Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Седем престола

ИЗЛЕТ В МАЛА СТАРА ПЛАНИНА

Ескуриалът на н. високопреосвещенство дяда Партения – манастирът „Седем престола”, дето старецът ходи често да търси отдих и тишина, е най-малко навестяван от всички манастири по тоя край на България. Загубена сред глухотиите на Стара планина, тая света обител от векове стои тиха и забравена, незасегната от световния шум, грехове и крамоли. Малцина грешници се решават да идат дотам. Миналия месец и аз имах чест да сторя това.
На Своге, дето пристигнах с железницата, аз не се надявах да найда кон и се бях решил, че апостолската ще я карам. Но благодарение услужливостта на железничния доктор г. X. и на един тамошен търговец, аз се сдобих лесно с добитък и водач и веднага потеглих.
След като минахме предпазливо по килнатия орханийски мост на Искъра, ние завихме по десния му бряг и след малко влязохме в гористото усте, отдето изтича Рединската река.
Скоро Искъра и долината му се изгубиха от очите ми. Аз се озовах между високи гористи урви, на които подножието мие казаната река. Нищо особено няма в това усте, то осиромашава от растителност, колкото приближава към Редина. Трябва да кажем – към една сборна махала от това село, – защото то е пръснато, както всички тукашни села, на големи пространства; кошарите му и държавите му са накацали по всички околни урви, чуки и усои и поради това цялата планина носи местно название: Рединска. В селската кръчма обяд. Понеже е неделя, тя е пълна със селяни. Пак поздравления и ръкувания с всичкия този учтив народ! На един хълм над селото седнах под сянката на орехите. Куп шопчета, пременени, а едно от тях с червени цветя, натъкнати по сламената шапка, свири с кавал. Хубава идилическа сцена, достойна за Хорация и Теокрита. На кръчмата узнах, че това било даскалчето и учениците му!
Тръгнах пак, все нагоре из реката, и завих въз един яр. Оттука вече завъзлазяхме, гледката се отваряше все по-широка, все по-пленителна. На север в кръгозора се дигаха високи върхове, покрити с паша и тъмни дъбрави. Край един от тях, най-високия – Ветрилова воденица – трябваше да изпъпля за манастира. Водачът ми бай Васил, тоже на кон, стар и чер куцовлах, със зловещо лице, с черна антерия с висящи ръкави, ме прекарваше ту край кошари, ту през прелестни ливади, ту през сенчести гори без път. Излязохме вече по гола камениста урва. Често се спирах да се наслаждавам на разкошната панорама. Хълмове, долини, върхове, стръмнини, нашарени от жълти ниви и зелени ливади и букови гори, изпълняха цялото пространство пред мене.
Подир два часа ход ние стигнахме седловината при върха Ветрилова воденица.
Боже господи, каква картина се откри оттука на юг! Какъв планински мир, вълшебен и величав! Сега, като искам да кажа нещо за това, усещам колко е слабо перото, колко е нищожна и най-богатата човешка фантазия пред действителните и живи хубости на мирозданието. Уморения пътник, стигнал на такова място, забравя мъката на пътуването, чувствува интензивно радостта на живота, за който творецът е създал тия грамади от неизказани красоти. Религиозен, съзерцателен, мистик става човек тука, лице с лице с бога, комуто чувствува духът и мъдростта, и неизмеримостта!
От самото било на гребена друга картина се откри на север – мрачни и диви върхове, до темето обрасли с гора. Твърде наблизко загражда кръгозора с колосалния си гръб върхът Ржана; той изглежда оттука непостижимо висок. Пред самите нас, под нозете ни, зее страшно дълбок дол, една пропаст! Стръмни, облечени с гора урви се спускат надолу стремително, но тъй пустинни, диви и недостъпни, щото би казал човек, че само орлите могат да се спущат в дола, но не кракът на човешка твар. Седнах на скалата, що венчава тая височина, и дълго се радвах на страховитата гледка. Аз попитах Василя накъде се пада манастира.
– В дъното! – отговори той и ми посочи дола, в мрачните завои на който нищо се не забелязваше. Тогава видях, че друма, който върви хоризонтално по източните плещи на Ветрилова воденица, за да иде в село Лакатлик, недалеко от мене се раздвоява и един друг път се накланя и губи в букака на урвата.
Оттук вече трябваше непременно пеш да се ходи: пътуване на кон е крайно опасно. Зад нас се зададоха двама конни стражари. Видът на други живи хора в такъв пущинак е истинска радост. Първия, който беше старши, ме попита къде отивам. Отговорът ми обаче не го задоволи и той ме обсипа с нови въпроси, задавани с грубичък тон: защо отивам в „Седем престола”, какво ще правя там, кой съм аз, какъв човек е водача ми. Очевидно, аз възбуждах подозрение у тоя бдителен човек. Аз си обясних загадката, когато узнах от него, че тук дирели разбойници! Види се, че този старши забележи в моята личност нещо разбойническо, макар че аз се знам за твърде хрисим човек! Това ме малко полъсти.
Стражарите, успокоени най-после, посъветваха ме приятелски „да се предпазвам” и си отминаха. В това време бай Васил се изгуби надолу в гората с конете, додето аз, седнал на един камък, пушех цигарка и взимах пътни бележки в записната си книжка. Аз сега намирам в нея, между другото, следните стихове, набързо надраскани с молив тогава:

                  Стражари конни в планината
                  стигнаха ме и ми явиха:
                  „Пази си джеба и главата,
                  разбойници се тук вестиха –

                  разбойници ний гоним люти!”
                  – Приятели – казах им тамо,
                  кажете: гониме хайдути –
                  в гори хайдути идат само!

                  Не са тъй страшни, нек върлуват;
                  аз даже ги почитам малко:
                  те кожа и глава рискуват
                  за своето коматче жалко.

                  Разбойниците тук не идат –
                  в горите и във планините:
                  те другаде без брой се видат,
                  но вие тях ги не ловите!

Тръгнах да стигам водачът си. Гора гъста, хайдушка. Трябва да си призная, че тоя дявол старши отрови радостта ми. Аз неволно се озъртах, като си мислех, че на два разкрача от мене може да се скрие цяла тайфа, без да я видя... Какво ще се предпазваш!...
Най-после, след дълго спускане през букака из вратоломна пътека, ту през глухи сенчести самотии, ту край ревяще, скрито в шумолака пенливо поточе, ний слязохме в дъното на дола. Нивици и ливади – знакове на култура, показват, че манастира е близко. Той се показа скоро зад един завой.
Надали ще се намери място по-пригодно за целта на отшелническия живот от това. Манастира е скрит в тая планинска бездна, далеч от света, от друмища и от съблазнителната близост на човека. Гористи урви отвред. Сякаш че си в дъното на някой кладенец. Един рошав и страшен господин изскокна из една стая на чардака при шумът, който направи нашето пристигане в манастирския двор. Неволно ми мина през ума дали нямам пред мене си един от ония приятели, които диреха стражарите. Но скоро видях, че съм измамен: това беше игумена, който, въпреки подозрителния си вид, излезе человек твърде гостолюбив и любезен. Заръча да ми постелят чердже, седна при мене, донесоха зелена ракия, сладко, кафе, с една реч – великолепен човек. Като се посприказахме, аз излязох да пообиходя тъдява.
Манастирът се нарича собствено „Св. Богородица”, но е известен под името „Седем престола” поради седемте прегради на храма му, от които всяка има престол, дето се служи. Зданието се състои от чардаци, вехти и изписани отвън с шарки, зверове и хора. Игуменът не знае нищо за миналото на манастира, в който нямало и никакви старини. Отвън манастира тече кристална и шумяща река, Габровица, която отива по права линия на север, да се влее в Искъра. Аз се разходих надлъжно нея: другаде никъде не беше възможно да се иде – урви захващат от нея, та до небето! Кръгозор съвсем няма, погледа се скита по черните букаци и по върховете, чувствуваш утеснение като в един затвор. Глухо, диво, негостоприемно – всичко това запечатано със своеобразна прелест. Тук наистина човек не може да мисли за нищо друго освен за душата си.
Игуменът обаче мислеше и за друго: той извади вечерта пред мене на трапезата ми превъзходно врачанско вино – обстоятелство, което ме позачуди и което хвърля една жизнерадостна нотка в глухия, тъжния Ескуриал на дяда Партения. Аз имах честта да спя и в самата стаичка, нарочно направена за владиката, но цялата почти нощ не спах. От прозореца, който разтворих, аз пушех, слушах песнята на чучурите и гледах на съвсем почернялата урва на юг. От върха й месеца като един електрически фенер, забит там, освещаваше с тайнствена и меланхолична светлина планинските върхове, спящата природа и двора, сред който Васил спеше прострян със съня на праведника. Каква очарователна нощ!
Сутринта, по десет часа, аз тръгнах назад за Своге, като улових пътя през Брезов дол и Влайна и минах предел от други диви, непознати раеве, каквито се крият само в обятията на тая пуста хубава Стара планина.

София, 5 август 1899 год.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания