Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

От Марица до Тунджа

ПЪТНИ БЕЛЕЖКИ

…o qui me gelidis in vallibus Haemi
Sistat et ingenti ramorum protegat umbra?
Virgiulis, Georgica, II, v. 488–489

Рано-рано на 2 май, таз пролет*, по хладовината, пътувах на изток от Пловдив, по онова ти равно, широко, голо Гладно поле. Видът отвсякъде е великолепен. Гористите тъмнозелени Родопи заграждат от юг долината на Марица и живописно се откроява неравният им гребен в синето небе; на изток тоя гигантски зид се снишава и потъва в оризонта, а на запад се сключава с Рила, снежните пирамиди на която величаво се белеят на утринното слънце. Далеко на запад и север – хубава Средня гора дига и сваля невисокий си космат гръб и красиво насам разстила разлати родовити поли; само плешивий Богдан и аджарските черни бърда се целуват с небето; между тях пък, в дъното на оризонта, синее се величавата Стара планина и снеговитите й калоферски върхове се вовират и губят в бели облаци. Ето там над Сопот и моята Амбарица, въз голото теме на която тоя луди Крали Марко е градил някога амбара си. Колко е хубава!... В тоя безкраен планински венец, отворен само на изток, е долината на Марица, най-широката, най-богатата и най-величествената в целий Балкански полуостров. Но сега цяла не мога да я видя: затулят ми я отдире пловдивските скалисти могили, увенчани с бели сгради и прилични на малък архипелаг в едно зелено море.
Каляската, що вози мене и другаря ми, человек с почтено име и възраст, весело се търкаля но равното шосе, дълго, пусто, еднообразно, като живота на някой гоголевски старосветски помещик. Утринний хладен ветрец полъхва от изток и напълня гърдите ни с благодатна свежест и сила. Природата, разбудена вече от животворните пролетни лучи, бърже се кичи със зелената си премяна: разшумиха се дъбовете и бориките и размирисаха люлеките на Родопите; разклониха се орешаците и брястовете долу. Хубавица е вече природата, но чака още едно труфило да си довърши пролетний накит. Но пролетните цветя –карамфилите и розите в нашите градини, не са се развили още! Късните студове и изобилните дъждове на тая пролет не оставиха слънцето да ги разбуди и да им стопли душата. И долината на Тунджа, „Розовата долина”, която мисля да посетя, навярно не се е още разхубавила и облякла във всичката си слава и лепота. А прочута е по целий свят тая наша градина. Гюловото масло на нейните разкошни цветове разнася дъхът на българската природа в най-далеките краища на земята. Думите „Розова долина” имат за европееца вълшебно значение: те представят на някои въображения цяла една страна, зиме и лете покрита с рози – нещо подобно на възточна приказка. Разказваха за някой кореспондентин (американец или англичанин – добре не помия), когото Руско-турската война пръв път привлякла на 1877 г. към България, че когато параходът го носел по Дунава, той дълго време се озъртал по пустите и голи брегове на България и най-после, докаран в нетърпение, извикал с божествено наивна досада: Where are the roses? (А дека са тука розите?) Разумява се, че тия рудовласи синове на северний Атлантический океан, които са чели стотина пътешествия и знаят най-добре географическите и природни особености на Вандименова земя и на Молукските острови, не могат да бъдат по-силни от нас в познаването България, в която сами ние живеем и мрем като чужденци. Напразно куп учени: Реклю, Каниц, Лежан, Иречек, Леже и други, пишат томове, за да запознаят Европа с Балканский полуостров: нито науката, нито гърмежът на Плевен и Шипка не огряха с много ярка светлина вълшебний полумрак, който затуля европейский възток от Западна Европа. Дори и завчера, вика се, по случаи на 6 септември, не видяхме ли един личен френски вестник, че за да осветли читателите си върху Румелия, дето избухна преврата, вземá, че описа нравите, историята и литературата на Румъния? Който четеше тогава румънски вестници, помни какъв вик от негодувание нададе оскърбеното народно честолюбие на нашите винаги добри съседи!...
Но що да се чудим с чужденците?... Ние сами не сме ли чужденци за нашата земя? България няма ни притезание, ни класическите възпоминания на Елада и Италия, нито пък изключителната и дивна природа на тая последнята, за да служи за удивление на народите, но тя има право да иска от своите синове да я знаят, да я обичат и да й се радват. А познаваме ли ние България – научна и живописна България? Кой българин е изгледал величествените й красоти? Науката издирила ли е съкровените й богатства? Изкуството обезсмъртило ли е в пластически създания чудесната й природа? Поезията вдъхновила ли се е от чудните мелодии на нейните гори и балкански зефири?... Нашата заветна Стара планина, тайнствената непристъпна Рила, чудний планинский лабиринт, Родопите – тая малка Швейцария, медоточните долини на Стрема, Тунджа и Марица, и Македония със сините си езера и зелени полета, кой българин ги е обиходил, за да ги види, и кой ни е написал две думи, за да ни ги разкаже?** А всяко словце за България ще бъде ново за нас, всеки неин дол, скала, връх забележен, описан ще бъде Коломбово откритие... Българин – това е една градина, из която вървим мижешком, една обетована земя, в която живеем оскудни. Нейните вънкашни богатства ги обезважава нашето нехайство, както невежеството ни – съкровищата, които се крият в буйните й гърди, и ние приличаме на оногова, за когото народната мъдрост на подсмиав е казала: „Вода гази – жъден ходи.”
Да, ние сме чужденци в България. Има у нас едно невежество, което минува за почетно: ние не познаваме България – и не се червим; ние не се гордеем със земята си, ние не можем да обичаме истински, съзнателно, страстно България, както маджаринът своята пуста, както бедуинът своя джезаир, както орелът своите планини. А как е тя достойна за обич, за поклонение! Как българската душа може да намери в тая чиста любов извор за неизразимо наслаждение и за вдъхновение! В нашата книжевност, която се напълни с политически помии, не се прозира благородний лик на отечеството; не вее в поезията ни могущий дух на балканската природа. Някогашната българска интелигенция – хайдутите, обичаше горите, планините на България и пееше с чувство: „Горо ле, горо зелена!” Тогава тя познаваше, обожаваше поетическата България; днешната интелигенция познава друга: канцеларска България...
При всичката си голота, която лятно време му придава тъжен вид, Гладно поле сега е весело и приятно под кадифявата зеленина с която го е постлал чародеецът май. Жадно потъва погледът в тая свободна и широка равнина, играе, тича по простора й, додето се изкачи по цветущите поли на Родопите, които оттам до самий си връх са наиъстрени с горици, със селца, ниви, паши, лозя и приличат на една стръмна градина, в противоположност на Балкана – гол, див и непристъпен. Като гледаш оттук високий родопски грабен, чини ти се, че един път кацнал на него, тебе ще се лъсне на юг Бяло море или поне картината на други равнини и кръгозори, както от върховете на Витоша, на Рила и Стара планина. Напразно. Ти ще видиш други, по-високи върхове, зад които се тъмнеят други върхове,а погледнеш ли от тях – окото ти ще потъне в цял развълнуван океан от други бърда, чукари, зъбери, висове, един от друг по-високи, по-диви и с по-чудати форми! Само островърхий Персенк и баташкий Кралък като два великана стърчат над всичките и владеят кръгозора. Повечето от тия планини, тъй разбъркано и хаотически натрупани дори до Бяло море, са покрити с гъсти гори от исполински букове, борове и ели, дето хвъркат по клоновете милиони катерици; други са покрити с живописни зелени нивя, кой знай как създадени от човешкий труд по шеметните стръмнини; а други са съвсем голи или увенчани с грозни зъбести скали, на които кацат орлите и молниите. Буйни потоци гърмят между тях, из хладните усои, и пълнят с диво ехтене тия горски самотии. В самото сърце на Родопите бучи пенлива Арда из гранитно легло, прави хиляди скокове, гърми, стене, ехти в дълбоки пропасти, тясно пристисната от надвиснали стени, над които мечтателно надничат сури елени, като че се упояват от дивашката мелодия на песента й; а тук-там между тия висове и дивотии усмихват се очарователни долини, от които всяка е едно райче, закрито от света с крепости до облаците. Чудно и страховито впечатление произвожда тоя нов мир, тая страшна и девствена природа; човек се усеща откъснат от света и с настръхване се ослушва в мрачната поезия на тия планини. Тука някога елинската митология била турила сладкопоецът Орфея, който разигравал с чудните звукове на лирата си лесовете и скалите, а дивите зверове омагьосани идели покорно пред краката му; но песните му слаби били да обаят сърцата на менадите, прабабите на Тъмръшлият, и един ден те го убили немилостиво с камене, а главата му и лирата му хвърлили в Марица, която ги отнесла до Лесбос. Оттогава вече никой поет не е смял да се засели в тия негостоприемни планини, но споменът за Орфея и днес живее и звуковете на неговата лира още треперят в тихите въздишки на родопските зефири...
Виждам, че се заплеснах: възпоминанията ме отвлякоха далеко от пътя ми... уви, защото кръжилото на един разказ на пътешествие има съблазителна еластичност и може да се разпъва до уморително широки размери.Тук ми идат на ума Хайневите думи, в Reisebilder, че „няма на днешно време по-досадно нещо, отколкото да четеш пътешествия – ако не е това да ги пишеш”. В дадений случай той не е прав – поне в отношение на нашата описателна литература, защото нейний багаж и днес, слава богу, е от перушинек по-лек...
Скоро наближихме паметника на госпожа Скобелева, който се белее накрай шосето, на самото онова място, дето героевата майка в 1880 г. падна жертва на зверщината на офицер и на Узатис.
Ние слязохме да се поклоним на паметта на мъченицата.
Паметникът е мраморен обелиск, два метра висок, на подножие от грапави шупливи камъни, и обиколен тясно с ограда от железни пречки. На лицето, към пътя, е издълбана епитафия в стихове, от другите страни – датата на рождението и смъртта на светицата. Тоя паметник е скромен принос от град Пловдив на паметта на клетата Скобелева майка, дошла в България да лее милости въз нещастните, за които син й ля кръвта си по-напред. Не ми дава сърце да разказвам тук подробно тая трагическа смърт, която на времето потопи в дълбока жалост целий български народ. Тия подробности са много драматически и много мрачни за началото на един лек и непритезателен разказ. Предпочитам да пренеса читателят си в туркестанските степи, дето ужасната вест завари генерала Скобелева. Героят в това време усилено приготвяше похода против Гьоктепе. Един офицерин от свитата му (който и разказва тая сцена във „Вестник Европы”) приима депеша с това кратко съдържание: „Майката на генерала Скобелева убита при Пловдив”. Незабавно военннй человек влазя в шатъра на Скобелева, който се е захласнал над картата.
– Генерале, готови ли сте да чуете една скръбна вест?
– Как – извикал стреснато Скобелев, – да не би да се е запалил военний ми склад в Къзъл-Арват?
Офицеринът клюмнал отрицателно и мълчал.
– Та кажи де, що ме мъчиш? Ако складът ми е цял, то не зная какво друго известие може да ме уплаши!...
– Домашно нещастие, генерале.
– Майка ми! Да не е умряла майка ми? Тя е в България! – извикал Скобелев, поразен от страшно предчувствие.
Офицеринът му подал депешата.
Няколко мигновения генералът стоял като втрещен: изведнаж скочил страшен и с гласът на един наранен лев изревал:
– Ах, турците са убили майка ми! Това знам навярно! Щом свърша войната, ще подам оставка и где ида да поведа моите българи към Цариград и ще излича турската империя!... Заклевам се!...
От „Кемерът” пътят напредва вече все между плодни равнини, покрити с млади ниви; тъмнозелената ръж и яснозелените ечемици приятно се вълнуват от слабий утренний ветрец. Дърветата и овошките, редки в голите околности на Пловдив, зачестяват тука и веселят погледа със своите шубрачести клонове, в които ехтят звънливите гласета на врабчетата и орешковчетата; наляво високи редове върбалаци крият ревниво от нас Марица, а от юг се виждат по-харно грубите очертания на Родопите, които при Станимака разтварят широко скалистите си гърди и дават път на Станимашката река. В дъното на тоя дълбок процеп планински, върху остра усамотена скала, стърчи старовремска кула, с изтърканий Асенев надпис на камъкът, за който говори Иречек; а по-насам, по голите бърда над градът, са кацнали многобройни бели параклиси, отдалеч прилични на алпийски хотелчета. Ние нагазваме вече през лъскав зелен кадифяв ливадяк, из който се разхождат величаво философите щъркели и шумолят гъсти купове от дъбове и други разлистнали дървета. Между дънерите им надясно, въз зелена височина, белее се великолепен дворец. Това е земледелческото училище в Садово. То се построи на 1882 г. от правителството с назначение да дава даром нужните теоретически и практически знания по земледелието и въобще по селското стопанство на нашите младежи. Мисъл щастлива. В късо време училището опитоми дрипавото полуциганско селце Чешнегирово, което прекръстиха – Садово, доведоха учители агрономи вещи, които намериха вече стотина ученика, жадни за наука; просторът пред училището се изравни, начерта геометрически и засея с различни видове семена на зеленчуци; дворът се напълни със земледелчески оръдия и машини, донесени от Европа, оборът се обогати с различни породи добитък: испански овце мериноси, маджарски коне, крави и бикове. Когато българинът заминеше с железницата по-край Садово, народна гордост разтупваше сърцето му пред тоя хубав храм на Церера. Оттам българското рало щеше да излезе по-изострено, за да разпори по-дълбоко земята и да изтръгне из недрата й богати жътви, които досега по малко и пестеливо отпущаше на потът на орача.
За жалост, лани това цветущо учреждение го молепса прилепчива болест, която тоя път не отиде по добитъците, а по учениците: политиката влезна в училището! И веднага младото това създание на народната самосвяст зачезна: образцовите рала ръждясаха, образцовите градини задави ги бурен, вестниците изгониха учебниците, а учениците – учителите...
Бързам да притуря, че днес сече дисциплината и мирът са въдворени там.
Изминахме очарователните ливади и се изкачихме на полегатата рътлина, първа издънка на Родопите. От върха й видяхме за пръв път Марица незатулена и на няколко разкрача от нас. Тя тук прави лакът, па завива бързо и се губи нататък. Сега тя е голяма и мъчна и сърдито хвърля жълтите си вълни измежду зелени живописни брегове. Тая огромна маса вода много наумява Дунава. Петдесетина планински притоци и реки са донесли тук буйните си талази, в които са разтопени снежните корони на няколко родопски, старопланински и рилски върхове. Между тях най-романтическата е Тополка, която извира от Средня гора и тече на север, минува през Копривщица, а от Душанци до Петрич ударя на запад край Златишко поле, дето лорд Биконсфилд я опозорява, като я направи граница на Румелия; от Петрич Тополка се обръща на юг и шумна и сърдита, разсича от край до край цяла Средня гора и свършва своята одисея в Марица, отгоре пад Пазарджик. Другата река от север, и най-забележителната, е Стрема. Стрема, на която цялото течение из плодовити зелени равнини прилича на една аркадска идилия, извира някъде си, както и белий Вит оттатък, из хълбоците на високий балкански връх Рибарица. Дълго време лъкати Стрема край розородните северни поли на Средня гора, през дължината на цялата оная пречудна долина, на която е дала името си, и прибира притоците***, после при Баня-село извива съвсем на юг и през лесний проход, който й дава гората, упътва се през широката долина на Марица и се втича в тая река, след като напои много села и преобърне в рай всичките места, които оросиха благодатните й струи.
Скоро кръстосахме железницата при Папазлий и през обширни морави, които отляво украшаваше вековна дъбова горица, стигнахме и спряхме до брега на Марица, за да минем отсреща й. Тук лежат грамади наплъстени камъни и греди, приготвени за постройка на моста, но на тая хубава мисъл възпрепятства лани политический преврат. Сега ние трябва да минем дълбоките и мътни талази на Марица с варка, която постоянно на това място прекарва пътници. Тя сега иде от другият бряг и кара куп селяни и селянки в сватбарска премяна и няколко добитъка. Чудна е картината на тая плавающа група: и червенобузите невести с червени рокли и бели забрадки, и закротените и учудени животни, и запретнатите гребци, които вместо гребла забиват дълги прътове в бързея, и старецът беловласий, който стои на предницата и нагледва движението на кораба, всичко това пленяваше въображението ми и му даваше работа. По едно време старецът ми се престори на Харона, който прекарва с лодка през мрачните ахероновски води душите на умрелите. Ето той достигна на брега, разтовари и по заповед на Харона ние покорно се нагуркахме в омерически първобитната му варка, състояща просто от греди, приковани напреки с други греди, и се отдадохме напълно на волята на зачумерений Стиксов служител. Като изскочихме насреща, извадихме да му платим, но той съвсем некласически хвана да се кара с нас за по-голям превозен откуп и да иска не дукато, ковано в преизподнята Плутонова ковачница, а нови левове, сечени в петербургский монетен дворец. Ние удовлетворихме користолюбието на зловещий старец и под ударът на жестоко разочарование продължихме пътя си към североизток.
Три часа пътят върви все по тая посека, по прекрасни вълнисти полени, издънки на Средня гора, която приближаваме. На западний хълбок, на една дълга рътлина, видяхме залепен Чирпан. Отдалеко тоя градец, има много привлекателен изглед, но кога влезеш вътре, той е иди-доди турски град, каквито са всичките ни градища: улици криви и тесни, постлани с изхълмени калдъръми, стърчащи над керемидени покриви минарета с лепряви стени, голямо запустяло пространство сред града, наречено „площад”, по което е само едно вехто турско гробище, населено сега с дечурлига турчета и магарета, сладостно налягали под скудната сенчица на някои върби. Общий вид на Чирпан е пуст, усърнал и печален: лавките и ханищата са като всички лавки и ханища в нашето любезно отечество. Последните особено са докарвали в отчаяние европейский турист, за когото степента на чистотата на чаршафа и голямото или малко количество бълхи са служили за мерило на цивилизацията у нас. При отсъствието на тия удобства той е изнасял въобще скверни впечатления из България, дошъл нарочно да се възхищава от нея. Така, обаянието от българската природа се унищожава от гнусотата на българский хан! Оня, в който седнахме да обядваме, минува за най-добрия между най-лошите. Сложиха ни трапеза на дворский чардак и за да се възнаградим за скудността на обяда, поискахме от прочутото черно чирпанско вино. Донесоха ни оцет. Другарят ми се разлюти и навика слугата, който дойде, та разби тъй нагло светлата ни надежда. Не знаехме ли ние, че чирпанското вино, знаменито у нас, доби по-лани отличие на изложението в Бордо и се награди с медал? Тук излезе вярна поговорката: дето чуеш много череши, не взиман голяма кошница. Но ние смирихме шевът на уязвената си народна гордост и се задоволихме с чашка бистра водица от полите на Средня гора, вместо нектара, който тя ни отказа.
Пладнешката жега, която налягаше града, извън него се освежи от веянето на полский ветрец. Ние пътуваме вече по хълмистите поли на Средня гора, които се разстилат в леки вълнения далеко на юг, покрити с буйна, разкошна растителност, която зачудва и най-разсеяното око. Това е прочутата плодородна ивица чернозем, която върви между Средня гора и Марица, на изток до самото Черно море. Колкото вървим по-нататък, картината на плодородието става по-възхитителна; при ханчето, до речка Сютлийка, спряхме да пийнем студена водица и да сръбнем чашка кафенце, като се любувахме на прелестната долина, из която шуми потокът. Но кога дойдохме къде селото Теке, нам се откри хубаво чудесната панорама на старозагорското поле – гледка, която не се забравя. Додето ми стигаше окото, всичкото е живо, питомно и разработено. Българското рало и мотика са преобърнали тоя край в обетована земя: пъстри лозя, вълнисти ниви, ливади, градини, тъмни кичести горици от орешаци, до които се нишат богати селца, чифлици, воденици – покриват като весела градина полето, което се накланя на изток, дори до синикавите върхове на кръгозора. Тука стават превъзходни ечемици, ръж, царевица, трендафили, тютюн, нарове, грозде и най-хубавото жито, прочуто в цяла Турция – загарката. Само това поле може да нахрани цяло царство. Навред картината е великолепна до вълшебство. Човешкий поглед с наслаждение потъва в хубостите на тая благословена земя, опива се, забравя се и не знае на кое понапред да се нарадва. Пътувах по-лани, пак през май, по Южна Италия и намирам, че само долината на Камуа в Кампания, която омая и плени пет години Анибала, може да се удари по хубост и разкошна плодовитост с нашето старозагорско поле.
От Текето пътят върви измежду два сенчести реда плодородни дървета; бадемите са вече с плодове увиснали; черешите с кървавочервени кичури. Гледката към полето става по-възхитителна от ефекта на подвижните лучи и сенки, които прави заходящето слънца. Най-после видяхме далеко в полите на Средня гора – и Стара Загора, блеснала от румените вечерни зари. Трябва да кажа – скопчаний скелет на Стара Загора, защото 3/4 от нея са още развалини. Но тая бяла грамада от съсипии и нови здания, гледана отдалеко, лъже окото: тя добива вид на един вълшебно-грамаден и цветущ град, който ту се показва, ту се затуля зад живописните рътлини, напреки през които вървим.
По мръкнало влязохме в Стара Загора.
Стара Загора има още твърде печален вид и покъртя душата с възпоминанията си. Пред тебе стои една разтворена страница от най-страшните и кървавите в новата ни история... Сякаш тук още вонее из въздуха димът от пожарите и миризмата на кръвта. Тук се е извършила страховита и кървава оргия подир нещастний и героически бой на нашето опълчение с победоносните орди на Сюлейман паша. Един кореспондентин, англичанин, присъстващ на 19 юли 1877 год. в Стара Загора, оприличава гибелта й с гибелта на Магдебург от войските на Тили... Тоя хладнокръвен чужденец трябвало да се върне към средните векове, за да намери достойна прилика на варварствата на XIX!... Между белеющите се групи нови къщи стоят още големи пусти пространства, насеяни с буренясали основи и прохълмени от засипани изби на изчезнали домове. Освен главната улица, шосе два километра дълго, което разделя града надве равни части, осталите са глухи и меланхолията им се увеличава от стърчащите късове стени и тревясали темели. На безмерно широкий площад, въз една чешма, издига се някаква безглава мряморна статуя, на Аполона, уверяват. Това е също една руина. Тя е изровена из праха на Ulpia Trajana, въз която е сложена Стара Загора... Тя си е била намерена така, затова й турили гипсова, глава, но и тя паднала. Мене неволно дойде на ум Белерофоновата статуя подир обезглавяванието й от византиеца, за което ни разказва Велтмаи в безподобний си роман.
Три дена престояхме в тоя печален град и на 6 май сутринта потеглихме към Дервентский проход, който ще ни пропусне в Розовата долина. Бързо излязоха колата из лошите улици на „Алтънтоп” и скоро ни изведоха пак на полето, на север от града.
Времето, вчера и завчера съвсем кишаво, се оправи. Дъждовните куршумени облаци, още тая заран що се мръщеха на кръгозора, се разсяха от утринний ветрец като бели памучни късове по лазурний свод. Слънцето радостно и още по-златно изгря над оросената природа, небесната синина, нежно златена и къпана от ялмазните лучи, беше така сладко-прозрачна, чиста, прясна, като че вчера господ беше казал: „Да будет свет.” Въздухът се оглашаваше от сребристите гласета па гнедите лястовички, които правеха из него грациозни арабески; врабчетата лудешки се гонеха, цвърчаха и беснееха, като провинциални деца, пуснати от училището.
Тук растителността, около двата бряга на Бедечка, с много буйна и разкошна; всичко е плувнало във весел зелен шумак на овошки и орешак, между които се лъщи реката. Тук са били любимите разходки на харемите на старозагорските бееве и султани преди войната... На левий слог на друма от издигнат кладенец шурти чучур бистра студена вода. Това е „Пет кладенци”. Ние се напихме от животворната струя, поналюбувахме се на красотата на това място и влязохме в прохода. В дъното му лъкатуши поетическата Бедечка, която прегазихме няколко пъти, додето се доловихме за шосето, сега скоро поправяно за минуванието на княза. То върви по стръмний хълбок на дясната урва и ние сега отвисоко можем да се любуваме на всичките фантазии на речката из тясната долчина: на игривите й лъкатушки, водопадчета, шумлив ток и пръски, и игри на струите й, които детински се карат с огромните камъни, че им препречват пътя. Отсреща спират погледа ни стръмни, високи урви, покрити с треви, по-нататък ниска гора ги облача цели. Тук и там по скалите, що висят над Бедечка, растат нежно-сине-морави люлеки и се люлеят над вълните. Ние сме сред Средня гора. Отвсякъде ни заграждат високи зелени върхове. Ето една прелестна полянка между пътя и Бедечка. Послезнахме там. Горски зефири ни носят ароматний дъх на тревите и на люлеките; веселий напев на реката мелодически се слива с непонятний шум на тая усойна долина. С няколкоминутното си замайване тук ние отдадохме чест на хубостта на българската природа, както отдадохме чест и на успеха на българската индустрия, като изсушихме с най-голяма охота две бутилки руйно шуменско пиво, подсладено с няколко резена великолепна старозагорска пастърма, една от съвременните слави на тоя добър град.
Жално, че Любен, голям специалист в областта на мезелиците, не е знаел за това чудо, а то би го прославил във възторжени дитирамби повече от казанлъшката гюловица. Дълговременното му отсъствие от България с причина на това невежество, както и на други някои... Инак той би ни казал нещо и за севлиевските волски езици, и за видинския чер хайвер, и за карловските пачи, и за свищовските шарани, и за рахманларската пъстърва, и за сопотската армеева чорба –зимно време, – резлива като сарказмът му, отрезвляюща като сатирата му. Какъв благодатен антидот е тя против махмурлука!...
От поляната пътя се заиздигва към гръбнака на планината, зад който се подава като колосален купен върхът Бетер. По думите на доктора В. тоя връх е загаснал вулкан. Трапът в скалистото му теме запазвал видът и формата на някогашен кратер задръстен, а по плещите личала кора от сгурия и втвърдяла лава. Пред нас, на шосето, още стърчеше меланхолический скелет на една триумфална арка с унили тържествени надписи. Ние величаво минахме под нея. Тук беше минал преди три дни новий главен управител, княз Александър, и беше сипал милостиви думи на ликующите дервентци. По тоя случай другарят ми, който дълго време е гостувал в Румъния, ми приказа един анекдот от време го на Куза. Пътувал веднаж тоя принц из земята си и при една такава триумфална арка, в ответ на жалбите на селяните против неправдите на властта и тежките данъци, казал им да бъдат спокойни, защото той денонощно се грижи за благото на поданиците си. Тогава един белобрад и събуден старец скръстил покорно ръце и извикал високо:
– Maria ta! Dupâ cînd este pǎmîntul bate vîntul, şi o se bate vîntul pînǎ cînd o sǎ fie pǎmîntul!
Тия думи другарят ми ги преведе в българска проза така:
– Господарю, откак е станал светът, духа вятърът и ще духа вятърът, додето бъде светът.
Аз не исках тълкуванието на тия думи, както и княз Куза не го поискал, а отминал бързо с почервеняло лице.
Но въпреки тоя анекдот, оказа се, че почтений влахлия е горещ обожател на Куза. Той помълча малко, па запя тихо на влашки и разчувствуван Кузовата прощална песен: „Tara dulceşi frumoasa”, а от нея се цопна във вълните на румънската политика... Скоро с ужас забележих, че той прескокна Дунава и пренесе разговора на почвата на българската. За да попреча на тая инвазия и да не отровя първите си впечатления от Розовата долина (защото вече стигнахме на върха наСредня гора), аз извадих още две бутилки пиво и пред видът на чудната долина, на Мъглишкия балкан, на хайдушкий Дебелец, на Бузлуджа, на Св. Никола, на колосалний Юмручал напих здравина за чистата, за хубавата, за неосквернената България, за Българията на орлите, на поетите, на хайдутите, за Българията на бога, която сега ме обнимаше със своите гигантски планини като в любовни обятия...
От върха бързо навалихме по северний склон и се спряхме при Касапкая долу. Това е една гола и канариста долчина, твърде примежлива за пътниците в турско време. Многото извършени тук обири и убийства са й дали зловещото название „Касапска канара”.
Какъв тъжен надпис при входа на един рай!

 


*Тоя разказ се пише на 1886 г.
**Освен научните трудове на г. г. Иречек, Шкорпила и Златарски, ние почти нямаме други работи по българското отечествознание.
***Турците наричат нея и долината Гьопса, а по тях и европейците по картите си пишат я така. Гьопса, според г. Иречека, с изкривеното Копсис, името на едни средновековен град в тая долина, на който основите личат и днес между Сопот и Карлово.
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания