Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Погановският манастир

Това е традиция вече. Когато някой у нас реши да опише посещението си на някой български манастир, той натапя перото си в жлъчка и с очи, пламнали от гордо негодувание, се залавя да бичува лошата обстановка в манастира, безредието, мръсотията, дървениците и всевъзможните несгоди, които представлява на посетителите си всякой наш манастир, който се почита. Не, аз няма да сторя, както тия аристократи, аз няма да вляза с метла в магерниците, да измета вековния им прах и паяжини; да дръпна кирливото расо на невежествения, негостолюбив игумен, който приема гостите си с намусения поглед на витошка мечка, безпокоена в бърлогата си, нито да ви разкажа коравината на недопечения манастирски хляб, а често и отсъствието му, и нечистотата на постелките, които ви обещават бели нощи... И защо да сторя това? И каква полза от това? Аз даже мисля, че българските манастири трябва да си останат български, каквито са си били през векове, и да запазят оная си странна прелест на първобитност и диващина, каквато се е отпечатала дълбоко и чаровно в спомените на нашите наивни детски души, неблазирани от сгодите на цивилизацията, когато са били способни да почувствуват поезията на хиляди неща, днес нам грозни и непривлекателни.
Но нашите „аристократи”, излезнали из селяшките и бакалските колиби на бащите си, са хора с мъчни вкусове. Тям трябва чарующата гледка на кадифени кресла и канапета по паркетите в манастирските килии, прислуга във фракове и бели вратовръзки, калугери пригладени, чисти и приветливи като французки абати от XVIII век. И когато обсипят с укори манастирските паяжини и бълхи – де се е видяло такова нещо у тях? – забравят или почти забравят да погледнат какво има отвън манастира, да видят природата, която го окръжава, и блясъка на чиято красота би трябвало да изпълни с възхищение отровените им бледи души, та да влеят и в тях лучи от възторга си.
Боже мой, и каква е природата тука при този дрипав и мръсен Погановски манастир с неговия още по-мръсен игумен!
Какво обаяние за очите!
Излезте извън него и се полутайте, дето щете. Идете при ждрелото, чутовния пролом там, който дава път на сребробистрата и веселопойната с поетическо име река-Ерма. Две гигантски прави стени издигат гранитни зъбери в небесата, отражавайки в светлите вълни дръвчетата и храстите, поникнали в пукнатините на скалите им. Кой чудовищен Крали Марко изсече тъй гладко тия прави скали? Коя демонска фантазия измисли и създаде това дивно чудо на природата, тая поема от гранит и вода, която обайва със своята дивашка хубост и плени със своята стихийност?
Искате ли да изпитате най-голямата наслада, да допълните възторга на душата си със сладострастието на физическите ощущения? Хвърлете си ризата на един от тия големи балвани край реката и потопете се в сладостно-хладните вълни, които пеят там, или в тихите вирове, в които се огледват белите облачета на небето, като имате пред очите си страшните стени, заболи челото си в синевата. От върха им се прекланят някакви живи същества, като че искат да погледнат в дълбочината, дето сте вие. Те се клатят, мърдат и ти се чини – крадешком надникват над тебе, за да се присмеят на голотата ти. Там е вероятно някой орел или залутана коза, или друго четвероного животно, или някое дяволито овчарче? Не, това е един калугер! Но взираш се внимателно, виждаш, че там ветрецът просто клати тъмни шубраки със загадъчни очертания в небето, усмихнеш се и се гурнеш пак в ласкающи вълни, честит и радостен като дете. А пък вълните те галят нежно, прегръщат те в своите меки благодатночарующи обятия на наяди. И стоиш, и се негуваш дълго време там, и не го усещаш, и не виждаш насита на сладостта...
А затънеш ли на изток от манастира в тайнствеността на планинския мир? О, каква прелест, какво очарование от картинното съчетание на тия горички, ливади, мирни долчета, шубръки, прохладни сенчести кътчета, зелени усойни рудинки, миени от пойни барици, тъмни, непроницаеми дъбрави, оглашавани от екливия писък на саможиви горски пилета! Очите гълтат жадно тая интимна, игрива красота на природата, въздухът е напоен от ароматен дъх на косено сено и на безименни горски цветя. Но ето там на, оная прелестна моравка, заградена от приветен гъсталак, гладка и тиха, зелена като смарагд, и сядаш на нея, под сянката на лещака, и лягаш, и гледаш синьото небе и зелените върхове наоколо, и всред негата и омаята забравяш света и неволите му, и поразиите му, и ти мислиш, че се намираш в блян, изплетен от зеленини, покой, от небесна синева и поезия...
А углъбиш ли се по-навътре, красотите се увеличават. Едемът става по-пленителен, душата ти се разтопява разкошно и слива с тоя вълшебен свят, упоена, пияна от магията на тишината му, от блясъка на хубостта му, от небесната благодат на прелестта му и девствеността му...
Но желаеш ли контраст? Гурни се в дивата и мълчалива церова гора, която се чернее на север в дола. Гора безмълвна като гроб, грозна и страшна със своята самотност. Стъпките ти издават глух ек. Между дънерите сам вървиш като привидение и животът отвсякъде е избягал. Тя е толкова пуста и глуха, щото трепет пробягва по кожата ти и като следваш наклона на дола, ти бързаш по-скоро да стигнеш краят й, да излезеш на бял свят, дето пак ще найдеш слънце, шум и райски гледки.
И излизаш най-после. И ти пак се озоваваш пред завоите на Ерма, на северната страна от манастира. О, тая вълшебна Ерма! Вие се тя между високите си ридове, шуми сладко, пее; отдясно ридът е набучен със сиви скали, разкъсани, грозни, величествени. Върхът му се осветлява от слънцето, което оттук не видиш. Покатери се по тия скали – сиви, награмадени хаотически. Възлез на най-горните канари, венеца на рида. Сядаш на една от тях до израсли из пукнатините дръвчета, тихо люшкани от ветреца, и гледаш чаровна гледка при заник слънце. И гледаш, и мечтаеш, защото оттук само това може да се направи. Под тебе бездни, насреща гори, през които ти идат лучите на слънцето, приветни и тихи. Манастирът от юг, плувнал в дърволяка си, откроява своя скромен купол в стените на пролома. Ерма пее долу. И шум, и красота, и дивота, и каква поезия!
Идете, идете на Погановския манастир.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания