Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Розовата долина и Тунджа

Розовата долина държи от Калоферската клисура до Твърдица и се пои от Тунджа. Тая котловина има вид на длъгнеста, чупена ивица, заградена от средногорските бърда и високия старопланински гребен. Но сега окото ми, по причина на нейния завой, захваща само възточната половина с гористите балкански върхове. (Аз влазях в нея откъм Стара Загора в началото на май.)
Една измама. Розовата долина не се е облякла напълно още с трендафиловия си накит. Пролетта позакъсня. Зимният хлад още вее от преспите на Балкана, слънцето немá време да сгрее добре долината, по която случаят ме принуди да пътувам по-рано, когато розовите пъпки едвам се развиват. Скръбта ми е искрена. Който желае да види във всичката й оригинална хубост Южна Италия, трябва да я посети през априлия, както Андалузия – през марта и Петербург – през декемврия. Долината на розите трябва да я посетиш през средата на май, ако желаеш да плуваш в море от
трендафили.
Но и сега тя колко е прекрасна! Колко сила и фантазия природата-магесница е похарчила, за да окичи пролетното й рухо! Старозагорското поле учудва погледа с богатството си и с неизмеримостта на хоризонта си; Казанлъшката долина го омайва с разкошната си пъстрина и величественост. Там естеството е гений благодатен, тук е поет. Додето ти стига окото, гледаш бляскаво зелени ливади, нежно кадифяви морави, живописни ландшафти, гюлови градини, вече заруменили и заблагоухали, пресни поляни, през които ручат бистри планински бари, и всичко това прошарено с купове горици от кестени, орехи, сливи, череши, круши, дрянове, ябълки, вишове, празнично разцъфтели, а през сред тая панорама, между върбалаци и шумящи брястове, вие се млада Тунджа и шари чудни меандри по зелената равнина. В дъното на картината – Стара планина: верига исполински върхове, които се къпят в синьото небе; а далеко на запад мръщи се халосания Юмрючал, забулен от снегове и облаци, като Олимпът на някой балкански гръмовержец. Щастливите елисейски поля, турени при предела на бореевото царство! А след петнайсет дни тия нежни зеленини някоя вълшебница ще засипе с росни трендафили и из въздуха ще се залеят благоухания, заедно с песните на тъмнооките берачки, увенчани с преспи рози, като старовремските гъркини от Пафос и Цитера по Венерините празници...

                   O, qui me gelidis in vallibus Haemi
                   sistat et ingenti ramorum protegat umbra?

– казал римският поет и въздишал за тия места преди осемнайсет столетия. Хораций би могъл още да прибави:

                  И да ме увенчае с нейните ароматни рози?...

Приближихме Чанакчийските бани.
Тук при ливадите спряхме за обяд. Насядахме на меката морава. Хоризонтът пред нас го затварят шумести гъсти дървета, между стволовете на които се белеят в пашите гойни черди говеда, до корем в трева потънали. Всичко е зелено, ново, сянка. Това успокоително зрелище услажда отдиха ни. Благосклонен зефир полъхва между клоновете и унива гърдите с благодатна, нова сила. Чини ти се, че подмладяваш, като дишаш същия въздух с младата природа; тайнственият дух на пролетта разтреперва всичките ти фибри, радостно усещане вълнува душата; чувствуваш, че човек е създаден да живее при тая хубава природа, само да й се радва и да й се възхищава вечно, вечно, без да му се изпречват страшните въпроси на живота... Ето няколко крачки пред нас, под тревясалия свод, шурти топъл чучур лековита вода, дар от горещата утроба на Средна гора. Блазни те непобедимо желание да се топнеш в топлинките струи. Пак жаля, много жаля, че преварих трендафилите, а то бих си позволил сега нечуто наслаждение: бих покрил банята с трендафили и бих се къпал сладострастно в тая розова баня като не помня кой римски император!
А колко подобни минерални извори клочат из богатите поли на Средна гора! Те са истинска благодат божия. За жалост, нашето нехайство малко цени благата на тая разсипница природа; сгодите и чистотата в баните не бият много на очи. Ето например, из случайно зиналите врата зърнах дами селянки, които се къпят с гюслючета и сукмани: въобразявате си колко това е грозно. Турците имаха хубава добродетел, която не можа да се присади в нашите нрави: обичаха и умееха да се къпят. Това беше първото им наслаждение, произтекло от една религиозна длъжност. Гиздави, с мрамор постлани или с прости плочи хамамчета, които във всяка по-заможна турска къща намираме и разваляме, отбелязват хубавия навик за чистота у турската челяд. Грамадни обществени къпални (бани и хамами) навсякъде в Турция, наследие от старата римска цивилизация, зачудват погледа със смелостта на кроежа си и костуването на направата. Хамамите са изражение на възточното зодчество и на възточния вкус. Римляните, които със завоеванието азиатските царства добиха и навика за разкошен живот, въведоха употреблението на банята в Европа. Разкопките в Помпея извадиха наяве тогавашните римски бани, които поразяват по изящество на украшенията и по удобствата; мраморни басейни с топла, студена и хладка вода, която шуртяла от бронзови гърла, а до тях многобройни стаички за събличане, за отдих; сводът на баните е покрит с прелестни изваяния (bas-reliefs) на амурчета, а стените с атласи и други митически същества; корнизите и стените са изпъстрени с фрески на богини и вакханки в най-сладострастни положения; там са били места за най-изтънчените наслаждения, истински храмове на „религията на плътта”... Чанакчийските бани нямат такова притезание и вакханките им със сукманите и с червените си гюслючета не си потапят снагата толкоз от желание да усетят сладострастното действие на топлите струи, колкото да си операт дрехите на нея. Благодарение и на това, защото инак нашия селски народ не би се къпал по цели години.
Ние бързаме да оставим това зрелище на българска практичност и файтонът пак върви из очарователната долина. Природата със своята хубост ни дойде на помощ и настрои пак чувствата ни за възприемание нови естетически наслаждания. Картината пред нас се по-разшири. Ние ясно видиме пред нас Тулово, а зад него, при подножието на Стара планина – Мъглиж, чието име е свързано с едно мрачно предание от оная страшна епоха, в която българската независимост издъхвала без борба и без слава...
Минахме Тунджа, която още три пъти ще се минува. Тя тече тука, скрита в тайнствени сенки на високи гъсталаци, из които, навярно, ноще изскачат русалките да се къпят в огрените от месечината вълни. Не зная по-омайно-романтическа река от Тунджа, която прави хиляди прелестни завои из прекрасните долини, блести, синее се, сребри се под чистото небе, между шумести дървеса, и представлява жив образ на един безбурен и блажен живот. Тя е горда с произхождението си: тя извира из могъщите плещи на двата най-големи гиганта на Стара планина – Юмрючал и Марагидик, отдето ручи и сестра й Тъжа, която, види се, носи името й, гърми по снежни урви, скача от стръмни скали в бездните на планината, а след един час – тиха, мила, тече измежду трендафилови градини, като една победоносна царица, която празнува триумфа си. Рояк ручейки и поточета балкански весело търчат из долината и идат да уголемят свитата й. Така царствена, тя върви все надлъж по полите на Средна гора и я запасва като колосален сребърен пояс. Но и раят, казват, е лош затвор. При Хаинкьой, като се уплашва да не би вечно да лъкатуши из тоя Едем, затворен от две планини, втурва се в Средна гора, разсича я и излазя на другият й край, под Сливен. Оттам Тунджа диша свободно, тече през широки поля и отива на изток, но с много лъкатушки, като че е на подвоица към Черно море ли да хване, или към Бяло. Най-после, като дохажда при Думантепе, над Ямбол, тя нагло възвива право на юг, улавя си пътя през необозримата равнина, просича ниската Сакар планина и уморена, прашна, премаляла от дълго пътешествие, влива се в Марица при Одрин, срещу устието на Арда, като извървява на юг толкова път, колкото на изток.
Народното въображение е преобърнало трите реки на три сестри, които, подир една препирня коя е най-бърза, наговорили се да преспят при Одрин и заранта, която първа подрани, да повика и другите, за да тръгнат и се надскоряват. Легнали и заспали. Но дяволитата Тунджа, „сестра най-малка”, не стояла на думата си, ами:

                  Най-рано си е ранила,
                  дваж по-рано от петли,
                  триж по-рано от зори.
                  Тръгнала Тунджа, отишла -
                  на тях се не обадила.

Кога се зазорило, Арда първа си отрила очите и видяла, че Тунджа ги излъгала, и ядно завикала на спящата още Марица:

                  Марице, сестро Марице,
                  я стани, сестро, я стани...

Тревога голяма! Двете по-стари сестри, дълбоко възмутени, – и жени нали са – хванали люто да кълнат по-малката:

                  Да даде Господ на Тунджа
                  да върви н да лъкати,
                  горите да си пробива,
                  горите и планините,
                  на нази път да отваря.

Като се понасърчили с тия думи, фукиали по дирята на бежанката и песнята казва, че по тоя готово проправен път лесно я стигнали и заминали. Но трите сестри не могли вече да излязат из матката си и от Одрин до морето течат като една река. Кой знае защо, тия реки взели името на най-сънливата, на Марица...
Но фантазията ме отвлече далеко на юг, към Бяло море, а каляската отива на север, към Стара планина, през розови градини, размирисали нежно вече.
Слънцето залязваше; море от пламъци, рубини и топази блещеше зад зелените бърда пред нас; горите и хълмовете, и усоите ставаха любовно тайнствени под златната ведрина на вечерния час; шумата мълвеше наоколо тихо със зефирите и полските щурци-пискуни пущаха редки звънливи ноти из утихналия въздух... Сладки благовония, като из парфюмираните пазви на една фаворитка, разнасяха около нас една страстна упоителна атмосфера... А Средна гора все повече и повече тъмнееше в лазурната дрезгавина, а разкошната долина сладко и успокоително затихваше, като че ще чете вечернята си молитва, при курението на трендафиловия си аромат, към небесата, а царствения Юмрючал все още показва на изток бялата си тиара, обляна с последните издихающи розови зари на слънцето и с първите сребристи лучи на месеца...
Хубаво си, отечество мое! Не ще се никога нагледам на божествената хубост на твоята природа. Само твоят образ, мил и величествен, стои неизгладим в душата ми, която те люби, милува и слави. Малко ли пъти съм се катерил по твоите гигантски планини и съм се чудил и дивил на твоите гори и поля, и райски картини! И колчем ги пак видя, като че то е първи път, аз се възхищавам от тях и душата ми се обръща на лира и иска да пее. Само ти, отечество, само твоята божествена природа вечно съхранявате за мене очарованието си, което е пленявало детинството ми и младостта ми, и тая възраст на разочарования – дни на жестоки изпитания и мъки. Когато всичките цветя в сърцето ми завехнаха; когато надеждите и младежките ми пориви се сломиха като крилата на устрелен орел; когато в тежка житейска борба умряха много мои идеали, изсушиха се всичките извори за щастие и радост-само ти ми остаяш още и нежно ми разгръщаш обятия и шепнеш на моето ожесточено сърце думи на примирение, на чародейна утеха и на поезия... Бъди благословено, отечество мое; бъди честит, балкански раю! Бъди голяма и славна, о, чудна земльо, дето е цъфтяла люлката ми, дето ще се зеленее гроба ми!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания