Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

По чуки и по чалове

ВТОРО ПИСМО ИЗ ЕДИН СТАРОПЛАНИНСКИ КЪТ

Кавказ подо мною. Один в вышине
Стою над снегами, у края пучины...
Пушкик

Вчера се спуснах от Юмрючал и още съм разсипан от това пътешествие до темето на старопланинския великан; разсипан съм физически, та и нравствено се чувствувам зашеметен, потресен: толкова силни и съкрушителни впечатления съм изпитал от това тридневно скитание по гребени и хълбоци шеметно-стръмни, върхове надоблачни, закачи от величествената Амбарица над Сопот, та до страховитий Юмрючал. Аз съм обременен от масата нови чувства, ощущения мощни и имам нужда от душевен отдих, да се уталожа, преди да ти опиша спокойно това възлазяние в недостъпното царство на балканските орли и на облаците.
Аз не без вътрешна гордост обаждам за това възлазяние и, вярвам, никой няма да ме мъмри за тая суетност, в данний случай оправдана и завидна. Защото, кажете ми колцина до днес са имали възможност и право да я изпитат?
Амбарица! Юмрючал!
Имена гръмовити, чарующи...
Съжалявам, че Каниц, който се е изкачвал на Черния връх на Витоша и ни изказва с такъв огън възторга си, не се е изкачвал на нашата горда Амбарица. Той би останал смаян от безмерността на ширинетата, що се откриват оттам, от величието на балканската вълшебна картина...
Но аз и съжалявам и не за тоя чужденец; ала дълбоко съжалявам, че самите ние остаяме чужди на нашите отечествени красоти, не ги познаваме, малко ни интересуват.
И представете си, възкачванието на Амбарица не е нищо мъчно, нито скъпо – възкачванието по който щете аналогичен швейцарски връх костува по-скъпо. Какво се изисква например за едно възлазяние па нашата Амбарица?
Три неща.
Първо: наеманието на един кон, което струва 1 ½ до 3 лева на ден.
Второ: напълванието дисагите с провизия, именно: два самуня, един чейрек печено агне, няколко чируза, сол, четири-пет глави чеснов лук, сиренце и парче сланина, но непременно сланина! Plus: едно стъкло с преварена гроздевица, една бъклица, ако можеш, един билник – няма зарар – червено вино. Не се плаши, че може да се стоплят: балканските извори, при които ще седнеш да закусиш, ще ги изстудят...
Третьо: но третьото именно е най-мъчното може би... Иска се цяла бъчва... решителност!
Решителност, защото аз видях, че на последний час няколко другари, които имаха вече горните две условия, на последний час, казвам, се убояха и си остаха у дома... На Амбарица, която гледаше това малодушно отстъпление, още е набърчено челото от негодувание...
Много звучно това име – Амбарица.
То се дължи на една легенда, тя има свръзка с баснословния Крали Марка. Този делия си турил някога хамбара на тоя небесен връх. Иди виж де му намерил мястото!
Защо? Кой го знай.
Истина ли е? Трябва да кажем, че е истина, ако вземем пред вид това, че поляната Харман е било мястото, дето Крали Марко е овършвал житото си, и затова останало й име: Харман.
Един от другарите, г. Ф., голям скептик, искаше да изкаже един вид съмнение, че това е действително било; но бай Ангел Койнов, мечкоубиецът с тежката кринка на рамо, който беше в числото на водачите ни, така се разсърди от това безверничество, щото си тупна три пъти кринката о земята застрашително... Тая маневра тури в респект г. Ф. и той призна, че действително трябва тук да е било Кралимарковий хамбар.
Но подир колко труд се убеди г. Ф.? А аз открай време и без да ме заплашва бай Ангел Койнов с кринката, знаех, че истината си е истина...
Па който пътува из Стара планина, длъжен е, както в един храм, да се въоръжи с вяра в чудесното... И защо да развенчавам от тая поетическа легенда Амбарица. Аз я уважавам и я вярвам безусловно, както вярвам и легендата за по-малката сестра на Амбарица – Добрила, която дължи названието си на друг един неизвестен юнак Добри, който издъхнат от умора на върха с една хубавица в обятията, която изнесъл отдолу до върха...
И какви имена странни, хубави, сюгжестивни слушаш в тая част на Стара планина! Куманица, Жидовица, Крековица, Чифадарнца, Якови сараи, Кочмар, Юмрючал!
За да стигнем от Амбарица, при която нощувахме, трябваше да вървим цял ден по планински гребени, да пълзим по стръмнини и урви, да преваляме чалове, като имахме винаги пред очи картини вълшебни, чудни, що ни откриваха тайнствените недра на Стара планина. С много зигзаги възлязохме ездешком на най-високия й великан. Юмрючал е пространна поляна, на средата й е побит камьк с надпис за спомен на възкачванието там на н. ц. в. княза през 1888 год. Буйни и сиви мъгли по върха час по час ни затуляха гледката, ту я оставяха свободна. И каква гледка: Дойдоха ми двадесетия път на ум Пушкиновите стихове и аз бъбрех:

               Кавказ подо мною. Один в вышине
               Стою над снегами, у края пучины;
               Орел с отдаленной поднявшись долины
               Парит неподвижно, со мной на равне.
               Отселе я вижу потоков рожденье
               И первое грозных обвалов движеные...

Пустият този Юмрючал! Но аз други път ще кажа повече.
Една от моите грижи, филологическа грижа, при отиванието ми към тоя плешив и намръщен великан и при спущанието от него, беше и това да узная на какво се дължи това звучно и гърмяще като молниен трясък име, което не отстъпва по изразителност и на Мусалах.
На моите питанета водачите и горските стражари, що ни другаруваха, отговаряха, че Юмрючал се вика Юмрючал, защото така му е името, или пък съвсем нищо не знаеха да отговорят. Даже бай Ангел Койнов мечкоубиецът с тежката кринка на рамо измърмори малко понамусен няколко думи, с които ми даде да разбера всичката безполезност и глупост на такова питание.
– А мен защо ме викат Ангел? – довърши той заключително.
Но игуменът на Калоферския манастир, гдето се смъкнахме на сутринта подир нощуванието на Джендема, ни обади, че правото е Юмрукчал, а не Юмрючал. И веднага за потвърждение на думите си той направи на юмрук ръката си и каза:
– Защото тоя чал прилича на юмрук, виж!
Ние погледнахме на страшните скали на Юмрючал, надвесени над манастирския дол, и за да задоволим дяда игумена, казахме, че наистина – юмрук. Ех, дядо игумене, никой не повярва твоята филология и твоето сравнение; той прилича толкова на юмрука ти, колкото ти на пряспата му, както не повярвахме на това, че в манастира нямало ни капка вино, па даже нямало и оцет, та в постната фасулява чорба, с която ни угостихте, вместо оцет – да се разкисели – вие турихте тръносливски.
Както и да е, благодарим за гостоприемството, а особено за вкусната вода на чешмата манастирска, както и за манастирската река, която, ако отказа да ни даде престърва, даде ни обаче превъзходна баня.
Току преди малко споменах Джендем. Това е истински ад. То е долът на манастирската река, що се спуща от Юмрючал. Дълбочината, дивотата, мракът, стремителността на канаристите урви са поразителни. На брегът на тая пропаст на 28 юни завари ни нощта и пренощувахме на една висота около две хиляди метра, брулени цяла нощ от мразовития балкански вятър, обиколени от гъст мрак, който слабия огнец още по-чер правеше, и подплашени по 1 ½ часът от цвилението и бяганието на добитъците ни, извикано от присъствието на мечка. А да видиш и ние какъв рев нададохме, за да я пропъдим! Даже г. Ф. има присъствие на духа да грабне една главня...
Приключението обаче нема плачевни резултати, мечката се изгуби из тъмнините, конете и магаретата, избягали из ардъчите (клекашът), бидоха повърнати в цялост и ние се поуталожихме и даже някои пак заспаха...
А бай Ангел Койнов, мечкоубиецът?
Не питайте. Той е неутешим! И никога няма да забрави нещастието си през тая нощ; бедният, той се опозори пред очите на всичките честни хора и на звездите: когато се дигна шумът за мечката, той грабва тежката кримка и туря патрона... Но, о ужас! Патрона не влазя по причина, че бай Ангел Койнов, мечкоубиецът, забравил да изтегли празния гилз.
– Първи път, каже, в живота ми се случва такава проклетия... Имала дни тая мечка... мамка й...
И бай Ангел Койнов ни разправи, че досега е убил двадесет и две мечки, нещо, което потвърдиха и другарите му, за обща радост.
Няма съмнение, че бай Ангел Койнов няма вече да повтори своето невнимание в новата екскурзия, що ще предприемем из горите на Богдан, пълни със свирепи глигани и за която може би да кажа нещо в тия същите стълпове.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания