Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Впечатления от „Българската Атина” Пловдив

Аз се завърнах завчера оттам.
Някой го нарече „умрял град”. Не, не е умрял. Улиците му гъмжат от свят, животът пак кипи там. Даже Пловдив е по-уреден, по-чист, а може би по-богат, отколкото беше през времето, когато, престолен град на Южна България, той цъфтеше със своя усилен културен живот.
Но Пловдив днес е друг.
Той даже сякаш не е вече български град.
Толкова чуждите елементи са вземали икономически връх в него.
Там не бие вече пулсът на цяла една област, той се пренесе от 1886 година в София, след смъртта на Източна Румелия.
Всичко, каквото знаех тогава жизнено и хубаво, е изчезнало. Интелигенцията му е избягала, духът му дреме, печатниците му не изкарват друго, освен тефтери, канцеларски регистри и съдебни призовки. Няма даже и вестник там, ако не се лъжа.
А той някога (на 1884 г.) беше наречен от Луи Леже „Българска Атина”!

*

В качеството си на поклонник на едно мило мене място, с което ме свързват скъпи спомени от най-добрите ми млади години, аз посетих разни кътове там. Изкачих се най-напред на хълма Сахаттепе. Оттам гледах, очарован, чудната панорама на града. Колко пъти от тия скали аз съм се възхищавал на веригата на Стара планина, в подножието на която спи моя роден градец! Долу под хълма беше скромната къщица, дето живееше К. Величков и дето имахме трапезата си, дето мечтаехме, дето се препирахме, дето пишехме уводните статии и антрефилета на „Народний глас”. Там той въодушевено декламираше Виктор Юго, духовен властител негов, както и мой... Изкачих се и по старинния византийски калдъръм на Джамбазтепе до върха на хълма, дето беше малката жълта къщица, която ми даде гостоприемство една година. Там пишех първата част на „Епопея на забравените” – написах я в три дена. Сега тая гръцка жълта къщица отдавна е изгоряла, заедно със старата си господарка гъркиня, която ме наричаше „палеос антропос” (старовремски човек – понеже ме виждаше, че постоянно пиша, вместо, както другите млади хора, да ходя по развлечения и по танцувални вечеринки – и как много бяха тогава те!). И колко спомени се събудиха в душата ми!... Влязох в синята двукатна къщица при Ортамезар – уви, някога моя, от мене градена! Исках да я повидя. Посрещнат бях от непозната госпожа, квартирантка там. Тя учудено и студено ме попита какво търся. Като й казах какво благочестиво желание ме доведе тук, лицето й се озари, тя ме покани в стаята на майка ми, поднесе ми вишнево сладко и изкара едно от децата си да издекламира някакво мое стихотворение. О, каква топлина ми лъхна тука! Качих се на горния кат и влязох в стаята с прозорци към градската градина. Тя беше моята! Там се родиха „Поля и гори”, там въображението ми летеше из вълшебния свят на „Царството на самодивите” и ме носеше на крилата си над македонските планини и езера, видени само по тоя начин. Недалеко бе голямата къща с печатницата на книжаря Д. Манчева, моят издател. Тя бе тъжна като гроб. Отиде си и ти, мой обичний, наивний и великолепний Манчев! Спомням си как ти изменяше правописа ми, водеше вечна война с мене за буквата я, която ти искаше да заменям с е в думата „княз” и ме караше да пиша защищавам: „заштиштавам”! Мил, мил човек беше ти!

*

Ходих в конака, местопребиванието на източно-румелийския главен управител Алеко Богориди и после на Кръстевича. Скръбно. Сега стаите, овдовели от прежното си величие, са се превърнали на складове от архиви; градината на конака – пуста и мъртва. Не се вижда вече из мълчаливите алеи, край туите и борините, сега умислени и печални като надгробни кипариси, високата и величава фигура на белобрадия Алеко паша, който всеки ден се разхождаше самотен по цели часове, а понякога придружен от жена си, красивата и запазена още гъркиня от цариградските Балтаджиевци. Колко блясък придаваше тая рафинирана аристократка на конака! Когато разтваряше салоните си за гостите, тя с горд вид и изящни обноски и изящна французка реч знаеше да очаровае всичките. Истина, тя не научи ни една българска дума. Не научи български ни Алеко паша, българин, родом от Котел, но отрасъл и живял в Цариград, а после като посланик във Виена. Но по душа тоя благ и благороден старец остаяше българин, и добър българин, и обичаха го всички, но той поиска да бъде още по-голям българин, когато, ревнив да запази независимост на областта, се противопостави на руското желание за изграждане храм-паметник при Шипка. Не знам как и кои бяха го убедили, че тая руска сграда е опасна за областта, която русите бяха облели с кръвта си, за да я освободят. Това заблуждение му костува поста: след петгодишния период от генералгубернаторството му руското правителство заяви на Портата, че е против преизбирането му, и той си отиде, за да бъде заместен с Гавриила Кръстевича.

*

Посетих и помещението, дето беше Областното събрание. Сега е склад на архиви и книжа. И тук мирише на мухъл. А такъв трескав живот кипеше тогава между тия дебели гивгирени стени! Тук Южна България беше пратила най-достойните си синове, най-громките си имена, особено в първите две години от съществуванието си. Тука бяха Гавриил Кръстевич, Ив. Ев. Гешов, председател на камарата, Чомаков, Величков, Яким Груев, Вълкович, владиката Панарет – защото по право заседаваха владиците български, гръцки, арменски, католишкият. Последният, най-старият от всички депутати, биваше винаги председател до избиране бюрото. Слабо знающ български, той откриваше сесията със следнята фраза: „Господа представители на Облъснатото събрание!”, и това извикваше усмивки. Тук гърмяха речите на пламенни оратори, като К. Величков, Д. Наумов, земледелец, радващ се в селските маси с престижа на г. Стамболийски, и др. Чужденците, които гледаха тая камара, състояща се от видни и образовани хора, не криеха учудването си.
Имаше там и куриозни депутати. Така, покойния Вълко Нейчов, избиран винаги от Панагюрище. Слушаха неговата реч, която имаше французки склад, и знаеха, че той ще каже някаква неочаквана духовитост. Всяка своя реч, по какъвто предмети да беше, той завършваше с „бедното Панагюрище”, както Катон някога в римския сенат завършвал своите речи с кликът “Delende Cartago” (Картаген трябва да загине). Имаше оратори, които по други начини бранеха интересите на избирателите си. Тъй, г. Ген-ич един път каза: „Господа, аз, избраник на X... та околия, която нося на рамената си, заедно с воловете й и магаретата й...” По тия причини, щом той взимаше думата, камарата цяла напъваше слух, за да чуе нещо оригинално и да се посмее.

*

Взимаше думата и Кръстевич, додето беше още директор на вътрешните работи. Помня тоя ниснчък, набит, с червеникаво лице и с жив и енергичен поглед старец, претоварен от години и заслуги. Той говореше кратки речи, но силно аргументирани и убедителни. Неговите малки сини очи тогава блещяха с младежки огън, ръката му, като я махаше, протреперваше малко. Той употребяваше в речта си славизма „убо”. Историк наш, дълбок юрист, неуморен труженик, фанатичен родолюбец, той всецяло бе се предал на дълга си. Той се радваше на голямо обаяние като държавник и човек. Станал главен управител, той беше пак тоя горещ родолюбец. Помним всички възвишените думи, с които посрещна на 6 септември през нощта съобщението на революционерите, че той не е вече главен управител, защото Източна Румелия се съединява с княжеството: „Добре, и аз съм българин!”
Свирепостта обаче на нашите български нрави наложи ненужни унижения на Кръстевича. Разкараха го сутринта във фаетон из пловдивските улици и за посмешище бяха турили при него някаква мома.
Когато видях неговия слисан и смутен поглед, който отвръщаваше постоянно от другарката си, неговите посинели до апоплектичност бузи, аз си помислих, че той няма да преживее тия извънчовешки нравствени сътресения. Но Кръстевич беше философ, имаше силна душа. Откаран и затворен в Конаре, пазен от пушките на революционерите, той скоро се съвзел. Покойният П. Димитров, който бе пуснат до него сутринта, ми казваше, че го намерил вече спокоен, че играел на табла с един революционер...

19 декември 1919 година

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания