Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Разходка до Искър

ПЪТНИ НАБЛЮДЕНИЯ И МИСЛИ

От София до Искърът по железницата са двайсетина минути, а с кола един и половина час. Но моята разходка щеше да хване по-множко време, защото аз тръгнах към Искърът не по източна посока, а на север към Балкана, там, дето реката си отваря път през гранитните гърди на планината и пресича я нагло, за да иде да се влее в Дунава. Тоя чуден пролом, единствен в Стара планина, гигантско дело на една от нашите едри реки, привличаше отдавна любопитството ми и аз реших него да туря цел на разходката си, на която исках да посвета един от хубавите дни на априлия таз година.
Преди да тръгна, аз хвърлих поглед на картата на руския главен щаб и видях, че пътя ми беше през селата Орландовци, Биримирци, Куманица, Комарица и Курилово, които се редяха право на север от лява страна на Искър. Последнето лежеше до самата река, в подножието на планината.
Тая къса разходка аз правех на кон, според препоръката на г. Иречка. От Шарения мост пътят ми мина през циганската махала с пъстроцветните й дрипи и тъмнокожи циганчета, пресече желязната линия, мина край новите градски гробища, населени вече със стотини пресни гробове от зимъшната инфлуенца, и нагази през нивята.
Тук той се обърна в разквасен чернозем, в дълбоки дируги, избраздени от колата на керемидчиите. Конят ми, истински Росинант, остаряла и охлузена кранта под бичът на някой талигарин, пристъпяше мудно с меланхолически наведена глава и клюмнали уши, печално замислен, вероятно за младите си години. Но аз го не силех да бърза. Пред очите ми се разтваряха хубави картини: от югоизток – кичестата бяла грамада на възточната половина на столицата, а зад нея в хоризонта – колосалната Витоша, с тъмнозелената си мантия, а зад Гèрманската планина пък се белееха, като реч сахареви глави, някакви снежни върхове, всичко това ярко осветлено от възхитителното пролетно слънце на България. А отпреде ми се простираше равното зелено Софийско поле, заградено на север от Стара планина с живописните й многомогилести хълбоци, с подвижните и нежни отсенения по тях на сребристопамучните купове облаци, които се рееха над гърба на планината и завиваха с бяла гъжва, като на един халиф, главата на Мургаш.
Не е тъй висока и величествена Стара планина тук, както по на изток. Тя се снишава постепенно, намалява се, слупва върховете си и разлива плещите си на талази, колкото отива по на запад, като че се свива пред горделивия взор на Витоша, и все по-смирена, все по-спарушена, изчезва къде Сливница, цяла побеляла от камъняк, като че посипана с градушка.
Показа се Орландовци.
Туй село, с такова звучно и с романтическа прелест дишуще име, и по-напред пленяваше въображението ми, а сега още повече гъдъличкаше любопитството ми. На какви странни обстоятелства дължеше то това име? В ума ми неволно нахлуха поетическите сенки от „Orlando furiozo” и възпоминанията за средневековните рицари, за Цариградската латинска империя... Кой знай какъв граф, барон или друг рицар авантюрист е дал съществувание на това село или е завършил своето в него!... Навярно там ще има тревясалите останки на някой разрушен замък, из който вее духът на средните векове и старинни предания. Кой знай, там, около останките на тайнствената старина, под мълчеливата сянка на дъбовете, дали не се крие темата на някоя романтическа поема от епохата на кръстоносците, или пък друга жива струя от поезия, която напразно би дирил човек в трясъкът и вечните прашни самуми на Витошка улица... Мене даже ми дойде на минута детинското тщеславно желание да се отстраня лятос в очарователната самотия и тишина на тоя кът и под песните, вдъхнати от него, да бележа и романтическото му име...
Но конят ми влезе в Орландовци и аз бях принуден да прекратя сладостните си мечтания. Никога измама по-нагла. Селцето е пусто, глухо и тъжно; никаква развалина или друга следа от старината не оживяват това мъртвило; даже десетината му къщи са покрити с нови тухли! А тоя неприятен дисонанс отнимаше му и прелестта на селский колорит. При това, сянка никъде: ни дръвче, ни зелено клонче не стърчи над нажежените червени стрехи! Мислиш, че минуваш през някое арабско село край Мъртво море. Идеята да му стана гостенин бегá на сто милиона километра от мене. Всичко ме канеше да изляза и да не стъпам вече там. Аз даже се зарадвах, когато две псета ме излаяха на края.
Сбогом, мой Ферней! Сбогом, мой Сан Суси, мой Салент!
Като мине человек през това село, не би повярвал, че то се намира на една четвърт от столицата, под самият й нос, вика се. Впрочем, и другите села на софийската котловина не блещят с повече живот и привлекателност. Близостта на българската столица, дето от десетина години се съсредоточава политический, умствений и културний живот на България, дето западната култура на широки вълни нахлува от всичките краища, нито на косъм не е повлияла на тия шопски селения, не е изменила нищо в понятията, в образа на живота, във вкусовете на жителите им. Шопът си е днес пак същият, какъвто е бил, когато София беше административен център на един турски санджак, какъвто е бил и при Асеневците. Ще ли и след един век да бъде по-друг, съмнявам се. Изборът на София за столица в политическо и стратегическо отношение може би е твърде щастлив и целесъобразен, но нейното цивилизаторско влияние ще бъде твърде слабо и нищожно въз расата на шопа. Тая раса, която се отличава физически от всички остали българи, още повече стои далеко от тях по особеностите на своята нравствена природа, по умствената неподвижност и ограниченост, прославени чрез куп смешни приказници за несмислеността на шопа, чието име даже е станало синоним на глупав человек. Тая присъда обаче не е съвсем справедлива: в характера на шопа се проявляват качества, които в случай могат да се нарекат национални добродетели. Той е твърд, якоглав и упорит като витошки гранит – вероятно за него съществува турското изречение „инат гявуру”. Отвращението му от чуждото, крайната консервативност и неспособност за възприимане нови елементи в непокътнатият си бит на тия български бретонци, бяха сломили гордостта на прежните им господари-турци, които всичките в Шопско се научваха български, за да могат да се обясняват с раята-шопи. Явление забележително и единствено в цяла България? Това обстоятелство е и съхранило по-чист от турски думи шопския говор. Веднаж приятелят ми М... ов в един разговор по българската археология ме изненада с такива думи: „Искаш ли да видиш войниците на цар Симеона? Ето ги!” – и той ми показа една тълпа яхнали на малки кончета шопи, които влазяха един пазарен ден в София. Ние нямаме никакви основания да се съмняваме в това уверение; може смело да се каже, че от десетина века насам през всичките политически трусове шопът не е бутнал нито една шарка в костюма си, нито един предразсъдък в душата си, нито една привичка в живота си.
Минах Биримирци, което няма нищо любопитно, освен името си, и стигнах Куманица... Това село се намира недалеко от Големий Искър, срещу старият му мост. Отседнах в кръчмата „Искър” да пия едно кафе. Вътре пълно със селяни: аз се надявах да бъдат в училището, което видях близо до кръчмата, окичено сега със зеленище по прозорците и с едни голям полувенец от шума и полски цветя над вратата: там сега ставаше изпит. Но тия честни хора намираха по-вкусно окиес-лялото вино на кръчмаря, нежели онова, което ставаше в школото. Аз любопитствах и отидох на тоя селски изпит. Училището беше почти пусто от посетители: попът само, две-три жени и един селянин: по-малко, отколкото в черквата! Аз с удоволствие забележих, че малките цървуланчета (това е само риторическа фигура – децата всичките бяха боси или както се изразява деликатно г. Л-ов за своите ученици в К. – деколте в краката); забележих, че малките цървуланчета четяха доста свободно по читанката за сънищата на цар Фараона, за вулканите и за Австралия... Все едно, това ще бъдат грамотни селяни и аз не могох да не изляза из Куманица с по-добри впечатления, отколкото из Орландовци, която, освен ново училище, има и такава черковна, както повечето села из Софийско поле.
Хубаво, но това поле няма гори! То е голо като длан, една степ, особено в западната си половина. Г-н Лавеле иска да го оприличи на римската Campagna di Roma. Това безлесие характеризува не само Софийското поле, то загрозява цяла България; то е страшният й и невидим неприятел, който краде плодородието на сочните й полета, пресушава изворите на реките й, гони дъждовете и довожда градушките. При всичката си картинност и естествена хубост България се представя една тъжна и негостолюбива земя на оногова, който иде от Западна Европа, например от Австрия, която прилича на една безконечна градина, посеяна с великолепни паркове. Подир Сливница ние привикнахме да се считаме във всичко по-горни от сърбите, но който е минувал през земята им и е видял нейните кичести запазени гори, ще се убеди, че все има едно-що да им подражаем. Забележено е природното отвращение на българина към дървото – и на развитий, и на простий българин... Той сече, сваля, унищожава – никога не сади. Българинът е филоксерата на горите, дето му достигне топора, трева вече не никне. Ние напразно бедим турците в опустошенето на горите у нас; напротив, дето е преобладавало турското население, там страната е запазена по-гориста и растителността е по-богата. Безбройните и разновидни овощни дървета, които украсяват дворищата ни и градините ни, са донесени от турците из Азия, от тях са присадени, обла городени и разпространени по нашата земя. Турчинът почиташе дървото и ми се чини, че строго наказание предвиждаше турския закон за унищожението му. Аз бих желал драконовски закон за нас. Иде ми на ум сега любопитната история, произлязла между най-първите българи колонисти в Бесарабия и генерал Инзова, губернатора й. Понеже Бесарабия е страна гола и безводна, генерал Инзов раздал семе на нашите съотечественици да насеят по няколко десетини дъбова гора – всяка колония в мерата си. Колонистите дошли в ужас, но нямало какво да сторят и изпълнили заповедта, под надзорна властта. Скоро младоците се показали от земята, но при всичкото им гледане и поливане те упорно хванали да увяхват и съхнат. Недоумението на Инзова било голямо, той хванал да подозира селяните за това необяснимо и мистериозно умиране на дръвичетата. Той свикал по-предните членове от всяка колония и заповядал да им ударят по няколко нагайки, за да узнае истината. Какво излязло? Добрите хорица под камшика изповядали, че попарвали ноще с гореща вода корените на фиданчетата, за да се отърват от грижата за по-нататъшното им отрастване!
Защо у нас не стане задължително за всяка община насаждането гори, както е задължително първоначалното обучение, военната служба, даждията и други тегоби? Само по тоя начин ние ще видим нашите пустини развеселени от цветущи оазиси и нашето небе по-благосклонно и благодатно. Мисли ли някой за това? Може би и мисли, може би и да пише. Ние четохме даже неотдавна във вестниците – скоро подир ужасната градушка, която бомбардира София – едно твърде патетическо възвание за това нещо, но от чашата до устата, както казва Шекспир, съществува цяла пропаст. Дело не виждаме. Ония, от които зависи, не правят нищо. Правителствата – всичките – отначало и до днес не са считали въпроса доста сериозен, за да обърне вниманието им. Задоволявали са се само, за очищение на съвестта, да издават някакви си жалки закончета за „запазване горите в България” (които не съществуват в по-голямата й част), които са излизали охтичави из министерската канцелария и са умирали незабавно в душните стаи на горските инспектори... А малкото доблестни инициативи– нека бъдем справедливи– за създаване закон за задължителното горо насяване са се разбивали в злата воля на камарите... Печатът от своя страна с пълнейша апатия се отпаси към идеята за облесението на България, което ще бъде могуществен лост за напредъка на земледелието й и за нейното економическо повдигане*. Или не, печатът се занимава с економически въпроси! Ние виждаме рояк проповедници и социални буреносци, които от стълповете на журналите ни говорят с патос за работнический конгрес в Берлин, за разделението на труда и капитала, за еволюцията в политико-економический бит на Западна Европа, за разни „нравствени задачи” и „подкладки”, развиват ни теориите на социализма, разгромяват поезията, нещастната габровска фабрика и ръкоплещят на пожара й, реформаторстват, пишат Господ с малко г, садят велики принципи, сеят грандиозни идеи!
Господа, сейте гори!
По ще бъдете полезни за България, ако отгледахте през живота си пет уврата дъбов лес, отколкото с цяло море заучени фрази, с които не знае какво да правите...
От Куманица аз продължавах пътя си през един широк мочурлив ливадяк към Комарица, която отстои на четвърт час. Дотам не видях нищо забележително, не срещнах никой жив човек. Да, само кога минувах речката Блато, аз видях куп селянки, които перяха кран брега и бухаха дрехите си по камъните там. Моето появление спря работата им и всички се изправиха да гледат с любопитство как се извършваше „переправата” ми през тинестата речка. Аз я минах обаче благополучно и си отминах нататък, сподирен от едни гръмовит, урагански смях на почтените комаричанки. Вероятно те го бяха приготвили за случая на едно възможно приключение в тинестата река, а понеже не биде, те пак си изливаха неудържимий поток от веселост чрез помощта на великолепните си дробове. Блажени деца на природата! Иди търси меланхолията в съседството на такъв смях: тя бяга от него като дявол от тамян! Последните екове на тая овация се изгубиха само когато влязох и селото. От Комарица нататък мене ме застигна едни селянин на конче. Той го препускаше на клюсканица, а когато се уравни с мене, закара тихо. Той беше пияничък, очевидно, той ми ставаше другар, и аз с благодарение отговорих на буйните му поздравления.
– Отдека си, побратиме? – попитах го аз.
Той ме изгледа лукаво с разчервенялото си лице и отговори:
– От наше село, господине.
Аз го попитах за името на селото.
– Е забоварйх го сега...
– Как те викат, ваша милост?
- A?
– Името как ти е?
–  Xимето? Както го е турил попо! – отговори селянинът, който очевидно пътуваше инкогнито, па шлибна кончето си и отмина напред, пеейки.
Тия отговори на шопа бяха едно ново опровержение на мълвата, че шопа е глупав, и доказателство, че поне той се не счита за такъв. Но главното, което доказваше той, то беше, че е весел... По-весел, отколкото хитър, по-весел, отколкото щастлив, по-весел, отколкото пиян! Един повърхностен наблюдател би забележил само последнето и би горчиво въздъхнал за ниското нравствено състояние на тоя шоп. Чудно, аз се благодарих, че видях един благоразположен человек, както ме по-преди благодари и гороломният смях на невестите, които перяха при Блато! За да се прояви такава огромна веселост и у единия, и у другите, не бяха достатъчни нито няколкото чашки лошава сливовица в комаричката кръчма, нито появлението при река Блато на един конник гражданин. Трябваше в самата душа на тия хора да имаше някакъв запас от веселост, от добра воля, от ясно възрение на света и на живота... А смехът е добро нещо и веселостта е богатство, бих казал – добродетел. Там, дето има смях, няма злоба, смехът е несъвместим с черните помисли, с ниските побуждения. Само мълчанието е подозрително, само начумереността е застрашителна. Филип II не би бил толкова свиреп цар, ако биха го научили от малък да се смее. От неговий смях би се усмихнал светът. Ние българите едни от всичките народи на Възточна Европа сме сериозни... Ние крием чувствата си, ние задавяме смехът си, ние понижаваме гласът си, когато чувствуваме свидетели наоколо си. Намерете се в някое интернационално кафене на Цариград, Виена или Букурещ и наблюдавайте представителите на разните източни народности. Вие ще видите гъркът смел, словоохотлив и излиятелен до невъзможност; сърбинът също, румънецът също. Нищо не стеснява тяхната бурна говорливост, която винаги знае да бъде весела. Погледнете на оная маса, онова островче, което е събрало българската колонийка. Там е шушукане, предпазливост, би казал човек, че комплот се крои някакъв; даже и редкият смях, който би изскокнал понякога от тая компания, е бръз, сух, сиромашки, като че краден. Истина, по-трезви сме и от гърци, и от сърби**, и от власи, и от руси; трезвени сме при пийнето, скъпи сме на говоренето, пестеливи сме при излиянието на чувствата си, особено на благите чувства, аскети сме и от великодушни ощущения! Да кажем право – и малко ги има у нас. „Шило в чувал не стои”, да бе ги имало, би се показали... Не знам дали турското петвековно владичество е повлияло тъй вредно на наший национален характер или други пък обстоятелства, но ние сме затворени, саможиви, мнителни, почти мрачни. Озлобени сме били дълги векове – и озлобеният става зъл. Веселостта предполага добро сърце, великодушност и любов към ближния. Иван Грозни, който е живял като калугер, и Василий II Българоубиец, който е живял като постник, не са знаели какво нещо е смях! И историята още трепери от имената им! Добрякът Хенрих IV, французкий крал, тоя roi gallant и roi bonvivant, както го наричат съвременниците му историци, е пращал храна в обсадений от него Париж, дето е върлувал глад... Да бяхме пели повече, да бяхме се смеели повече, да бяхме живели повече, може би щяхме да бъдем и по-добри, искам да кажа – по-хуманни. А сега ние, въобще, всички сме жестокички, свирепичък народ сме, защо да го крием? Това убеждение, вярвам, стои така крепко и в душите на читателите ми, щото съм избавен от нуждата да го подкрепям с примери... Па я ми кажете на кой друг език има еквивалентът на нашата българска, пребългарска, архибългарска закана: „С кремик ща ти дера кожата”?
Между това пътят ми се изкачваше вече по първите възвишения, с които се захващат разлатите тук поли на планината. Отдясно ни се видя хубаво Искърът. Той се лъщеше сега из зелените треви и всяка минута ние повече и повече се приближаваме един до друг, понеже вървяхме успоредно към една цел – пролома. Чудесен е изгледът на тоя зелен, влажен, широк ливадяк, из който пътува Искър. Тук-там се чернеят из зеленото море черди биволи, които лениво пасат или са налягали сладострастно в мочурливата морава. Тия мочурливи тъсми от двете страни на реката държат селата на почтено разстояние от нея и запазват вечно своята девственост, неначета от ралото на шопа.
В Курило, последнето село в маршрута ми, аз с мъка найдох едно ханче, дето да дам отдих и малко сенце на коня си. В кръчмата намерих самси един млад, с интелигентно лице момък, напето пременен с живописен „долахтеник”, украсен с пъстри „обтоки”, с бели спретнати „чешири”, с плетен „коланец” въз червен пояс и с плитка „капа”, младежки кривната на чело – всичко това домашна работа. Това облекло стоеше на младия шоп тъй напето, тъй гиздаво и привлекателно, щото ме привождаше във възхищение. При предразсъдъка, който имаме против шопа, като го считаме обезнаследен от всички нравствени преимущества и го държим културно по-долу от всичките други българи, ний трябва да признаем, че той ги надминува по вкуса в облеклото си. Природата не е била съвсем мащеха за него. И ако той обитава в кални и нечисти кочини, той умее да се кити – когато поиска да се кити – в кокетски дрехи, в които се проявлява и естетическото чувство, и фантазия... Същото може да се каже и за облеклото на шопкините; истина, че то губи понякога в изящество от претрупаността на украшенията... Но младия шоп и по чертите на физиономията си, и по премяната си не приличаше да бъде кръчмарят. Попитах го кой е. Той ми обади, че е селский учител. Направил изпита вече; учил се е в София, свършил е трети клас на гимназията. Тукашен е. Заловихме разговор. Той ми разправи за неуреда в общината, за тежкия поминък на селото, за тазгодишното неплодородие. Аз полюбопитствувах да узная защо полето е тъй голо от дървета и дали черноземната тук почва не благоприятствува на това, както някъде ми казваха.
– О, гора става – каза той, – не е крива земята... но нашите селяни не обичат да садят дървета и дето ги има – сечат ги...
Аз заплатих кафето на кръчмаря и преди да се разделя от любезният си събеседник, пожелах да се запозная с него и попитах го за името му. Когато и той узна моето, както и целта на пътуването ми, той с голяма любезност ми предложи услугите си в тоя случай. Аз го поблагодарих сърдечно, защото се оказа, че тъдява Искър мост няма, а с лодка се минува. Забравих да кажа по-рано, че планът ми беше да посетя и курилский манастир „Св. Иван”, оттатък реката, така щото на връщане пътя ми да мине през други места... След няколко минути учителят дойде с един друг селянин, който щеше да ме прекара с лодка.
До Искър ние слязохме по камънисти урви, дето едвам се закрепяше кракът. Когато се найдохме на самия бряг, Искър ми се видя голям колкото Марица. Величествено и импозантно влачеше той мътни вълни помежду двете високи каменни стени от червеникав гранит на планинский пролом и се губи из завоите му. Тихото движение на водата и самотията, която царствува около ти, потопяват те в сладка мечтателност; отдалечен от всичко питомно и човешко, ти се намираш лице с лице с дивата неръкотворна природа и разменяше с нея мълчалив диалог върху бога, върху мирозданието и бог знай още върху какви тайнствени и неуловими теми... Пренасяш се мислено през хиляди и хиляди години, които са били нужни на тая мека, нежна струя да си пробие тоя широк и дълбок път в несъкрушимите гърди на планината! Каква работа титанска, непостижима за човешкий ум; исиолинска тунел извъртял без помощта ни на едно сечиво, ни на един чук, ни на един свредел! Или пък един кралимарковски удар на някой мирови катаклизъм е разсякъл на две части Стара планина, както тялото на една змия, и е отпорил тоя дълбок процеп, за да се изтече езерото, което е бучало между Витоша и Стара планина? Тук умът се възнася към създателя и вярва в него... Народната фантазия, която прави Дунава да говори с годениците, Марица да се надпреваря с Тунджа и Арда, не е забравила и Искъра. Но какво тайнствено поетическо було тя е хвърлила въз него! Каква фантастическа отдалеченост вее в песента за Искъра! Той не отива да се влее в Дунава, нито в Черно море, а по-далеко, нейде на юг, през лазурното Средиземно море, на юг, на юг, къде палмите на нилските брегове. Слушайте:

                   Прати мама Янка на Искър на вода,
                   Янка не знай къде Искър тече.
                   Наведе се Янка вода да налива,
                   разигра се Искър, разхвърля се Искър,
                   та отвлече Янка отвъд Черно море,
                   дето лястовичи зимуват, летуват
                   и дето сеят черният пипер...
                   Янка лястовички тихо отговаря:
                   Почакайте малко, сестри лястовички,
                   та да прата мами голям армаган,
                   да замеса мами от чер пипер пита
                   и да прата мами от коса редици,
                   та да види мама де Янка живее!...

Една тясна пътека лъкатуши между Искър и канарите и заедно с него се губи навътре в завоите на планината. Г. Иречек е пътувал извътре пролома и не може да се надиви на живописните му и безконечно разнообразни хубости***. Забележително е, че тоя чуден, шейсет километра дълъг пролом на Искърът (древний Oescus), посетен от Херодота още преди две хиляди години, допреди двайсетина години не е бил известен на европейците: на картите им за Турция Искърът е извирал из Стара планина, а не из езерата на Рила! Пръв г. Данов, чини ми се, във Вена обадил на немските картографи, че дядо Херодот е имал право, и така се поправила грешката. По едно време българското правителство кроеше през него да прокара желязната линия, която ще свърже вътрешните градове на България (Дунавска), но студията на инженерите доказа, че трябвало да се съградят до четирийсет мостове на Искър, и планът биде парясан. Но въобразявам си на какво зрелище би се възхищавал пътникът тогава! Какви ту прелестни, ту грандиозни картини би представлявал пролома чрез своите настръхнали кърваво-цветни гранитни стени, висящи над глухошумящий Искър, чрез своите прекрасни долинки, които се образуват между тях, и с дивотата, и със самотията, и чудната поезия на Балкана...
Ладията е вързана за един кол и тихо се полюлява по вълните. Тя не е нищо друго, а един плитък ковчег с огромен размер. Като казвам ладията, моля читателите да не мислят, че хвърлям отпреде им една руска дума. Уви, и аз, признавам се, че до тоя ден я мислех такава, а то моят прост превозач все ладья казваше на плувателния апарат и безжалостно потопи моята филология във вълните на Искърът! Нямам сега Богоровия речник у себе си, но облог правя, че тая дума не съществува там, като небългарска, или ако я има, то г-н Богоров е убеден, че е руска, както е убедена всичката „пишуща братия”. Това свидетелствува, колко бъркат нашите филолози и очистители на езика, дето го изучават по книгите, а не в живата реч на простий народ... Нам е лесно да наречем руски думи, и като такива да ги афоресаме, всички ония думи, които ние не сме чули в местността, дето сме родени или живеем... Нашето филологическо тесногледство прави ни да забравим единството на произхождението на наший и другите славянски наречия, че всичките са се поили и поимали в себе си богати струи из едното общо, непресушимо езеро на оня мъртъв език, който се зове „славянски”. Представям си какво възмущение би повдигнал оня, който би писал например: тучна ливада, поздна вечер, тъмна замка (сир. замък). Тия думи наистина миришат силно на „московщина”, както миришеше за мене и ладья, но колко бихме се излъгали: те се употребляват днес в говоримий македонски език! Защото, отдето ги е взел прапрадядото на Святослава, оттам ги е взел и прапрадядото па Самуила, а ако неговий учен потомък ги не знае, толкоз по-зле за него...
Не без мъка вкарахме коня в ладията и когато влязохме и ние, тя, послушна на пръта на дяда Горча, заплува по жълтите талази към срещната наведена скала, в подножието на която щяхме да излезем. Тая грамадна скала, с която се захваща пролома, гладка и блестяща от слънчовите лучи, има своята легенда, и доста поетическа. Разказа ми я дядо Горчо, докат траеше плуването. Някога св. Иван Рилски, който бил родом от Курило (уж), дошъл на гости на баща си в съградения от него Курилский манастир. Неизвестно обаче по каква причина, св. Иван бил принуден скоро да бяга от тоя манастир. Но кога дошъл на скалата и видял, че никаква ладия не му оставили на Искъра, за да го премине, той заповядал на скалата, на която стоял, да върви към брега и тя го понесла. Тогава гонителите му се уплашили да не би да се запуши реката и да издави полето и прибързали да предложат ладия на светеца, който приел и на нея доизминал реката. Но оттогава скалата остала на мястото, додето била дошла, и ето защо е тука тъй тесен Искърът... В тая минута ние излязохме край светата скала, до върбата, на която се привързваше ладията. Тук заплатих на превозача, а услужливий учител поведе коня ми нагоре през стръмните углъбления на скалата, които представяха един твърде примеждлив път, но единствения за манастира. Когато се найдохме на върха й, на самото място, дето според дяда Горча бежащият светител се спрял, аз хвърлих поглед на широкий хоризонт отпреде ми и на зелената долина, дето като смок се извиваше Искър, и на София, която се белееше в прозрачната си мъглява завивка, и въз чудната Витоша с бялата пряспа на челото си, и на ниската Лилин планина с меките си изящни контури на една сарайска одалиска, легнала при краката на султанката си.
Манастирът „Св. Иван” (Курилски) е на един хвърлей оттука. Цветущите поли, хълбоци, долини на тия планини, както и на осталите в България, са насеяни с подобни обители. Ценни са за нас българските манастири, почтени останки от твърдините, в които се е запазил жив българский народен дух, дълго време скрижали па отцовский завет и гнезда, из които са изхвръкнали орлета та – вьзвестители на зората на българското пробуждение. Те са жива и трогателна история на една епоха толкова славна и толкова мрачна. Когато бях веднаж в боянската стара черква, аз си казах, че на същото това място може би Иван Шишман се е молил на колене господу за погибающата си държава... И аз мислено възкръсих тоя трагически образ пред мене си, и аз го видях, и страшни тръпки минаха по цялото ми тяло!... И кой може отре, че той не се е молил в ония времена на топла вяра и не е целувал земята там, която сега тъпчеше равнодушният му потомък? После, манастирите са едничкото украшение на пашите безлюдни планини, гори и пущинаци. Те заменят в тях хотелите, вилите, летните дворци, старинните замъци, с които са поръсени подобните места в Западна Европа. Те ги оживяват с присъствието си, с разходките си, които привличат лете градските семейства, със сборовете си, които свикват селското население и правят да екне цялата планина от радост и живот... Те дават на християнската религия, доста тъжна в сравнение с елинската, поетическа окраска. Всяко очарователно кътче в нашите планини, всяка райска долинка, дето шумоли горица и клоче ручейка, е дала прибежище на едно кичесто манастирче – доказателство, че нашите деди не са били тъй лоши естетици и че ако са изписвали лоши картини, то познавали са кои са хубавите... Ето, такава е местността, дето е основан манастирът „Св. Иван Рилски” (Курилски), който ми се бялна през клоните на високата гора... Зеленина, сянка, прохлада; сладка успокоивающа тишина; само птичи песни, само шопот на листата, само дъхът на зефира... Живот... От север планината с дивите си канари засланя от ветровете, като майка детето си, от друга страна, Искърът плиска и прохлажда, и приспива с мелодическия си шум цветущото оазисче, из което Калипсо на драго сърце би изгонила игумена, за да се посели в него. Самото здание на манастира обаче с малко и сиромашко, а новите поправки извътре нарушават очарованието на неговата старовековност. Старата черковка е ниска и потънала в земята: прилича повече на гроб. Същата дрипавост и плесенясалост вее и от почтения старец игумен, който едничък се навърта в манастира. Той излезе твърде учтив человек, а главно, приказлив, и ми заразказва твърде интересни епизоди от своето „давно прошедше”, но аз се принудих да пресека сладкоречието му на най-интересното място, както някога направил Александър Великий на една депутация в един превзет град, и му поисках нещичко да пообядвам. Той с традиционното гостолюбие на манастирите предложи ми „каквото дал господ”: при другото – и паница  превъзходно вино, благодатно произведение на манастирските лозя – лозя само в тоя топъл кът – при Курило – стават в цялото Софийско поле. Като се наситих на божията трапеза, аз възблагодарих почтения старец и се наканих да си тръгна. Но той ми не разреши това, доде не поспя под хладната сянка на горицата извън. „Грехота е, каже, да дойдеш на госте на Св. Ивана и да не поспиш за здраве на тревицата, докат ти пеят славеите. Това си е закон тука, господине!” Аз се покорих на това манастирско правило за поклонниците и излязох навън във върбовата гора и там се прострях под сянката на зелените клони. Наистина, цял оркестър славеи пееше из шумата! Би рекъл человек, че всичките въздушни първо майстор и на пението са се стекли от Софийското поле като на някое олимпийско поприще. Скоро, под упоението на мелодическите рулади, аз се унесох в царството на сладостните блянове и заспах със сънят на един праведник... Когато се пак разбудих, песните още продължаваха. В това време видях, че се задаваше и дядо игумен с щастлива усмивка на лицето, и ме попита спах ли приятно. Иска ли дума? Аз му благодарих сърдечно и яхнах коня си, изпращан с благословиите му и с любезната му покана пак да дойда на гости... да ми доизкаже остатъкът от своята интересна биография. Аз обещах пак да навестя „Св. Ивана” – разбира се, не да слушам историята на игумена му, а чудните песни на славеите му.

1890

 


*Това се пишеше в 1890 г. Сега печатът обърна внимание на горский въпрос.
**Виж „Писма за Сърбия” от Т. Икономова.
***Виж „Cesty po Bulharsku”.
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания