Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Мочурът

КАРТИНИ И НАСТРОЕНИЯ

Аз вървях на юг, из утъпканата пътека, между мочурите, които заобикалят Карловските бани. Няма нищо привлекателно за погледа в тия непроходими търсавища, задъхали на сяра, покрити с тъмната зеленина на високите, корави, блатисти треви, из които излизат, вечер особено, милиони жабешки крякания. Но сега звънливите гласове на тоя земноводен народ на мочурите се потаяха. Тук-там само някои лениви “ква-ква-ква” се обаждаха и пак спотайваха при шума на вървежа ми. Едничкото нещо, което оживяваше приятно еднообразието на тоя пущинак, беше щъркелът недалеко от мене, който газеше с въздръгнати крачоли из гъстите треви на мочура, забиваше дългия си червендалест клюн в тях, издигаше го към небето съзерцателно, прегъваше го на гърба си и клепеше звънливо. Не знам защо, но това ясно клепане на щъркела винаги е внасяло мир в душата ми, види се, защото наумява мирния нетревожен живот на селото, сламените покриви с щъркови гнезда на върха, затрънените плетища с бели костници на волски глави по тях, волята, тишината и идилията, която си създават мечтите ни. По-нататък, на зелената паша, стадо от говеда, дето весело се гонят яки, сити бикове и черни биволи издигат муцуната си към небето и душат. Зад пашата кичест върболик; зад върболяка свети мътна Стрема, зад мътна Стрема пак върболяк и зеленина, а зад тях – родовитите ребра на Средна гора.
Изминах областта на мочурите и стигнах до правилния ред зелени върби, отсам под които течеше дълбока воденична вада.
Едно селянче, облегнато до върбата, свиреше с кавал.
Аз се запрях срещу него под сянката на листата и се вслушах в ясните и приятни звукове на свирката; те изскачаха силни, бойки и се сливаха с шума на листето и на речката и пълнеха околността с хармонията си. Обаянието се увеличаваше от простата, живописна картина на природата; само тук, на полето, под синьото небе, кавалът може да говори изразително на душата. За да допълни прелестта на тая идилическа сцена, въображението ми представи хубавица черноока девойка, за която въздишаше в тия страстни звукове младият момък. А кой знае, може би и истина да беше така. Ние, жители на градовете, отдавна сме навикнали да гледаме на любовта като на порок или, поне, като на срамотна слабост. За да угодим на светските понятия, ние затъпяваме най-нежните струни на сърцето си и се боим от трептенето им като от едно угризение. Разгласи ли се една ваша сърдечна привязаност, и ето тя става пища на подигравките, на глупостта и на хорската природна злост. Обществото няма да ви прости това чувство и ще ви изрази гнева си в най-гадни форми... В селата не е така. Там естеството е запазило своите права против предразсъдките на градовете. Селянинът и селянката не крият любовта си, опознаването на която е гордост и тържество за тях. Идете на студения извор край селото, бедната девойка, която не намери кой да й напие водата, да й грабне цветето от главата, дваж и триж се връща с празни котли на извора. Стане ли много шумно едно чувство, седенките и беленките го награждават с една слава -с песента, – в града ще бъде с пасквил... Селяните, във всичко друго останали назад, в това отношение стоят напред. Те са в прогрес, прогрес, придобит не от възприятието на теориите на натурфилософията, но чрез остаянето при природата, която сама е принцип, истинен, абсолютен, вечен.
Впрочем, има едно петно тука. Ако ергенството и моминството в селата са пора твърде поетическа, женитбата туря край на всичко. Мъжът повечето пъти става грубиян, ленив и затъпява по кръчмите, а жената става робиня, копае, сее и ражда деца. Вместо студения извор, китките, песните, любовните срещи на плета, сега е колибата, димът, мъките, сополивите деца и поразията. Тя остарява завчас. Това е „черното венчило” в селската песня. Всяка поезия изчезва!
Младият селянин, който свиреше, беше на около двайсет години; ръст имаше тънък, строен и красив под простата си ожулена абичка; лице изгоряло от слънцето, тук-там побеляло от пършеите, но с умно изражение и затова симпатично. Той престана да свири, иззърна се към четири вола, що пасяха там в долчето, изхъйка им и те послушно се върнаха насам, като въртяха галено опашки.
Аз го поздравих, размених с него няколко приятелски думи и продължих пътя си и скоро стигнах до Стрема.
Седнах на брега, на зелената тревица. Вълните, мътни и дълбоки, се прехвърляха сърдито и шумяха. Лятно време, в сушите, Стрема е една бистра речица, на която шумът е като напевът на една моминска песен – тъжен и любовен. Сега тя беше голяма и можеше да превърне биволска кола с буйството си, усилено от водите на няколко бесни балкански поточета. Както Тунджа през Казанлъшката долина, тъй и Стрема минува през всичката дължина на Стремената долина, пои многобройни села, паши и ливади, додето се закрие в разкошната клисура на Средна гора, а оттам – през широката долина на Марица се втича в тая река. Стремската долина е един от великолепните ландшафти на Тракия; западният й кът, дето тя се стеснява и свършва до полите на снегопокритата планина Рибарица (на картата Вежен), при Рахманли, е най-възхитителната й точка. Там природата не е пожалила нищо от даровете си. Представете си най-чудесната алпийска долинка, но насеяна с трендафили! Правителството на Стремската околия, прозаично, както всичките правителства, не е могло да даде на тоя предел друго административно название освен „Райски участък”, което носи със слава и днес. Оттам дори до калоферските рътове се простира грамадната верига на Стара планина, на която белите снежни върхове чудно хармонират с преснозелените долини в подножието й и със сините небеса – над главата й.
Като се насладих от изгледа на шумящата река и се намечтах под песента й, аз се повърнах назад.
Денят беше чудесен. Не ми се щеше нито да се къпя, нито да се запра в стаята си: реших да продължа разходката си. Възвих към север, през нивята, за да посетя двоевърхото гористо усамотено бърдо, което затуля селото Маджари. Едно, исках от върха му да погледам на широкия простор, който трябва да се разтваря пред него, а друго – защо да крия? – да удовлетворя една прищявка на детството си. Още дете когато бях, това двоевърхо бърдо, което, гледано косвено от брега над Сопот, имаше подобие на разлато М, привличаше погледа ми и сърцето ми. Аз копнеех от желание да възляза на него, чинеше ми се, че тогава щях да бъда най-честит. То беше ми станало мило и правилните очертания на двата му върха бяха живо изобразени в душата ми, но това не беше доста: аз го изображавах по коричките на книгите си и с въглен по белите гладки зидове, кога вървях из улиците. Тая симпатия беше се възбудила у мене, както си спомням, от контраста му със Стара планина, при величието на която то стоеше тъй унизено, тъй малко, тъй злочесто – сякаш че беше сираче! Аз му бях станал отдалечен приятел и го галех с погледа си, и го обичах... Сега то беше за мен грубо, бездушно и хаотическо, като всяка планина, гледана отблизо, и не приличаше ни най-малко на сираче, достойно за състрадание; напротив, даже гледаше твърде безочливо към Балкана. Но то пазеше прелестта, която му даваха детинските ми възпоминания.
Подир половина час вървеж человекът удовлетвори каприза на детето и аз с възхищение гледах пред себе си, кацнал на южната височина на бърдото.
Никога не съм се наситил да гледам на Стара планина – оная Стара планина, която загражда като стена северния кръгозор на Стремската долина. Не знам дали природата, българската природа, във всичко щедра царица и гениална художница, е създала някъде, по цяла България, нещо по-царствено, величествено от тая част на Стара планина! Защото тук картината е поразителна и величието на зрелището има нещо подобно на вековете: безконечно и ужасяюще. Тук Стара планина без предгория, без стъпала, без тераси, тъй да речем, без предисловие, се издига внезапно в небесата, гола, страшна, велика, и нищо не пречи на възхитения поглед да я обхване из един път, да й се начуди и да я глътне във всичката й безкрайност. Тя е като една фантастическа стена, изградена внимателно, правилно, гладка, симетрична от някой великан-зидар, за да раздели два свята. На две-три места по хоризонталният връх на тая безкрайна стена личат грапавини и зъбци, като тия, които прави времето на един оцелял старовремски крепостен зид, но които не бъркат никак на правата черта на върха. Тия грапавини са великаните Добрила, Амбарица и Купенът.
На двата си края само тоя зид изменя правилната си форма по един буен и величав начин: на запад – с грамадната Рибарица, която има вид на някой допотопен чудовищен мамонт, легнал на Стара планина и на Средна гора; на изток той се завенчава гордо с пирамидалния Юмрючал – див, усамотен и ефирен гигант, който стърчи в лазура на небесата:

                      Висок, замислен, вечен
                      кат идеал далечен.

Слънцето зайде, когато се смъкнах в полите на гористото бърдо; месецът тозчас побеля на небето, после посребря съвсем и изведнаж огря. Настъпи нощта. Аз бях всред гората! Не може лесно да се представи странното чувство, което обхваща человека за пръв път ноще в непозната гора, особено при месечината. Всичко, що те окръжава, добива един тайнствен живот, добива своя душа, която е различна от твоята, и ти стоиш като чужденец всред тая царствено дива природа, без да можеш нито да вземеш участие в битието й, нито да я разбереш. Тия фантастически сенки на гъсталака и на клоновете са будни и крият една страшна прелест за въображението ти, черните върхове на дърветата са фантоми, всяка виделина в гъсталака е едно око – зложелателно; всякой шум, всякой шепот е една непонятна за тебе дума, една неизвестност. Цялата тая сплътена стихия от мрак и сенки, и лучи, и шума, която мълви, и зефир, който шепне, са един мир, който сякаш прави съзаклятие против тебе. Само едната месечина ти се усмихва като стара познайница. Доста дълго време седях под увисналите клони на един габър и упоен внушавах това мрачно наслажденне от тишина и ужас...
На 10 ½ часът върнах се в жилището си.
Стаичката ми беше над кръчмата, що е прилепена до мъжката баня. Легнах, но не можах да заспя, макар и поуморен. Отворих Шекспира, във французкия му превод, но той ме не трогна: нито Макбетовите призраци ме подплашиха, нито Дромиовците ме развлякоха – още по-малко ме приспаха. Аз хванах глупо да изглеждам стените на стаята, надраскани и опетнени като умряла съвест.
Извърнах се на друга страна, но безсънието не ми минуваше. Прозорецът беше отворен. Взех да се вслушвам в концерта на мочурите, които сега отвръст ме заобикаляха. Това беше една страховита музика, дето всичките тонове, звукове и ноти се сблъскваха, сме-шаха се, прегръщаха се и се сливаха в чудовищна хармония, която изпълняше нощта. В тоя шум ще различиш всевъзможни гласове: металическия звън на звънеца, тънкия треплив звук на някой стъклен инструмент, писъка на свирката, цвърчението на птичката, лаят на кучето, гуцането на прасето, плачливото гракане на враната... По едно време ти се чини, че тия невидими и неизчислими създания, които плуят в локвите, изпращат своя сляп протест против небето, задето са оставени в най-долна степен на битието, и гледат завистливо към звездите, тия обитатели на най-горните области на ефира. Зенитът и Надирът са в разпря. Надирът изпуща своите богохулни писъци и ру-гателства против непостижимия Зенит, който му отговаря с лучи... Понякога пък ти се струва, че това е една дивашка веселба на тоя презрян, в тинята захвърлен свят, който си отмъщава за унижението с отчаяно бясна оргия...
И жабите все крякаха, крякаха...

1885

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания