Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Най-младата столица на Балканския полуостров

Ще говоря за София.
Най-младата столица на Балканския полуостров и най-хубавата.
(Моля това прилагателно да не се отнася и до жителите й.)
Да, София е хубава. Хубава е със своята чудна Витоша, със своето безкрайно поле, със своят венец от планини, които го заобикалят, със своята великолепна Борисова градина и със своята великолепна елова гора на изток. Атина има Акрополът, но тях ги няма; няма ги и Белград, и Букурещ – не говоря за убогата Цетина. Хубава по местоположение, тя е такава и по вътрешния си накит. Даже и Цариград – инак несравним по местоположението си на Босфора и на Мраморно море, няма красотите, а главно – удобствата и чистотата на София. Неотдавна разговарях с един турчин, дошел от Цариград. Той каза: „Цариград е Цариград, но София е рай!” Чужденците с тъга напущат София, която са успели да залюбят, и покрая нея – България.

*

Аз говоря това, защото си спомням каква беше София преди Освобождението: един мръсен и гдрипав турски град с 15-хилядно население, дрипаво като него. По праговете на къщята дебели софиянки с шалвари се пощеха или клюкарствуваха пред помийните бари; еврейските махали по-вонещи и отвратителни, отколкото римското Ghetto; конакът, днес хубавия царски дворец, тогава състоящ от полурухнало старо здание, заградено с окъртени зидове, въз които бяха побити късове от стъкла, за да не могат лесно да избягат затворниците...
Дето сега е Земледелската банка – пустош и локви; мястото, дето се красува днес прекрасната Зоологическа градина със своите редки тропически растения, със своите маймуни от индийските лесове и горди лъвове от Африка, беше пуста ливада; там софийският Диоген Никола Шишеджиев пасеше кравата си... А оттам на изток – подивяла степ. Ни дръвце, ни сенчица, нито славейче през май.

*

В 40 години вътре София се преобрази – тя стана неузнаваема с 250-хилядно население. Улици и булеварди прави и постлани, обсадени с дървеса, стотина горделиви здания, градини; църквата „Св. Александър Невски”, най-величествената в Балканския полуостров, Народен театър, по-красив и кокетен от всички други на полуострова; Минералните бани – не старите, в които се е къпал цар Крум в 809 г. подир едно страшно клане, извършено при превзимането на София, – а днешните, разкош незнаен от никоя европейска столица, с изключение на Будапеща; дворецът Врана (безграмотно писан винаги от вестниците „Враня”), един художествен перл, дължим на вкуса на бившия цар; паметникът на Царя Освободителя, който по красота и величие има съперник само паметника на Виктор Емануил в Милано... Петгодишните войни туриха край на по-нататъшното разхубавяване на София.

*

Да, спря тоя процес на обнова и украса.
И липсват още много работи на София.
Липсва й и една река, и казват, че кога да е, Искър ще бъде прекаран през нея; липсват бели мраморни бюстове в зеленините на Градската и Борисовата градини.
Липсват на София и исторически спомени. Като новите американски градове, тя ги няма – София няма история. С изключение на скелета „Св. София”, печална останка от тъмното византийско владичество, никакви архитектурни паметници от миналото, ни от византийско време, ни от българско, които да привличат вниманието на чужденците. Но аз и не тъжа за тях, като гледам ония, които се пазят още в Търново, сърадвам София, че няма такива – защо да се срамим?
И при все това София е хубава, ние се гордеем със София, ние си я обичаме.

*

Да, прескокнах Народното събрание (нека се не взима това в буквален смисъл). А преди три недели нещо то бе много честито. То има, по неволя, рядкото щастие да гласува ратификацията на Ньойския мир, с който се освещаваше разсичането тялото на българския народ!
„По-грозно злодеяние от българския мир светът не помни. По грубия начин, с който се налагаха условията на примирието по-рано и на мира – по-после; по все новите и нови изнудвания, които се вършеха над България, за да я доведат до отчаяние, той има равен само мира, сключен между Рим и Картаген след Третята пуническа война, или поведението на галския вожд Брен в обсадения Рим.”
.........................................................................................
………………………………………………………….
………………………………………………………….
Горните редове са взети от устата на едного от ораторите на митинга, станал на 6 май, за да се изкаже протест против похищаването на Тракия и отдаването й на гърците.

*

Нямате нищо по-трагично и по-величествено от тая народна манифестация. Никога българската душа не е изразявала своята скръб и своя гняв в по-ярка форма.
Над главите на хилядното множество се носеше един лес от бели плакарди, по които плачеха имената на Македония, Добруджа и Тракия.
Когато ораторът гърмеше от стъпалата на Народното събрание, чух едного печално да казва: „Каква полза?’...
Други рече: „Защо ли си не мълчим?”
Но един бивши офицер с орлов нос и с такъв поглед извика:
– Ах, вие, господа! Та все това правихме досега! Я помислете: въпреки условията на солунското примирие, нас ни учтиво изтикаха от Добруджа, дето българското право се подчерта чрез най-великия и славен подвиг през цялата всемирна война: превзимането с пристъп страшните тутракански укрепления – и ние си мълчахме; орязаха България откъм запад – пак си мълчахме; въпреки Ньойския мир, три месеца по-рано отнеха оръжието ни и ни накараха да разпуснем войската си – ние пак кротувахме! Залъгваха ни с някакъв принцип за самоопределение на народностите в Македония, додето тя потъна в ненаситните гуши на сърби и гърци – чу ли се някой вик на болка и протест? Сега, след безбройни залъгвания и упоявания с опиума на надеждите, грабят ни Тракия!
Как, пак да мълчим?
А на ораторовите гръмовни протести пред Народното събрание хиляди гласове от безчислената тълпа викаха: „Не, няма да дадем Тракия!”
При тоя възглас Цар Освободител на бронзовия си кон сякаш кимна одобрително, като че казваше: „Деца, вие сте достойни за моята любов!”
– Няма да я дадем! Няма да дадем Тракия! – викаше пак тълпата.
О, величествен избух на българското сърце!

*

Зная, нашите победители ни отнеха оръжието, туриха ни окови на волята, заобиколиха ни с бодлив тел, за да не може гласът ни да стигне до малкото незамрачени съвести в света, отвориха ни едно бъдеще, пълно със срам и нищета. Но едно нещо само не можаха да ни отнемат: честта и човешкото достойнство!
Обичам тоя гняв, безсилен, но горд.
Нека тоя гняв като мълниен блясък осветли душите на целия народ.
Тоя гняв е един духовен капитал.
Това е също една армия, армия нравствена, въз която се крепи нашата наболяла душа.
Не бива да губим вяра, не бива малодушно да отпадаме и скръстваме безнадеждно ръце.
Кой знае, бъдещето, може би близкото бъдеще крие нещо в тайните си скутове...
Един осъден на смърт отива към бесилото, пожълтял от ужас и почти безжизнен.
Един умирающ старец очаква покорно конеца си, без надежда и без роптание.
Да, човек умира. Но един народ не иска да мре. А ние сме един млад и жизнен народ. Ние живеем с надеждата, ние гледаме в бъдещето. Един кипящ вулкан от ярост и енергия бухти още в нашите гърди!
Не, ние искаме още слънце, въздух; искаме живот, за какъвто сме достойни, и заговорът на всичките сили на ада няма да убие у нас неумирающето, няма да угаси негасимото.
Не! Над вратата на бъдещето ни не стоят Дантевите думи: “Lasciate ogni speranza voi qui entrate…” a думите: „Българийо, не губи надежди!”
Ние вярваме, вярваме, вярваме!

Май 1920

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания