Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

По висините и в самотиите

СПОМЕНИ ОТ ЕДНА СКИТНЯ ИЗ СТАРОПЛАНИНСКИТЕ НЕДРА

Влакът изпищя пронизително, като направи да повтарят писъка му многократно планинските долове и канари.
Той спря и аз слязох на гара Лакатник.
Слязох аз и другарят ми, добрият инженер С.
Влакът пак изписка и замина. Гарата пак опустя, заглъхна. Нямаше още конете, които трябваше да ни чакат, за да ни занесат в село Лакатник и по-нататък.
Трябваше да чакаме. Отидохме на кръчмата, що виси на склона. Додето С. нареждаше за по-скоро докарване на конете, аз се любувах па планинската гледка. Долу Искърът шуми. Над него високи диви върхове и чукари. Напластяват се едни над други все по-високи и диви, някъде облечени с ниски зелени дъбови лесове, някъде голи и плешиви. Но най-любопитни и необикновени са скалите, които се издигат отвъд реката. Те образуват жълтеникава грамадна, право отсечена стена, вратоломно стръмна и пробита тук-там от пещерни дупки. Атмосферни влияния са изваяли по нея високи островърхи обелиски, които сякаш на всеки час заплашват да се катурнат в пропастта, във вълните на Искъра. В самото подножие на тая грамадна, непристъпна отвесна стена зее пещера, из която изтича буйно някакъв подземен поток и се влива в Искъра. Високо горе на стената зее най-голямата пещера. Спомням си, че преди двадесетина години аз я посетих заедно с един министър. До нея стигнахме, вървейки с голямо предпазване и при голяма опасност от проваляне в пропастта. Входът на пещерата е широк и висок. Вътре още по-широко и високо. Тя прилича на някаква тайнствена и тъмна църква, издялана в скалата, за да се молят планинските духове. Напреднахме навътре при растящия мрак и при слабото осветление на две свещи, носени от селяни. Чудните сталактити и сталагмити, провесени от свода, бяха изгладени и един от други по-странни. Подът, насеян със скалисти прагове, с тъмни углъбения и коварни дупки, дето светлината не може да стигне. На всеки миг нова опасност от падане, от потъване в неизвестност. Мракът се сгъстява и ходът става по-труден; стъпките ни силно кънтят в глухотата, стените повтарят по няколко пъти гласа ни. Но ето пещерата се стеснява и пред нас се отваря само една дупка, голяма колкото да мине човек. Гроза ни става от тоя затворен пущинак, дето вероятно човешки крак не е стъпвал. Ние се чувствуваме вече отчуждени от света и от живота. Тръпки ни идат. С помощта на свещите, които догарят и се топят от някакъв студен вятър, ние отиваме смело още по-нататък. Проломът се пак разширява, сводът се издига, нови сталактити влажни, мокри; по стените тече вода. Мракът е ужасно гъст, зловещ, спомняме си някои картини от Дантевия „Ад”. Пещерата обаче кривнува наляво в тайнствените глъбини на планината. Не, по-нататък се не отива! Повръщаме се назад с големи мъки без светило вече – пак под висящи конически, обратни, сталактити, през прагове, през дупки, в които се плъзгаме и падаме, втренчени жадно в радостната светлина на отвора. Когато излазяме от него, душите ни се препълват от възторг; пак прекрасни, осветлени от слънцето върхове, гори, скали. Хубавият божи свят е пред нас чуден, величествен. Каква радост!...
Между това очакваните два коня дойдоха. Пийнали по чашка ракия, ние яхваме и полазваме нагоре. Пътят стръмен, засенен от големи брястове и дъбове; планинският чист въздух пълни гърдите с благодатна свежест. Просторите се разстилат пред нас. Зелени поляни, зелени гори. Картини една от друга по-пленителни. Някъде се спираме под някоя сянка да отдъхнат добитъците и пак дълго поглъщаме с опиянени погледи чудесиите, които природата е турила пред нас. По върховете, по зелените им паши се белеят стада. Далечни кучешки лайове; звук от звънци на говеда невидими, които нейде пасат. Застига ни една хубавичка мургава девойка и един млад господин, в граждански дрехи; те пееха по-рано и сега млъкнаха. Сприказваме се. Учители били в Лакатник. Ходили във Враца и сега се връщат. След кратка почивка при нас пак поемат пътя си. Дълго време се мяркат през клоните червената блуза и бялата сламена шапка на учителката. Песента се пак разнесе из шумаците. Ето и учителят хвана подръка госпожицата, нестесняван от никого. Годеници или любовници? Но как тая радостна сцена хармонираше с тая радостна природа! Излязохме на един гол връх. От него нови изгледи, нови картини, божествено красни, нови очарования! От тоя връх видяхме долу, далече някъде, в една затворена от зелени урви планинска долинка, селото Лакатник. То е осемнайсет километра далеч от гарата. Пред самото село се белее пирамида. Тя е издигната, както после узнахме, в чест на загинали за отечеството юнаци от Лакатник.
Сега вече пътят отива все надолу. Ние слазяме от конете и вървиме пеш. Как свободно се диша, как е приятна умората! Селяни и селянки от Лакатник ни срещат с поздравите „добър ви ден” и „добра ви среща!” Хубав е този народен обичай у нас, него го няма в никоя друга страна. Усещаш се близък и сроден е тия непознати хора. Спреш ли се при тях, всичките идат да се ръкуват приветливо и доброжелателно. И ти отговарят охотно на въпросите. Истина, и те са твърде любопитен народ: без друго ще те запитат къде отиваш, отде идеш, какво работиш, даже женен ли си и имаш ли деца...
Но ето, влазяме в селото. Там при една кръчма стоят куп селяни, един пълен млад господин във френски дрехи и самият величествен и усмихнат кръчмар, който ми стисна ръката до строшаване – знак на особено уважение. Господинът във френски дрехи се представи за учител в селото и ни поканва да си починем в кръчмата. Вътре в нея сложена богата трапеза, нагласена от самия стопан, бивш стамболовистки депутат, в моя чест. Отде знаеше, че ида тук? Ах, тая учителка и тоя учител, които пееха, подръка, в шумаците!

Юли 1920 г.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания