваше и ни караше да възложим всичката си надежда на кринката му, „изяла досега двайсет и две мечки!”... Но преди всичко трябваха дърва. Лутнаха се пак да дирят гориво в тъмнината около конете, които внимавахме да бъдат все по-близо до нас. Донесоха едвам три стиски клечки, съчки и сухи корени. Ние ги горяхме пестеливо. Как въздишах за снощния добър огън при Добрила, дето при пламъците, които осветляваха далеко планината, печехме нашето агне!
Нощта напредваше и заедно с нея вятърът вееше по-зловещо и бученето на манастирската река – Тунджа – ставаше по-грозно. Разговорите се прекратиха; неколцина заспаха, въпреки опасенията ни. Легнах и аз да подремна. Дълго се увивах в кожуха си, завивах се през глава, но вятърът все прокарваше студа под завивката, аз не можех да се стопля. Аз слушах със завист хъркането на заспалите; гледах звездите по тъмносинето небе, дето се рисуваше неестествено грамадния профил на един кон, който хрупаше трева до главата ми; ослушвах се във воя на вятъра, сляп с бухтежа на водопадите, и кой знае как, бъблех си на ума всетоя стих:

                      Балканът пее хайдушка песен...

И страшна, и тайнствена смисъл добиваха сега за мене тези думи... Спомнях си за старите хайдуци, които може би са спели на това същото място, под тая съща песен на балкана, и въображението ми хвъркаше в мъглявата старина, в рой предания за безименни юнаци, тъмни подвизи, корави, калени в опасности души, дето се е гнездил неумирающия дух на свободата...
Най-после неусетно съм задрямал. Колко време съм дрямал, не зная – но веднага се сепнах и скокнах в просъница, разбуден от големи викове; видях, че всички бяха наставали и викаха: „Ху бря! Ху! Ху! Ху!...”, опулили плахо очи на север, дето се чуваше, че търчат и бягат конете. Завиках и аз несъзнателно същото нещо, колкото ми глас държеше, заразен от общата паника...
Мечката биде прокудена от нашите храбри викове! Кираджиите прибраха насам добитъка, избягал чак в клекаша. Захванаха се оживлени разговори по приключението, всякой предаваше впечатленията си, какво е видял и какво е усетил. Мечката дошла от изток, но била зърната само когато уплашените коне затичали. Бай Ангел Койнов, мечкоубиецът, беше в отчаяние: той прикачваше най-оскърбителни съществителни и прилагателни на пушката си, която не можа да гръмне въз звяра, понеже бил забравил шомпола в дупката на валяка. Той беше засрамен, яростен, отчаян за гибелта на трийсетгодишната си ловчийска слава...
Подир тая тревога никой вече не мислеше за сън. Един лежаха само нащрек, други пушеха и приказваха или си варяха кафе на огъня, който кираджиите поддържаха с натрошените ни тоеги, с вестници, с които бе увивано ядене, и с тем подобно импровизирано гориво. Къде четири часа зората се сипна – над Юмрючал. Разсъмването идеше: никога не е било по-приятно и по-желателно. Остър студ пронизваше членовете ни, ние навлякохме кожусите н ямурлуците, които ни бяха завивали.
Скоро доста се развидели: околните върхове и стръмнини, и долове се очертаха ясно и пред нас се откри съвсем нова картина, поразителна по своята грандиозна дивост. Аз надникнах в дола, отдето излазяше речният шум. Тук разбрах защо носи той име Джендем, което е дал и на полянката.
Пред очите ми се представи едно от страховитите зрелища на природата: надолу се спускаше шеметно права урва в една ужасна пропаст. Черни и високи начумерени канари и зъбери заграждаха като с гигантски стени дълбокия мрачен, настръхнал с хаотически скали дол. Дивите ярове отпращаха, повтаряха, усиляха до страхота екът на Тунджа. Тя бучеше, тътнеше, ревеше с демонически шум, пенлива и черна между огромни карпи, слезнала стремително с безбройни водопади от стръмния хълбок на Юмрючал. Това е повече неспирен топовен трясък, отколкото шум. По-нагоре – отвесните спускове на планината, вратоломно прави стени, набучени с надвиснали над пропастта дървета, ярове, зъбери, грозотии... истински ад!
Тръгнахме по здрач за манастира, при който се спуснахме след два часа убийствен вървеж по урвата на гъстата и глуха Князова гора. Пред манастирската вратня ние пак дигнахме очи на север и видяхме Юмрючал, далеко остал в небесата, с вечната си пряспа!

1899


*Съществува в Калофер предание, че дълго време се не знаело този връх ли или Юмрючал е по-висок. Някои любопитни, за да разберат това, прибягнали до едно нехитро средство: забучили въз пръти на двата върха главите на два скоро заклани вола и следили коя по-напред ще се увонее. Увоняла се първа главата въз Кадемлия и тя била призната за по-ниска.
Юмрючал има 2383 м над морето.
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания