Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Един ден в сръбската столица

ПИСМО ОТ БЕЛГРАД

От прозорците на хотел „Kronprinz” (по сръбски: „Гостионица код престолонаследника”), дето съм слязъл, аз гледам покривите и комините на белградските къщя, осветлени от хубавото лятно слънце, из които гордо се издига най-високо минареобразната звънарница на съборната черква, а зад тях, на запад, в далечнето, погледът ми следи лъкатушките на Сава, синя като сапфир, посред зелените широки ливади, които ежегодните разливи на реката правят необитаеми.
Маджарский параход ме донесе тука по 5 часът тая сутрин. Починах до 8 часа. Додето се любувах на картината, чувам, че камбаната хвана да бие с тържествени удари. Питам собарицата, дебела, месеста мома – защо звъни камбаната. Тя ме поглежда малко зачудено и казва – Па не знате? Рогьендан краля е данас!
Сетих веднага, че съм гост на Белград тъкмо на годишнината от рождений ден на краля Александра, която е на 2 август. Не мина да ме не зачуди малко съвпадението на това тържество с онова, което тоя същи ден слави България по случай 10-годишнината от въцаряванието на нашия княз. Понеже не можах да бъда в България, аз реших да присъствам на празника на краля Александра. Облачам се и тръгвам към съборната черква. Улиците украсени с трицветни знамена, столицата има празничен вид. Пред черквата отвън, до кафенето, насядали много любопитни, които пушат и пият кафе. В черквата още малко свят. Владиката в пълно облачение стои в олтара. Мисля, че е митрополит Михаил. Понеже ще стане задушно, като се изпълни с хора тука, аз излазям пак на пътя и взимам място при зрителите. Узнавам, че в тая улица ще стане парада и смотъра на войската. В Белград няма площад за парад. Естествено любопитство се пробужда у мене да видя тая интересна гледка и да съдя за войнишкия изглед на сръбската армия в паралел с нашата. Желая да видя и краля, да видя пак това венценосно момче с тая сериозна и замислена физиономия, с печата на някаква ранна умора, с черни мустачета увиснали и с поглед, дълбоко проницающ и интелигентен.
Тълпата се увеличава, изгърмяват топове и войската се задава от южната улица, отива край тротоара и се нарежда на права линия, при сепнато произнасяната команда на офицерите.

*

Оня, който е видял формата на сръбските войници във време на Сръбско-българската война, сега ще забележи, че тя е изменена отчасти и от това изменение сръбский солдатин придобива изглед по-войнишки и по-приличен. Той носи пак кундури вместо чизми, но вместо качулката от тъмносине сукно, смешна и некрасива, имеюща нещо палячовско, сега солдатите носят черни кожени шапки, както нашите солдати, но със сине дъно; такива шапки носят и офицерите, с кокарди над челото. И офицери, и войници имат вид приличен и пристоен, без да е внушителен. Такъв се намира у нашите войски; особено блясъкът на офицерските униформи у нас е неизвестен тука. Чини ни се, че нашите офицери и вид имат по-наперен и мъжествен; сръбските, по-скромно облечени, сякаш стоят посърнали. Казаха ми, че платките им са малки и живеят оскудничко, а това се отражава на характера...
Изобщо сръбската войска не поразява ни със своята вънкашност, която е скромна, ни със своето войнишко държане и стройна дисциплина, с каквито се отличава нашата. При чаканието минатата на смотъра войниците разваляха реда си, приказваха и стояха небрежно в присъствието на офицерите си. Офицерите пък пушеха цигара, очаквайки появяванието на краля. Това учудва оногова, който е видял парада у нас. Но ще бъде несправедливо и безоснователно да заключаваме от тая свобода и цивилна разпуснатост, че сръбский войник и офицер са такива и морално. Тия свободни обноски са очевидно в нравите на сръбската армия и не могат да имат някакво сериозно значение. И крал Александър, когато ни беше гост в София, като се разхождаше с княза в кола по улиците, пушеше пури, нещо, което шокираше софиянци, привикнали да гледат съвсем друг етикет придворен, по-строг и тържествен, у нас.

*

Спомням си, че когато бях в Париж, аз имах случай да видя, че френския войник далеко надминава в свободност, по-добре да кажа: в разпасаност, сръбския. Френските войници, като вървят по улиците, пушат цигарата си свободно, пред срещнатите офицери не се спират и чест им не отдават, подръка с приятелката си, те вървят спокойно, като свободни граждани, нестеснявани ни от войнишката си униформа, ни от някакви ограничителни условности. Когато попитах другаря си, французин, който видя моето удивление, каква е тази войска от разпуснати господиновци и какъв „revanche” над Германия очакват да добият от такава недисциплинована армия, непривикнала още отсега да уважава началството и реда, той ми отговори:
– Господине, всички тия солдати са интелигентни момци, французки патриоти и имат съзнание на дългът си. За тях тия унизителни стеснения не са нужни. Когато дойде часът, всички ще умеят да умрат за отечеството!
Аз вярвам напълно в думите на французина. Вярвам, че те са такива и в отношение на сръбский войник.
Заточиха се върволица пайтони с високопоставени граждански и военни лица: министри, генерали, консули, високи сановници при двора. Но кралят се не явяваше, макар че го чаках близо два часа. Най-после попитах за него един сърбин. Той ми обясни, че краля е сега в Карлсбад! Видях и тоя път колко губи и на какви грешки се излага един модерен човек, който не чете редовно вестниците. Аз се малко поизчервих пред моя брат сърбин за невежеството си. Но подир това откритие парада и войската изгубиха интерес за мене и аз улових улицата към Калемейдан, за да посетя страшната турска крепост там.

*

За да се иде там, трябва да се мине през градината-парк, която също носи името Калемейдан. Тук е главната разходка на белгражданите, тяхната Княз Борисова градина, с която не може да се удари ни по простора, ни по многобройността на алеите. Но местоположението й е възхитително! Кацнала на темето на ръта, на който е яхнал Белград, тя обладава чудесен изглед, какъвто само босфорските брегове могат да имат. Дунава и Сава лъщят лазурно в зелената и ниска Банатска равнина, а безконечний шириней на унгарските степи се губи в тайните на кръгозора. Отсам цветущите сръбски брегове приятно галят окото със своята тъмна зеленина.
В крепостта те напада чувство съвсем друго: дебелите плесенясали зидове, със следи от борбите на минали векове, примазват душата и мисълта. Тъга ли, страх ли, но нещо те притиска тук и ти се иска по-скоро да изскокнеш на божия свят при хората и при зеленото.
Една от портите се зове Стамбол-капия. Старховити спомени живеят тука: тук се е извършил един от най-кървавите и страшни епизоди от борбата на сърбите за независимост. На 1814 год. На 17 декември тук са били набити живи на кол 48 души сърби между, които игумена Паисий – подир едно несполучено възбунтувание. Любимия сръбски книжовник и председател на сръбската академия М. Дж. Миличевич ни е дал трогателно повествование на това мъченичество. Ужасът на страданията е бил толкоз по-велик, че краката на мъчениците допирали близо до земята, а турските псета, които пълнели улиците, дърпали и глозгали краката на още живите страдалци, мъкнели им червата и утробата и ги влачели пред очите на злощастната Паисиева майка, присъствующа там.

*

Скъпо е костувала свободата на Сърбия!
Една черта от висок, нечовешки героизъм в тая черна драма. Г. Миличевич разказва, че между осъдените на тая страшна смърт бил и някой си дякон Авакум, момче неизказано хубаво. Като носел на рамото си кола, за да умре на него при Стамбол-капия, турците се смилили за младостта му и за голямата му хубост и му предложили да се потурчи, за да го оставят жив. И самата му майка го посъветвала да направи това. Но той отказвал. Кога го довели на голготата, пак му предложили за сетен път да се потурчи, та да не гине така млад.
– А и турците умират ли? – попитал Авакум насмихнат.
– Безбели, умират – отговорили те.
– Ех, все едно е: я по-напред, я по-подире! – отговорил той.
От тая твърдост трогнати, турците го проболи в сърцето по-напред, па после мъртъв го набили на кол.
Само в историята на римската република и на първите християни може да се срещнат примери от такова поразително мъжество!
Широката улица „Теразия”, главната артерия за съобщение на града, със своя шум, движение на трамваи, наваляк и зелени скверове дава ти идеи за един европейски оживлен град. Тя пъпли по гърба на ръта, на който стои столицата, а от двете й страни напречните улици падат надолу по склоновете.
Аз обядвах в гостилницата „Париз” на „Теразия” и прочетох новите сръбски вестници. Забележих, че в Белград има четири-пет ежедневни вестници, които се редактират хубаво и поддържат добре. Езикът на опозиционните е умерен, полемиките стават в прилична форма, явно е, че сръбский печат е възмъжал и стои по-горе от нашия. Впрочем, не само той: хиляди работи, във всичките области на държавний и обществений живот на Сърбия, могат да ни послужат като мярка на културния напредък на сърбите, много по-горе от нашия, и пример за подражание. Не е зле да се повзираме в онова, що вършат нашите братя, ний има много да се поучим у тях и да заемем.
Понеже идех от чужбина и не бях видял отдавна български вестник, аз потърсих такъв в главните белградски кафенета. Знаейки, че почти всяко свястно кафене и бирария в София приима сръбски вестници, вярвах да найда и тук същий интерес за българските. Изходих всякъде. Напразно. Никъде нямаше български вестник! Това ми произведе неприятно впечатление. Е, как ще се споразумеем и обикнем, когато не желаем да се запознаем един други, когато се игнорираме?... Отсъствието на български вестници в Белград може да се обясни и с липсата на българска колония, когато сръбската в София брои с хиляди членове, намерили гостолюбие и поминък у нас.

*

Както се сещате, Македония често занимава сръбските вестници. Всичките имат отдел: Македония и Стара Сърбия. Ето вече болното място на братята сърби, ето думите, които дразнят и застрашават, които действат опиянително и правят да изгуби трезвеността си и равновесието си най-здравий политически ум у Сърбия. При настъпилите близки и дружествени отношения между двата братски народа, сръбкий печат (с изключение на дивий Ускoк) с предпазливост и умереност говори за нашата акция в Македония, но не скрива горчивината, че сръбските политически аспирации в Македония намират на пътя си българското право и нравствените завоевания... Този трънлив въпрос за Македония е чреват, според мене, с последствия немного желателни за славянството на Балканский полуостров. Дано бъдещето извърши това чудо да изравни мъчнотията и изглади окончателно пътя за побратимяванието и дружното вървение към нови съдбини на двата народа. Сръбските политически кръгове, както и нашите са проникнати от тая идея. Когато през последнята сесия на скупщината един депутат в запитванието си към г. Симича по сръбското дело в Македония изпусна в горещината на речта си някои остри думи за българите, камарата се развика да престане. Понятна е тая въздържаност на сръбските депутати и аз я желая и у нас. С раздразнителност и острота на езика никога споразумение и умиротворение не се постига.

*

Вечерта по 10 часът и 37 минути аз напуснах Белград.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания