Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Буря в планината

Юлско пладне. Слънцето прежуря.
Вървя надлъж по линията към големия железничен мост над Искъра, да търся прохлада и сянка под големите брястове там.
Тежка омара. Нагорещеният въздух влива в притеснените ми гърди струи от жар. Никакъв ветрец да поклати дръвчетата, унило растящи от двете страни на линията. Бедните им скудни сенчици не дават сянка. Цветчетата клюмнали главичките си; тревицата засъхнала и плаче за дъждец, който от цял месец не иде. Никаква птичка из въздуха, птичките спят някъде в клоновете, неподвижни, жадни за хладничък лъх.
От лявата им страна под стръмната гориста урва се вие в дълбоката си, твърде широка матка Искърът. По-голямата част от нея сега е нажежен жълтеникав пясък и речен камъняк. Водата като тъмна зелена ивица се е прибрала до отсрещния бряг, шуми монотонно и печално, сякаш и тя е петимна за прохлада от небето. По-нататък в червен набръчник селянка, надръгнала полите високо над коленете, прегазва полека реката, за да улови пътеката, що лази надлъж по нея в подножието на склона. Близо там две голи селянчета козарчета плуват и се гуркат във вълните. Те извикват завист. Искам и аз, като стигна отвъд моста, да сторя същото.
А ясното синьо небе виси горещо над главата ми; слънцето жежи; пот ме облива. Неволно се отбивам за кратка почивка под едно дръвче на слога. Сядам на топлата тревица гърбом към слънцето, което пак гори гърба ми и през клончетата на дървото, заседнал съм чубрика и тя замириса; една подплашена птичка шумно литна от дървото. И тук горещо, пот облива лицето ми, и тук задуха. Но трябва да се окъпя и ставам. Виждам сега, че над десния склон на планината, в небето, тъмен облак се е задал; той закрива слънцето и с това дава малко хладец. Скоро облакът порасте и една далечна глуха гръмотевица затътна някъде. Няколко освежителни капки падат на мене. Ох, как е приятно! Хладецът се увеличава и облакът бързо запокрива западната част на небосвода – капките стават по-чести и по-големи. Замирисва ми на скоро косено сено; ветрецът се усилва и внася свежест във въздуха и в гърдите ми. Внезапно мълния светна и след нея по-силна гръмотевица разпръсна планинските самотии. Ще има буря. Бързам по линията да стигна моста, да се подслоня под свода му – за къпане вече забравих. Удари дъжд, забрули ме не на шега. Той се заля като из ръкав при по-чести светкавици и гръмотевици. Черното ми кученце след мене заквича. През кратковременния си още живот, прекаран в къщи, то пръв път присъства на такова природно явление – уплашено, то се държи със зъбите си за крачола на панталона ми. Вероятно и краката му са убити от острия чакъл. Вземам го с лява ръка, а с дясна държа чадъра и минувам по мокрите греди на моста, за да свърна от другия му край и се смъкна по пътечката, която слазя долу до подножието му. Дъждът забесня. Гръмотевиците и трескавиците не престаят.
Стигам край моста вир-вода. Отпускам Бубито и слазям, подхлъзвайки се по разкаляната пътечка при моста, следван от окъпаното малко животно. Една горчива изненада, за която не се бях сетил: мостът не даваше подслон. Над мене бяха само релсите въз гредите си и през отворите дъждът пак ме заливаше, както и отвън. Искърът, вече мътен, гневно шумеше и клокочеше край нозете ми. От дъжда той сякаш вреше. Тоя шум на вълчите и дъжда и на гръмотевиците ме заглушаваше, зашеметяваше. Напуснах това негостоприемно и безполезно прибежище и потърсих подслон под един близък голям и клонест бряст. Там действително дъждът по-слабо проникваше през гъстия листак. Отдъхнах си. Но веднага сетих, че стоенето под дърто е опасно в такова време. Една заглушителна трескавица показа, че наблизо е паднала мълния въз дърво. По-скоро да бягам! Но накъде? Сетих, че наблизо има тунел. Към тунела! Бегом изминах неголямото разстояние, което ме делеше от черната му дупка. Влазям там. Тунелът е къс и аз виждам другия му край. Няма вече дъжд, няма страх и от мълниите, По едно студено течение ме пронизва и мокър до кожа, както съм, има опасност от лоша простуда. В тоя миг един влак изсвири и влезе от южния край и изпълни с трясък мрачното подземие. Страшното черно чудовище със светкавична бързина и с грохот наближава към мене. Опрях се до каменната стена. Уплашеното куче избяга на релсите. Отиде! Влакът профуча. Прилепен до влажния и щърб зид на тунела, аз причаках занижал да отмине чудовището, задавен от острия смраден дим. Търся да видя с ужас останките на смазаното животно. Не, Бубито стои пак на релсите здраво и читаво, само трепери от уплаха. Дребното му телце го спасило. С джавкане то дойде при мене, незнающо добре какво страшно премеждие е минало над малкия му живот.
Погледнах от тунела: дъждът вали все силен и не изглежда да престане скоро. Но над насрещния чукар, отвъд реката, по който се жълтеят уединени ниви с царевица, небето не е затулено цяло от облаци: радостни лазурни островчета се усмихват над планината. Тръгвам за жилището си, отстояще почти на два километра оттука. Дъждът все вали, аз цапам из локвици, образували се в пътечката край линията. Студени струи те чат но цялото ми тяло. Бързам да се стопля от ходът и по-скоро да се преоблека в къщи. Дъждът плющи въз чадъра ми, станал непотребен. Той прилича на една ирония в бедата ми.
Дъждът запоутихна, но пак ръсеше обилно. На един слог край линията висок селянин стои неподвижен на дъжда и гледа към срещния чукар. Той ме поздравлява.
– Добър ви път, господине. Отдека тъй?
Селяните тука винаги говорят на ти – защо сега този ми говори на ви?
– От Искъра, къпах се – отговарям шеговито.
– Виждам, виждам... Господ ви окъпал хубаво, и тебе, и твоето черно щене.  Хай да ви е наздраве.
– Благодарим ви, приятелю, и двамата. Ами ти какво стоиш тука на дъжда?
– А бе гледам на срещния чукар дали е валял дъжд на царевицата ми.
Аз си заминах. Ненадейно духна вятър и обърна чадъра ми наопаки.
Чух как се смееше гръмогласно селянинът.

Юли, 1920

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания