Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Една родопска усоя

Когато напуснеш станцията Баня Костенец и стигнеш подир осем километра пътуване до село Костенец, като погледнеш на юг, ще видиш наблизо Родопите, че се издигат като една гигантска стена до небето, диви, намусени, лесисти, величествени. Един дълбок процеп, един страшен дол разтваря гърдите на гордата планина и дава изход на шумяща река, между високи, остри, космати зелени върхове, увенчани с причудливи канари, по гранита на които стърчат черните силуети на елите въз бездната.
Приближиш ли до самия дол, ще чуеш непрекъснат и глух екот, който изскача из дълбочините на гърлото и огласява цялата околност с дивашка мелодия.
Тоя шум иде от знаменития Костенецки водопад.
Аз бях посетил тоя водопад преди десетина години; но и това лято, през тоя месец, не можах да се удържа да го не обиколя и да му се порадвам. Такова е обаянието на нашата природа, щото видиш ли един път една нейна хубост, ти пак жаднееш да я видиш и тя те надарява с нови наслаждения, с още по-живи впечатления. Само обичаните неща имат това свойство.

*

Когато приближих на един куршум разстояние от водопада, аз чух гърмежа му по-силен, но него не виждах. Едно бяло здание, четвъртито, с малко кубе, задънено живописно в гърлото, затуляше водопада. Това е костенецката баня, изградена преди няколко години в самата река. Защото забравих да кажа по-рано, че под самият вир на водопада, сред матката на реката, из един камък извираше топла вода – когато пръв път посетих това място. Своенравната природа беше направила това чудо – един горещ извор сред студената вода!
Няколко скромни жилища и бараки се редяха отсам банята, назначени за гостите, които обаче предпочитат да слазят в Костенец.
Аз отминах банята – сега се къпеха жени – и хванах пътеката отдясно по ръта, заедно с един от банянските гости, г. В., и скоро се озовах на скалата, увиснала над самия водопад.
Възхищение! Един голям, бял стълп вода със страшен шум се хвърля в една скалиста пропаст. Бухтеж, гръм, рев заглушителен. Над пропастта, дето клокочат бясно пенести млечни талази, бели като самия стълп вода, една ситна роса хвърчи из охладелия въздух; там, от време на време, някоя слънчева луча образува дъга. От двете страни – голи отвесни канари, в чиито стени, през течение на вековете, водите са издълбали чудати углъбления, а мокри, вечно зелени треви обличат горните им части, дето стърчат зелени дръвчета, надникнали над клокочущата яма.
А водопадът гърми, реве като разярено чудовище.

*

След половина час съзерцание величествената картина ние походихме донейде си навътре из прохладното планинско гърло, минувайки под надвесени скали, взирайки се в пенести скокове и дълбоки зелени вирове, образувани между грамадни балвани, ту дигахме глави да гледаме страшните прави стени, озъбени и голи или гъсто обрасли с гора.
Върволици невести ни срещат с пълни кошници малини. Ние си купуваме една от тях – кошница, а не невеста – и зобим вкусния ален плод, от който става най-добро сладко. Един ум с по-гореща фантазия би взел тия балкански шътачки за горски дриади, хвърлящи странна поетичност в тая дивна местност...
По пет и половина часът се завърнахме при банята, свободна вече за мъжете, и с голямо наслаждение се окъпахме, обладани от ехтежа на водопада, в бистрата в като сълза вода, с 30-градусна температура, приятна, приятна до сладострастие. Три буйни чучура ручат в чистата окропа и ти се не иска да излезеш.
Тая вода е чиста, приятна, умерено топла и лековита, а самата баня се съдържа грижливо. Тия нейни условия, съединени със здравия въздух и невъобразимата красота на местността, би трябвало да направят – вероятно и ще я направят – Костенецката баня един от най-привлекателните и най-посещавани наши курорти. Чух, че една европейска компания искала да я вземе под концесия. Дай боже. Инак е щета и жал такова природно съкровище да остая неоценено и непознато.
Преспах в селото, в Джировия хан, дето освен чисто легло посетителят ще намери на трапезата си и пъстърва – а костенецката е една от най-вкусните.

*

Рано сутринта аз потеглих, придружаван от едно селянче, което ми носеше чантата, пак към гърлото на планината и след като се дивих пак на снежнопенестия водопад, губих се през цели часове из тайнствените завои на Стара река и после на Чавча.
Картината на тоя планински дол е чудно живописна. През всичкото време бухти пенлива реката, край която неотклонно лази пътеката в подножието на мрачния рид Соколовец, под заслона на гористи урви. Те са покрити със зеления гъсталак на разновидни дървета: липа, бук, ясен, брез, дъб, клен, леска; там, дето гора отсъствува, мръщят се страшни скали, напластени хоризонтално една въз друга, имайки често вида на замъци и развалини на крепости. Из пукнатините се подават и растат нагоре гигантски дървета; не можеш да си обясниш как са се захванали на камъка и как се крепят над бездните. На едно място, дето Крайна река се слива отляво със Старата, планината се разтваря и погледът вижда гребена на Родопите, зацапан с преспи, гол, скалист и непостижимо висок. Това е чалът „Котлините”. По-нагоре – Стара река (картата на г. Данов погрешно й дава название Рибница, която тече зад източния рът) завива надясно край Соколовец и настигва областта на елите, дето тя взима вече названието Чавча. Ту отзад, ту пред мен върви дружина селянчета с топори: те отиват навътре в планината, за да сечат дърва за градиво. Едно от тях е твърде интелигентно и води с мене разговор по географията на тая планина. Въобще, тъдявашното население е приветливо и питомно: сещаш, че си в Тракия вече. Често ме застигат боси малинарки, с празни кошници в ръце. Те ще берат малини и после ги носят на станцията. Тия дружини от русокоси моми и булки, съхранили, въпреки трудния си планински живот, красивите, правилни и деликатни черти на лицето си – тукашният тип е извънредно красив, – оживяват пустинята с веселия си говор и смехове.

*

Долът става все по-див, все по-величествен, а пътят – все по-върл и почивките по-чести. Високите канари в разни чудати форми и изваяния, острите зъбери на върховете, страшните отвесни пропасти, мрачните гори, гръмливите скокове на водата, пустинашките изгледи пълнят душата с очарование, удивление и трепет. Минуваме край бичкиджийници, работещи и парясани. Пътеката, ужасно грапава, но доста широка, за да могат да се движат колата, които смъкват; дървения материал в Костенец, е постлана вече с трески, късове от дъски, остали от сечените и дялани тука ели. Често край пътя се червенеят малини, които зобя с удоволствие. Пристигаме на колибата на „лесничеят”. Него го няма там, само няколко горски стражари, от които напразно искам да науча някои подробности и названия на тъдявашни местности: те нищо не знаят, защото са нови.
Продължавам нагоре. Долът се не свършва, завои след завои, картината все дива, пущинашка, усойна и страховита. Тука не срещам вече живо същество. Урвите от двете страни продължават да се издигат мрачни и да ме делят от человечеството; аз се чувствувам като в далечен, тайнствен някой свят. Реката шуми зловещо из пустинната усоя, която няма край. Исках да се изкача на самия гръб на чала Белмекен, та оттам да поздравя Мусала, но разбрах, че и до вечерта не бих стигнал полите на Белмекен.
Часът беше дванайсет. Повърнах се назад и обядвах на една равна скала, всред реката, при бухтежа на вълните. Моята гранитна трапеза се украшаваше от хляб, сирене и чеснов лук, plus – стъкло вино. Селянчето ми предложи за преядка (десерт) цели върхари с малини и лешници. После дремнах на същия камък, имайки за постелка една дъска, гален от прохладата и песнята на планината.
По пет часа аз пак бях при водопада и дълго се опивах от гърмежа му и от съзерцанието на клокочущата бяла бездна под мене и на чаровната долина на север със средногорската верига, докогато банята се освободи и аз можах да понапаря с голямо наслаждение уморените си кости в нейната благодатна и укрепляюща вода, блъскан по рамената от трите чучура, по-щастлив от един римски император!

София, август 1900 год.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания