Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

На върха Свети Никола

ПОКЛОНЕНИЕ

Отсядам при Спасителния дом.
Зелените балкански бърда се дигат горди и мълчаливи в синьото небе.
Няколко орла се вият из ясното вишине; дълбок мир царува въз дивото величие на планинския свят.
На юг, между две по-високи бърда, един плешив, разлат връх къпе челото си в лазура. Тоя връх е Свети Никола, легендарният Свети Никола. По него стърчат паметници и белокаменни кръстове.
Придружен от стражаря на Спасителния дом, аз оставям наляво шосето, зад което дреме в бурен юнашко гробище и се белее величав паметник, възлазям нагоре по голината, минувам край тревясали трапове и могилки, напъстрени от диви планински цветенца, следи от някогашни окопи.
Ширът все се разтваря на север, а темето на върха по приближава и трепетът на сърцето ми се усилва. Минувам край паметниците и кръстовете, спирам при всеки от тях и прочитам с благоговение някое име на руски офицер, легнал навеки под тревата за нашата свобода. Цялата горна част на голината е една гробница на геройство и самопожертвуваме. Имената, които прочитам, ми са непознати – но странно, те ми са така мили и близки на душата, сякаш на родни братя... Родни братя? Как е слаб човешкият език! Има велики чувства, за които не са измислени велики думи...
Стигам на темето на Свети Никола. Боже, пред очите ми вълшебно се разкри омайната картина на Тундженската долина. Какво чудо! Каква красота!
Но не тя приковава сега слисания ми поглед. Пред мене стърчи южната част на върха: уединена, изшилена остра чука, набучена със сиви карпи, скачена с темето чрез тесен канарист ръб – Орловото гнездо! Оттук опълченците са бутали камъните въз налетелите по урвите неприятели.
Един скромен железен кръст стърчи тука. Стражарят ми каза, че той е побит от благочестива руска ръка в спомен на падналите опълченци. Аз свалих шапка и се поклоних. Застанах неподвижен, ням, развълнуван. Унесен от бързея на великите спомени – кой може да им противостои тука? – аз мислено присъствувах, всред окръжающия ме покой, на видението на епическата борба по тия висоти. Мислено виждах нашите изморени храбри дружини и руските брянци и орловци – облени с пот, окървавени, потънали в облаци барутен дим, елени в една мисъл, колосална и страшна, в един устрем безумен, в един напън отчаян и нечеловешки – как отблъсват с железни гърди и бесни ура бесните талази на Сюлейманпашовите юрюши; цепи се въздухът от страшните ревове, тресе се планината от гърмежите, плачат ековете на цялата природа, настръхнала пред ужасното сблъскване на два мира, на две титанически идеи на тоя приоблачен връх.

           О, Шипка!
                            Три дена младите дружини
           как прохода бранят. Горските долини
           трепетно повтарят на боя ревът.
           Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
           гъсти орди лазят по урвата дива,
           и тела я стелят, и кръв я залива.
           Буря подир буря, рояк след рояк!
           Сюлейман безумний сочи върха пак
           и вика: „Търчете! Тамо са раите!”
           И ордите тръгват с викове сърдити,
           и „аллах!” гръмовно въздуха разпра.
           Върхът отговаря с други вик: „урра!”
           и с нов дъжд куршуми, камъни и дърви;
           дружините наши, оплискани с кърви,
           пушкат и отблъсват без сигнал, без ред.
           Всякой гледа само да бъде напред
           и гърди геройски на смърт да изложи
           и един враг повеч мъртъв да положи.
           Топовете екнат. Турците ревът,
           нáсипа налитат, и падат, и мрът:
           идат като тигри, бягат като овци,
           и пак се завръщат; българи, орловци*,
           кат лъвове тичат по страшний редут,
           не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
           Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
           Три дни веч се бият, но помощ не иде,
           отникъде взорът надежда не види
           и братските орли не фърчат към тях.
           Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх,
           кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
           Талазите идат; всичките нащрек са;
           последният напън вече е настал.
           Тогава Столетов, наший генерал,
           ревна гороломно: „Млади опълченци,
           венчейте България с лаврови венци!
           На вашата сила царят повери
           прохода, войната и себе дори!”
           При тез думи прости дружините горди
           очакват геройски душманските орди,
           бесни и шумящи! О, геройски час!
           Вълните намират канари тогаз,
           патроните липсват, но волите траят,
           щикът се пречупва – гърдите остаят,
           и сладката радост до крак да измрът
           пред цяла вселена на тоз славен рът,
           с една смърт юнашка и с една победа.
           „България цяла сега насам гледа!
           Тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
           ако би бегали: да мрем по-добре!”
           Няма веч оръжье! Има хекатомба...
           Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
           всяко нещо удар, всяка душа плам.
           Камъне и дърви изчезнаха там.
           „Грабвайте телата!” – някой си изкряска
           и трупове тежки фръкнаха завчаска,
           кат демони черни над черний рояк,
           катурят, струпалят като живи пак!
           И ордите тръпнат, друг път невидели
           ведно да се бият живя и умрели,
           и въздухът цепят със демонски вик.
           Боят се обръща на смърт и на щик.
           Героите наши, като скали твърди,
           желязото срещат с железни си гърди
           и фърлят се с песни в свирепия сеч,
           като виждат харно, че умират веч.
           .............................................................
           .............................................................
           И днес йощ Балкана, щом буря зафаща,
           спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
           славата му дивна, каго някой ек,
           от урва на урва и от век на век!

Мълчат сега тия канари, треперали от ехтежите на битките, мълчат тия урви, облени някога с руска и българска кръв, турила нов велик и неизличим печат на любов между двата братски народа. Тържествената тишина царува над трагическото място.
Мълчанието е пълно, гробно, потресающе!...
Върхът стърчи безмълвно с намръщените си скали и белите си кръстове като един мавзолей, приоблачен и недостъпен.
Спущам се към Шипка, из кривините на друма, имайки пак пред погледа си пленителната райска гледка на Розовата долина. Но моята душа е остала горе, все трепетна от онова, което там прочувствува. И аз, от време на време, спирам коня, извръщам се и погледвам осталия високо зад мене скалист връх, мрачен, намусец и пустинен, завит с безкрайното небе и с вечната си слава...

София, 1902 год.


*Част от Орловския (руски) полк взимаше също участие в Шипченския бой.
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания