Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Вискер планина

ЛЕТЕН ИЗЛЕТ

Вертикалене.
Пред селската кръчма, дето спряхме с бай Величка, водачът ми, да починем и пием кафе, седят неколцина селяни. Между тях и един гражданин, в доста опърпани дрехи господин, навъсен, с червен нос, с голяма тояга, с която шари по земята.
Бай Величко ми шепне, че това е контрольора по десятъка, който спи в училището.
Контрольорът ме поглежда подозрително. Веднага из кръчмата излазя един момък, в къси панталони и сламена палария (учителят, помощник на контрольора), сподирен от стражар, които също нощуват в училището. И троицата разменят неми погледи, взирайки се в мене. Очевидно, моето присъствие ги озадачава. Взимат ме вероятно за агитатор, дошъл да насъсква Вертикалене да протестува против десятъка.
Те се не успокояват и когато бъбривия мой водач разправя, че отиваме от Банки на манастира „Св.Петър”.
Аз плащам на кръчмаря и тръгваме нататък из шосето, което се изкачва по брега край вълнующи се нивя, блеснали в яркозлатист цвят от лучите на утринното слънце.
Скоро аз изгубих от погледа си дрипавото село, задънено в долът си, и се озовах на воля, сред природата, далеч от зрелището на бедността и неволите, от неприветливите лица на контрольора, учителя и стражаря.
Истина, че по едно време съгледах стражарина,че се показа на шосето и се спря да следи коя посока хващам.
Види се, че в моята личност има нещо много агитаторско!

*

Ний сме на гърба на един рът, който е клон от Вискер планина. Малцина от читателите знаят за тая планина. Тя собствено не е планина, а едни ред голи могили, които заграждат от югозапад Софийската котловина, от Лилин до Драгоманския проход, и я делят от Брезнишко поле (Граховско).
Оттук изгледът се отваря на юг прекрасен върху гористия Лилин и грамадната Витоша. Тя, гледана от тая страна, е неузнаваема; нейната форма и очертания се изменяват; вижданите от София върхове: Дядова чука, Резньове, Черни връх, са изчезнали и вместо тях се издига владайския Черни връх, острата пирамидовидна Рибарица и други висоти, нацапани с преспи сняг. Но очите особено се любуват на полето, вълнообразно, живописно, цветущо. Няма кът в Софишко по-прелестен от тоя, който е в полите на западния Лилии и на Вискер. На запад тая планина се увенчава от два върха, най-високите й. На рамото на единия е лепнат манастира „Св. Петър” над село Клисура, засенен от високи дъбове. Шосето, по което вървим, минува тъкмо край него, за да навали към Брезнишко.
Един прохладен ветрец вее. Въздухът чист и свеж. Небето ясно, слънцето радостно свети въз засмяната природа, която тук, макар че сме в средата на юния, има пролетната свежест и зеленина на май. Зелените покосени ливади, златните ниви, горите, доловете се чредуват с живописна пъстрота. Ний често се спираме, за да гледаме в захлас разкошната картина. Последнето казвам за мене си, защото не знам бай Величко дали споделя възхищението ми, понеже е тъдявашен, мисля от село Градоман, в полите на Лилин.
Читателят ще го заинтригува това название Градоман, както и Вертикал, както и Вискер, също звучащи латински. На какво се дължат тия екзотически имена в тая шопска страна? Моите разпитвания останах ялови. Вероятно, следи от римското господаруване. Бай Величко ми сочи посоката, дето се падат другите села: Храбърско, Хераково, Гурмазово.

*

При една почивка застигна ни едно циганско семейство, което по-рано бяхме оставили назад. То състои от един мъж, със забележително хубаво мургаво с благородни черти лице, от жена му и дъщеря му. Първата е на магаре и страшно пъшка от болният си крак, стискайки със зъбите си запалена чибучка. Бащата и момата, възхитително дрипава и с класически профил, вървят пеша с торби въртена на гърбовете. Разпитваме ги. Излазя, че това са влашки цигани, отиват по търговията си в Брезник, дето ще оставят и болната, която все стене и пуши...

Къде обяд сме при манастира, бедно, печално манастирче, което не заслужва да се види. Едничкото хубаво нещо там е дъбовата гора на полянката, дето похапнах, и видът. Но какъв вид! Феерия. Аз обаче жадувам да погледна и на юг от Вискер, към Брезнишко, Пречат ми две ближни чуки, от които едната увенчава укрепление, направено през Сръбско-българската война. След половина час тръгваме за там и вървим по седловината, над дълбокия горист дол, в който се гуши с керемидните си покриви селцето Клисура: отдясно са други долове, голини, хълмове, брегове усойни и диви, зад които се крие историческото село Гургулята. Тоз край изглежда по-неплодороден и по-пуст. Не се забележват ни тук, ни другаде селяни по полето, макар че е делничен ден. Бай Величко ми обяснява, че празнуват до обяд, понеже бил „Видовден” (15 юни, ден на Косове ката битка). Пак ни застигат циганите и неспирните степания на циганката с лула в уста. Свалят я на земята, за да почиват, а ний отминуваме с тъга в душата при вида на това безпомощно страдание.
Най-после се изкачваме под жежките слънчеви лучи на укреплението. То изглежда невардено, понеже под една сенчеста круша на южния му бруствер седят овчарчета, дето и ний сядаме на хлад. Оттука е пред очите ни на юг Брезнишко поле, вълнообразно, плодовито, лъснало от златни ниви. Оттук се вижда нашироко и надалеко: целият планински венец по Софишко поле, София в омарата; личи наляво проломът на Струма, дето е славната крепост Перник на Кракра, необоримия Самуилов войвода; на юг в кръгозора кюстендилските планини, надясно – коническия гол Руй, който се дига усамотен на българо-сръбската граница като страж-великан. Гургулята се мярка отсам. Аз напразно търся с бинокъла паметника, осветен лани там в памет на падналите наши войници в защита на отечеството. Защо той не е турен по сливнишките върхове? Там всеки пътник по железницата би го виждал – българинът с благоговейна гордост, чужденецът с уважение. Героите наши, които с кръвта си създадоха тая епопея, заслужават тоя спомен на гробовете си... Но погледа ми дълго, дълго се лута по Гургулята и околностите й, дето се даде най-силния отпор на неприятеля. Неволно се замечтавам, искам да схвана в шумът на ветреца, който иде от запад, откликът на урата, ехтежът на битките... които оставиха във вековете своя непрекъснат екот!

               Тук два народа сбиха се,
               две сили, две идеи...

И спомням си аз оня критически час, когато при напора на всичките си сили народната душа, издигната до небивала висота на въодушевление, биеше с един пулс; когато идеята за отечеството завладяваше всички умове, сърца и усилия, насочвайки ги към една цел, висока и благородна... Пред видът на нравственото разтление в настоящата минута, когато духът на користта, апатията пред злото, малодушната ресигнация са обхванали по-голямата част от нашата интелигенция, когато и нашата храбра, хубава армия, възпитавана за нови Сливници, Гургулята и Шийки, я карат да жъне позорните лаври на Тръстеник и Дуранкулак, закалявайки храбростта си в проливане братска кръв, иде ти да се попиташ дали такива политически трусове не са нужни на народите от време на време, за да ги разбудят с преродителна мощ и освежат атмосферата на живота, както прави бурята с въздушната... Може би свирепата Молткева теория е вярна за облагородителното действие на войната въз народите!...

*

Това укрепление с грамадни размери е на най-високото място на Вискер планина, около 600–700 метра над морето. То владее и господарува над всички, околии страни. В бойното време ще е непристъпно. От тоя връх аз видях цялата Вискер планина. Сама тя с нищо особено не поразява, относително ниска, гола и без никакви красоти и изненади природни, освен историческата слава да крие в полите си бойните полета от последнята война.
Обратният ни път беше през долът на Клисура, все покрай шумящи речки, обточени от сенчести ливади, покосеното сено на които пълнеше с благовонния си мирис въздуха до самото ни в лазя не в Банки.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания