Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

България при Босфора

21 априлий 1902

По една щастлива случайност конвенционалният влак, който свързва Европа с Цариград, минува през цяла България дене, та пътниците имат възможност да се нагледат на нашата земя, имайки повечето време пред погледа си от север в кръгозора безконечната верига на Стара планина, от юг масивите на Витоша и Родопите, между които се разстилат двете най-прочути и най-широки долини на България: Софийската котловина и Пловдивската равнина.
Какво усещат чужденците от гледката на нашето отечество, какво мнение си правят за природата му, хубостта му, културата му, след получените впечатления от пътя през Европа, не ми е известно, та и не е тука мястото му да отгатвам. Но аз винаги с неизчерпаемо наслаждение съм впивал очи в картините на нашата земя, картини от красота, величественост и омайни прелести, на които моето око и българска душа не пропущат никакви подробности, без да им се порадват и поначудят, без да изпита последнята сладко трептение на удоволствие, прилично на гордост, че имаме такава хубава и благословена с всичките дарове господни земя, на която само, уви, едно липсува: да има толкоз управия, колкото има свобода...
Отдавна вече влакът е оставил пловдивските скалисти могили, застърчели уединени, като чудати острови сред зеленото поле, отдавна се не видят, остали изотзад, в заристия лазур височайшите снежни чалове на Родопите. Ред ниски, цветущи рътове, последни вълнения на Средня гора и Родопите от двете страни на Марица, по чийто десен бряг лети и дими влакът, затулят осталата гледка; неизмеримата равнина тук се е смалила и станала тясна долина, ивица зелена и радостна, сред която светлото огледало на реката блещи между клоните и стволовете на дърволяка, облечен в разкошния зелен накит на южната пролет. Колко е хубаво!
По здрач наближихме границата и влязохме в Турско по тъмно вече. Изчезването на дневната виделина и настъпването на нощния мрак сякаш хармонираха със самите страни и с настроението на душите ни: ние влазяме от земята на свободата в друга земя, лишена от лучите й. Някаква тъга, някакво неприятно чувство притиска гърдите ни, когато в мърчината съпикасахме неясните форми на турските карантинни звания, прилични на гробове в едно тъмно царство. Това тежко впечатление би се усилило от главоболинте разправии с турската митница и паспортните чиновници; за щастие, по своевременното споразумение на нашето правителство с турските власти ние бяхме пощадени от тая неприятност и турския чиновник, който се мярна в коридора на вагона ни, поздрави ни само учтиво и мина, без да попита и поиска нещо.
Пред Мустафапашовската станция стоят на караул няколко турски войника с високи фесове. При осветлението на фенерите ясно се вижда тяхната дрипава, износена униформа, сиромашкият им вид и омърлушени лица с тъп, зачуден поглед. И тая гледка неволно ни натъква на сравнение между тях и нашите оперенички и спретнато облечени войници. Та впрочем от тая минута нататък паралелите неумолимо се налагат дори до Цариград, дори до двореца на Илдъзкьошк, и всичко ще дойде да изтъкне страшната разлика в живота на една цъфтяща под лучите на свободата млада държавица и едно умирающе в деспотизма царство.
Ползуваме се от длъжното бавене на влака тука и отиваме в буфета да пием по едно кафе. В буфета имаме илюзията, че сме още в България: български език приказваме с прислугата, български левове и гологани плащаме. Дружината ни обаче благоразумно избягва в живия си разговор всяка национална излиятелност, защото до вратата, на пейката, са двама мълчаливи господа, на вид турци или други, които изглежда, че тщателно ловят всяка наша дума и поглед.
Влакът пак потегли из нощната тъмнина с депутацията. Тя е в два вагона от първи клас и доста многобройна. Състои от представители на княза, на Министерския съвет и на Светия синод; столицата, освен кмета си, е пратила делегати от разните си културни дружества и корпорации. Депутацията е увеличена още от делегати на много градове из Северна и Южна България*.
Ние отиваме да поздравим, по случай 25-годишния му екзархеки юбилей, негово блаженство Йосифа I, да го поздравим и изкажем почит и благодарност от българския народ, от интелигенцията, светска и духовна, от всички български сърца към славния наш архипастир, вечно бдящия страж над нашите велики духовни интереси и национално единство в турската империя, благородния носител на всебългарската идея, който, когато ние тук в крамоли, раздори и пошли борби безгрижно забравяме или лекомислено жертваме спечеленото с неимоверни усилия и жертви през полувековна борба, той сам, един, там на брега на Босфора, страда, бори се, часто победоносно, окръжен от козни и зложелателства, за правата на българската църква и народност, поверени на закрилата на твърдата му десница. И като отиваме да приветствуваме тая нравствена сила и да вземем участие в едно тържество, дето нищо няма парадно и поръчано, което ще възбужда у нас само високи и свещени евокации, ние се чувствуваме радостни и горди, и честити, че поне на един час ще подишаме в атмосферата на светли възвишени чувства, слени с цялата народна душа...

22 априлий

Осъмнахме някъде отвъд Чорлу. Слънцето се подава над хоризонта заслепително и студенко още, осветлявайки една пуста равнина. Додето ни гледат очите, видът е все еднообразен, див и скръбен. Ние пътуваме през някаква необитаема, леко вълниста степ; никаква култура, почти никакъв живот по тия безлесни и безводни пространства, осъдени сякаш завинаги да останат чужди на цивилизацията, незасегнати във вековната си дрямка от человешкия труд и оживотворяющ гений. Не можеш да повярваш пред гледката на тая безлюдност и мъртвило, че приближаваш към една велика столица. Това първо впечатление от турската земя усилва контраста с напуснатите вчера плодовити и обработени долини и хълмове на Южна България.
Слънцето постоянно се издига над кръгозора и залива безплодно със зарите си степта, която продължава да бъде безжизнена и глуха. Затова очите светват от радост, когато най-после зърват на юг една синя сребриста ивица от Мраморно море. Θαλασσα! Θαλασσα! – беше извикал някога Ксенофонт при виждането морето след дълги лутанета с войската си из малоазийските дълбочини. С такова чувство и ние го поздравихме сега. Минуваме край едно вехто гръцко село, а след него край друго по-спретнато и привлекателно. Неговите хубавички и с разни багри къщици се красуват въз фонда на Мраморно море. „Сан Стефано!” И всичките сърца се разтупват при това име. Това вълшебно име е последния стих на една велика епопея, стих, драснат от тоя политически титан-ясновидец графа Игнатиева, то разкрива пред българската душа широки перспективи на един осъществим за миг национален блян и изчезнал, пак като блян... Но де е руският паметник, издигнат преди няколко години за спомен на победоносната пойна? Той се не види от железницата, което е голяма тщета...
Мраморно море се синее отдясно във всичкия си шир; зад него в небесата Олимп, малоазийският, белее със снежните си върхове. Ето влазяме и в Цариград. Отляво, обрасли в буренак, диви и навъсени, се дигат колосалните степи на Седемте кули, отдясно линията на старата византийска стена със зъбци, що загражда столицата откъм морето. Стари дървени къщи са се прилепили уродливо към тия величави останки. Завиваме към Босфора, по брега на Сарайбурну, над който някога са стърчели палатите на византийските императори, после влакът спира на Сиркеджи-скелеси. Тука ни посрещна един пратеник паша на султана и г. Ив. Ст. Гешов, българския дипломатически агент, с персонала си и чиновниците на екзархията.
След двайсет минути препускане през моста и по калдъръмите на многолюдните улици на Пера колата ни минаха покрай една висока къща, над която величествено се развява едно знаме с българските цветове. Тая къща беше българското дипломатическо агентство. Ние с умиление и ентусиазъм се поклонихме пред знамето, тоя скъп символ на свободна България, гордото издигане на който в босфорското небе се дължи на политиката на непрежаления наш държавен мъж, покойния Стоилов.
Разсяхме се по няколко гостилници на Пера. Аз с неколцина другари слезнахме на „Метропол”. Понеже утре беше Гергьовден, денят на юбилейните тържества, ние посветихме днешния свободен ден на разходки и изглеждане грамадната столица на турската империя.
Да се опитва да описва человек вълшебния изглед на Цариград значи да повтори милионния път казаното от европейски пътешественици, туристи, поети за безподобното по хубост и величественост местоположение на тая световна столица и пак да каже твърде малко, за оногова, който го не е посетил и видял. Природата със своята капризна фантазия, от една страна, человек със своето оригинално възточно зодчество, от друга, са направили едно чудо за очите от това съчетание на високи брегове със сини вълни. Има градове по-хубави, но няма така вълшебен, и като казвам това, мисля че е доста.
Пиер Лоти намира обаче тоя град скръбен. И това е вярно: тоя град не е радостен. В гледката на тия хълмове, увенчани с горди мечети и стройни мълчаливи минарета, покрити с великолепни глухи дворци и старовремски  причудливи, но вехти и изгнили здания, между които се озъбват като изгризани скелети древни зидове и се чернеят като широки петна кипарисови гори, дето царува тъгата и тишината на безчислени гробове – а те обземат огромно пространство в Цариград, – не се чувствува радостта на живота. Много спомага за такова впечатление и самата история на тоя град, глъхнещ в дрямката на застоя от няколко века насам под умъртвителното влияние на мюсюлманския фанатизъм и замръзналост. Това е една феерия, но мъртва. Възхищаваш се и се усещаш угнетен. Виждаш ясно отсъствието на труда на человешкия гений, на напредъка, на жизнерадостния напредък и труд, и това синьо, тихо небе, надвиснало над тоя омагьосан спящи град, е също тъжно и глухо...
А при това колко е величествен той!
Кой знай, може би за това е толкова Цариград интересен за чужденците, защото носи тоя печат на ориенталски строй и ориенталско мъртвило. Представете си го окичен с модерни европейски постройки и с безчислени фабрични комини, замъгляющи небето му – и веднага той би си изгубил своята своеобразна физиономия и типичност. Той би ги изгубил и без тия стотини хиляди кучета, налягали по калдъръмите, дръгливи, крастави, през които престъпя гъст върволяк, и без тия тесни и смрадни улици със задушлива атмосфера, екнали от лай, шум и азиатски крясък...
Па неволно си спомням с въздишка нашата напета София, весела с кичестите си акации и свободното небе, под което тъй добре се диша...
При един излет по Златния рог залутахме се и в махалата Фенер. Стари тревясали и почернели византийски зидове, къщици притеснени една до друга, полуизгнили, нещастни, без въздух и светлина. През прозорците гледат на нас бледни лица на гъркини с големи черни очи. Тъдява някъде се гуши и гръцката патриаршия. Скоро виждаме между вехти и политнали къщи край Златния рог и българската черква. Сграда нова, напета, от най-красиво и модерно зодчество. Тя стои като чужденка в тия византийски вехтории. Тя е набагрена тъмно и стои почти черна, като че носи траура на хилядите жертви, принесени в борбата за отвоеване нашата църковна независимост. Утре тука ще се отслужи молебен за негово блаженство, ще видим натъпкан тоя божи храм и двора му от делегати от всички македонски градове, от българското население в Цариград – от всичките тия честни герои на труда: македонски млекари, хлебари, градинари и пр., които едни още смесват звука на славянската реч в уличния шум на тоя Вавилон.

 


*Тя състоеше именно: от генерала Николаев и капитан Стоянов, княжески адютанти; министър Люцканов; н. в. преосвещенство митрополит Партений; А. Чернев (кмета), професор Златарски, ректор на Университета, професор Милетич, проф. Боев, декан на Юр. фак.; д-р Моллов, Ив. Вазов, М. Калъпов, днешни министър Славков, пратеник от Велико Търново и весел другар; кметовете от Видин, Стара Загора, Бургас, Пловдив и пр. и много, видни духовни лица.

 

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания