Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Ерусалимите на българската признателност

ПЛЕВЕН–ПОРДИМ–БЯЛА

(Бегли бележки)

Влакът приближаваше към Плевен.
Отляво и дясно се задигаха голи рътлини. На някои от тях, в далечината, се белееха паметници.
Аз пътувах в едно купе на влака с г. Стояна Заимов, ветеран от борбите за независимост, действителния председател на комитета „Цар Освободител”. Отивах за Плевен, за Пордим, за Бяла и Горна Студена, дето отиваше и той, за да изпълня едно отдавна галено в душата ми благочестиво желание: да посетя мавзолея и къщите-музеи там, скъпи спомени за Освободителната война.
И г. Заимов, главният виновник за осъществението им, защото идеята за тях е негова, защото той е един вид майсторът на тия исторически и национални паметници, на които от няколко години е отдал всичкия си ентусиазъм и неуморима енергия, се чувствува вече в стихията си, в царството си. И очите му светят при приближаването на Плевен, и той с въодушевление, като ми сочи тия неми и голи рътове на Телиш, на Горни и Долни Дъбник, свидетели на юнашки битки преди 29 години, разказва ми подробности, споменува ми имена, дати. Той е неизчерпаем и вещ чичероне по тия исторически полета, жива история на сраженията и военните събития, на които са били театър.
Недалеко от Плевен, наляво от железния път, вниманието привлича една изкуствена могилка, наскоро въздигната, увенчана с някакъв бял каменен стълп.
– Това е могилата на победата – каза той.
– Какво означава тя?
– Тая могила сме издигнали на същото онова място, дето Осман паша е предал сабята си на генерала Ганецки.
Идея прекрасна! От хилядите и хилядите пътници, минали до днес край това място, знаел ли е някой с какъв велик исторически спомен е свързано то?
Но ето стигнахме на плевенската гара и на един фаетон се запътихме към града, който отстои на два километра, разположен в една долина.
За столичанина Плевен не представлява голям интерес като град. Но на тоя, който го е видял в турско време, както аз, Плевен прави силно впечатление. Хубави прави улици, хубави нови къщи, добри хотели, магазини, държавни учреждения радват окото от двете страни на улиците. Навсякъде признаци на бърз и значителен икономически напредък и на благосъстояние. Шум, движение. Въобще, едно впечатление на отрада и живот. Плевен далеко стои от много наши провинциални градове, на които глухотата и сиромашкият изглед навяват тъга и меланхолия на посетителя.
Слазяме в гостилница „Европа”, една от най-добрите в града. Но слазяме там за една минута. Моят другар е нетърпелив да посочи на удивлението ми мавзолея и къщата-музей и веднага тръгваме за там.
Най-напред отиваме на къщата-музей. Това е скромна къщица с четири стаички, една от най-предните в турско време. Държавата е откупила тая славна къща от заможния плевенски гражданин г. Вацова. В нея е гостувал един ден – на 29 ноември 1877 год. – император Александър II. В нея е бил доведен ранения и пленен Осман паша, комуто царят е повърнал сабята, за да му изрази уважението си към героизма му.
В тия четири стаи е наредено всичко, което наумява ония паметни дни. Има въз манекени военни облекла от разните родове оръжия – бойни принадлежности; портрети и картини на полководци и бойни полета; пушки, саби, копия; мини; гранати, положени на пирамиди в двора.
На тоя двор, при тия спомени за битки, за гръмотевици и за смърт – една идилия. Една прелестна градина е изкроена с много вкус и вещина от изкусен градинар. Прекрасни алейки, посипани с пясък, се вият своеволно между храстите от редки растения и пъстри цветници с ярки хубави цветя, които се вслушват в упойния шум на едно шадраванче с лучисти струи. Погледът и душата почиват при тая весела картина, пълна с толкова зеленина, светли багри, свежест и радост. Градинарят, който е един русин, ми поднася любезно един разкошен букет, който би много по-достойно блестял на ръката на една млада дама или в цветарника на масата й. Той впрочем и отиде после по това назначение...
Преди да напуснем това място, аз се повърнах в една от стаите, дето записах в Златната книга, в няколко развълнувани думи, впечатленията си, получени от посещението на жилището, в което великият Цар Освободител преди 29 години е преживял най-великия момент, може би, в живота си.
Отидохме при мавзолея.
Той е на друго едно място в града. Господи, какъв величествен монумент! Първите думи, като го видях, бяха неволно егоистическо възклицание: „Защо тоя чуден паметник не е в София?”
Идеята на архитекта г. Койчев е реализувана по един съвършен начин. Тая величава сграда, с горди и хармонични линии, издига стройния си корпус с една смелост, с едно благородство на откроя, с една красота на пропорциите, неподражаеми и дивни. Въз черни, като огледало излъскани плочи от витошки гранит са начертани златни имена на герои, паднали за нашата свобода. Тоя мавзолей, незиблеми скрижали на великата епопея, е сякаш една молитва към небето за душите на борците, изваяна от гранит.
Каменни стъпала ввождат под високия свод на светинята. Една вътрешна каменна стълба слазя в подземието, назначено да пази вечния сън на събраните по бойните полета черепи и кости на падналите юнаци. Тук оставям също няколко благоговейни реда в Златната книга. Такива златни книги ще намеря по-после и в другите подобни светини, що посещавам.
Самият двор, в който се издига мавзолея, още не е уреден; но там се проектира прекрасна градина, по чиято каменна заграда ще стърчат руски и турски топове от Освободителната война.
Инак чудесен е Скобелевият парк. Той е създаден на една височина извън Плевен, на югоизток от него. Тая височина преди 29 години е била настръхнала със страшни, непристъпни турски укрепления, от нейните валове турските батареи са бълвали огън и смърт против русите. Легендарния Скобелев с един отчаян пристъп, излагайки гърдите си на дъжд гранати и куршуми, превзе тоя редут, като пожертвува няколко хиляди руси, и за една минута влезна в самия Плевен, за да го напусне веднага, оставен без подкрепления в тоя беззаветен геройски устрем... Въз това място на човешка катакомба сега се разстила тоя широк и прекрасен парк. Разкошни цветя, благоухающи край витите алейки, се усмихват, зелени борчета, липи радостно шептят с листата си, лазурни езерца при пещерки от бигор отражават тихо есенното небе, шадраванчета пеят с кристалните си струи там, дето някога е ревал адът и гръмотевиците на смъртта и дето под барутния дим са се валяли в локви кръв хиляди руски синове, дошли от най-далечните краища на великата империя да умрат за нас!
По една добре вдъхната мисъл на г. Заимова сега се възстановяват тия разсипани от времето турски укрепления, увенчавали някога темето на хълма, за да ни дадат ясно представление за картината на страховития редут, и турските топове пак ще зяпат в амбразурите, но вече не да ригат смърт и трескавици, а като неми предания за навеки погребената сила на тиранина.
От тоя чудесен Скобелев парк панорамата се открива величествена. Под нас лежи живописния Плевен, а наоколо се ширят вълнообразни полета, плодородни, добре обработени. Реката Вит се синее на изток в долината си. Бели паметници се мяркат далеко по върховете на рътлините. Окото бяга с наслада из тоя обширен кръгозор. Навред мир, и отрада, и красота. Слънцето радостно свети от това синьо небе, тъй благосклонно и приветливо усмихнато над благословената българска земя, над мирния труд на българина, над родливите нивя, лозя, наторени от кръвта на руските синове...
Връщаме се в града и обядваме в гостилницата, а надвечер потегляме с влака за Пордим, придружени от няколко млади офицери от плевенския гарнизон, които желаят също да посетят къщата-музей там.

*

Вечерната дрезгавина падна въз необятното поле, когато ние пеши се запътихме от пордимската станция за селото, отстояще на половина километър от нея, и се спряхме пред къщата-музей.
Тя, както и оная в Плевен, е окичена със спомени от войната. Това е скромна паянтова четиристайна къщица на един кат. Тя е била дала заслон на императора Александър II в продължение на три месеца. Тука неговата благородна душа е страдала и се вълнувала при глухия ек на топовните гърмежи на бойните полета около Плевен. Една величествена лампа „Кингстон” осветлява тайнствената зеленина на прекрасната градина с алеи, с езерца, с пещери, с борики, с цветя и нашата весела трапеза там. Един цигуларин-циганин услажда вечерята ни с хубави народии песни и оригиналната музика на старовековната си цигулка. Този тъмно-мургав артист обладава чудно приятен глас.
След вечерята дружината става и отива на една сватба: жени се някоя варненска учителка за богат селски ергенин. Аз предпочитам да остана и да си почина – уморен съм не от пътуването, а от многото получени впечатления в Плевен и тук, при нахлува на историческите спомени. Аз съм преживял в няколко часа гръмоносните събития преди 29 години... Председателят на комитета „Цар Освободител” обаче е кавалер, той не иска да иде при булката с празни ръце и й отнесе разкошния букет, дарен на мене от русина! Прекрасно, прекрасно! Cuique suum!
Сутринта отиваме да посетим румънската къща-музей, която е на другия край на селото, и вървим из булевард „Цар Освободител” – тъй, по настояването на г. Заимова, е кръстена една дълга селска улица, – като разменяме поздравления със срещаните невести и моми, които имат живописна носия. Музеят е снабден с изключително румънски оръжия, румънски военни костюми въз кукли, образите на княз Карола – тогавашният главнокомандующ на двете съюзни армии – и на румънски генерали, и други интересни предмети. Всичко това, изпратено даром от румънското военно министерство, е натъкмено в една нова къщица, градена след Освобождението. До нея стои един вехтък, нисък и тъмен бордей. Там е обитавал княз Карол. Това печално жилище е било възпроизведено, както си е, в румънското изложение в Букурещ.
Но колкото и нещастен да изглежда днес тоя бордей, в турско време той е бил един разкош в това село, защото е стоял над земята. Почти всички бордеи пордимски тогава, както и на другите села в Плевенско, са били пръстени хижи, наполовина заровени в земята – такива още и днес се безброй срещат. Това са дупки на троглодити, един вид землянки, пълни с дим, смрад и нечистотии. Когато русите пръв път видели тия къртичини могили, в които са живели хора, полудиви наглед, с уплашени и тъпи лица, те били поразени от учудване и разочарование. За какво дивашко человечество дошли да се бият и умират!? Местните селяни не проявили силни признаци от радост и съчувствие към освободителите си, попаднали по силата на събитията най-напред между най-затънтените и невежествени селяни на Дунавска България. По-културните и събудените центрове бяха другаде – в Търновско и в Южна България. При Гурковото появяване в долината на Тунджа и в старозагорската равнина селата се вдигаха цели да посрещат с триумф гостите, гощаваха ги, отрупваха ги с нежности. В своята книжка „Животът на Царя Освободителя в Горна Студена” архимандрит Софроний, прикомандирован при главната квартира, разказва какви тежки думи е слушал там от русите за местните селяни, прости, студени и негостолюбиви, и той е бил принуден да брани българите, като казвал, че България, за която са чули, която е страдала, която се е борила за свобода, правила бунтове и въстание, се намира отвъд Балкана и тая България ще ги посрещне с разтворени обятия, както и наистина ги срещна. Днес обаче Пордим е цветущо селце, повечето му къщи са новнчки, с прозорци видели и чисти. Селото напредва в благосъстояние чрез земледелието, за развитието на което новите условия и извънредно плодородната почва много съдействуват. Така цъфтят и другите села в тая благодатна Дунавска равнина.
От балкончето на румънската къща-музей аз гледам с удоволствие на обширния парк, устроен пред нея. Зад живописното село се простират безлесни, разлати рътлини, които бягат в далечината, до кръгозора. Колко е той широк, светъл и спокоен! Небето тук сякаш се издига по-високо и по-приветливо виси над безкрайната равнина. То не я прехлупва, а я осенява с прозрачен лазур. Въздухът е благоразтворен, здрав и разширява гърдите, които го гълтат с услада. Далеко на запад се мяркат трагическите възвишения, които са били увенчани с редути. Но сега всичко е тъй тихо, грохотът на топовете отдавна е отстъпил място на идилическия шум на звънците и на рева на чердите по тучните паши. Отвсякъде лъха тихата поезия и жизнерадостност на полския живот, на полския труд.
Върнахме се в Плевен с варненския влак и оттам дочакахме пощенския влак от София, с който потеглихме за гара Горна Оряховица. Оттам щяхме да минем на влака, що тръгва за Русе и върви край Бяла, за да слезнем в тая местност и да посетим тамошната къща-музей.

*

След неколкочасово пътуване из широката и хубава, добре разработена равнина, имайки отдясно постоянно синкавия гребен на Стара планина в омарата на кръгозора, ние се озовахме на оживената горнооряховска гара и след малко отпътувахме с другия влак към Бяла. Пръв път минувах оттука, затова картината ме интересуваше с новостта си. Тая линия дори до Бяла върви край Янтра. Тя постоянно се синее с безкрайните си завои отдясно, лъкатушейки из цветуща и сенчеста долина, заградена от изток с високи хълмести брегове, зад които се чернеят лесове. След нещо един час пътуване г. Заимов ми посочи надясно един завой на Янтра, твърде широка там, и ми каза:
– Там се е удавил Волов с другарите си.
И авторът на Миналото ми разказва с големи подробности тоя трагичен епизод от историята на Априлското въстание:
Волов и другарите му, след несполуката на движението в Средна гора, спасили се с бягство от ръцете на турската войска, лутали се няколко време из самотиите на Стара планина с намерение да си пробият път до Дунава и минат във Влашко. Пристигнали тъдява, полуживи от глад и умора, през мрежата на хиляди опасности, нещастните бежанци няколко дена се крили из трапищата на голото поле отсам реката, изложени всеки миг на опасност – да бъдат хванати от турските потери или да бъдат издадени от самите българи, дълбоко деморализувани подир съкрушаването на Априлското въстание. Отсрещният бряг на Янтра, пресечен и лесист, е представлявал по-безопасно убежище. Един овчар-българин, който им носел хляб, но който силно желал да се отърве от безпокойствата, що му вдъхвали тия опасни сношения, посъветвал ги да минат на това място реката, като ги уверил, че там е брод. Бунтовниците се решават и нагазват коварните вълни. Внезапно и тримата потънали в дълбочината и се удавили. Реката изхвърлила труповете им на разни места. Един от бунтовниците бил увил червеното лъвско знаме около кръста си. Някой селянин го отвил от трупа му и ушил от свещения символ гащите на детето си.
Аз мислено се повръщам в тия героически и тежки времена, когато, подир небивалия подем на народния дух пред въстанието, настана общо обезкуражаване след неуспеха му и слушаните и тачените водители бидоха гонени и проклинани от народа, изгубил за една минута вяра във всичко, що до вчера го възпламеняваше... И за пламенния Волов българската земя беше станала мащеха и никъде той не намери заслон.

                  Те бягаха бледни, пред дивата сган.
                  И Волов, юнакът, цял в кърви облян,
                  извика: О, боже! О, адска измама!
                  Подвигът пропадна и надежда няма!
                  Къде да се скрием от безславна смърт?
                  Балканът
                  Аз нямам за вази ни заслон, ни път.
                  Градът
                  Аз имам бесила.
                  Хижата
                  Аз имам проклятья.
                  Янтра
                  Елате, нещастни, в моите обятья!

Достигаме до беленската станция. Бяла се не види оттук, тя отстои на три километра далеко, затулена в един дол. Когато стигаме до града, минали през хубавия грамаден мост над Янтра, файтонът ни завива край един каменлив рът, в подножието на който стои скромен каменен паметник.
Това е издигнатия от град Бяла паметник на Волова, чийто труп бил изхвърлен близо до това място, както гласи и надписът, който слазяме да прочетем, изпълнени с благоговейни чувства към паметта на героя.

*

Бяла има живописен изглед, разположена по двата полегати склона, между които лъкатуши в дълбока матка маловодна речка. Особено красиво изглежда южната половина. Тя амфитеатрално се катери по стръмнината, залесена от много дървета; това е и главната част на града, дето е тържището и най-оживената улица, държавните учреждения и по-добрите къщя.
Файтонът ни, след доста завои из криви улици, спира пред една вратня, из която се вижда двор с градина и нова къща. Това е жилището на видния, беленски гражданин г. Крушков, който е предупреден, че му идем на гости. Приемът от страна на младия домакин и домакиня е много любезен и радушен; чисто славянски. Кратка почивка, след която слагат на нашите вълчи апетити трапеза, богата и вкусна. Поднасям и сега искрена благодарност на добрите домакини.
Беленската къща-музей е в един конак на турски бей. В тоя конак, откупен сега от държавата, императорът е обитавал около три недели през време на плевенската обсада. Тук е музеят на руската марина. Дунавската флотилия е представена в миниатюра. И тука широкият двор е превърнат в кичеста и засмяна градина, оградена с бели гранитни колони, над които стърчат крупове – от Освободителната война. Под една изящна дървена стрешина се намират няколко понтона от свищрвекия мост и шестте лодки, с които са минали ноще Дунава първите руски войници при Свищов, под град куршуми и гранати турски. Раните от тая стрелба още зеят по ребрата на лодките. Тия исторически корита, подарени от руското правителство, са били докарани от Одеското пристанище дотука на руски разноски, по който начин са били подарени и изпратени и всички военни предмети за къщите-музеи в Плевен, Пордим и Горна Студена. Бившият руски военен министър генерал Куропаткин се е отзовал с най-голяма готовност на молбата на комитета и не е отказал нищо.
Като се разхождахме из градината, нам ни показаха насреща, пред речката, едно дворче, притиснато от къщята. Това дворче е историческо. През времето на царското гостуване там е ставала една сватба и царят е бил поканен да я почете с присъствието си. Добрият император с удоволствие приел поканата и отишел на кон там. Бил му сложен стол на двора и на него той седнал да гледа витото хоро от пременени момци и моми, що се люшкало под звука на гайдата. Императорът бил доволен и усмихнат и подарил за спомен по един полуимпериал на всички играчи, които му целували наред ръката и продължавали играта.
Искам да мисля, че беленските гиздосии моми не са сторили като горностуденските при такъв един случай. Защото бях чул вече, че в Горна Студена някои от играющите моми, след като получавали от царската десница златната монета, се охитрили да получат втори такъв златен спомен. Те се откъсвали от предната част на хорото, хващали се отзад, та пак да минат пред царя и пак да приемат, целувайки десницата му, златния спомен. Мили сестри на бай Ганя!
Оставаше да се поклоня и на къщата-музей в Горна Студена. Но Горна Студена не е свързана с железница, дотам трябва да се изходят с кола тридесет километра, а мене работите ми ме викаха в София. Бях принуден да се върна назад с вечерния влак, като оставих г. Заимова сам да пътува. При прощаването аз пак с най-голяма сърдечност му изказах, като българин, благодарността си за пристояването му по уреждането тия светини на българската земя, които извикват в душите ни такива сладки спомени, такива благоговейни и високи чувства. Без тая похвална инициатива жилищата, в които великият Цар Освободител е гостувал през траянето на плевенската обсада, едва ли биха се запазили от изчезването, което постоянните промени във физиономиите на нашите села и градове би направило неминуемо. А за нас е свещен всеки спомен от царя, нам е скъпа всяка педя земя, въз която е стъпил кракът му; в тия скромни къщици за нас още витае духът на благородният цар, ние сме щастливи да дишаме въздуха там, дето той е дишал, дето е страдало любвеобилното му сърце, дето е плакал и се е радвал... Ние го обичаме, ние го боготворим тоя хубав цар, без когото сигурно и днес щяхме да бъдеме турски роби, както са нашите бедни македонски братя, изоставени от цял свят... Александър II не се ражда всеки ден... Тия къщи, сега още малко известни, с време ще станат места за поклонение на българския народ и тяхното историческо значение ще бъде от безценна важност за благодарното потомство. Те са ерусалимите на българската признателност. С тия учреждения ние се чувствуваме доволни, че сме изпълнили един свещен дълг на признателност и самоуважение като народ културен и не чужд на висши, облагородяющи чувства. Чест и похвала на комитета „Цар Освободител” за това му дело на благочестие и национална гордост!

София, декември 1900 г.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания