Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Своге

Ако с вярно твърдението, че железницата отнима част от прелестта и поезията на местата, през които минува, то това е особено вярно за долинката на Своге. Тая единствено по-широчка планинска долинка по целия път на линията София-Мездра е много изгубила от прежната си дива хубост. Средата й е завзета от градежите и постройките на станцията и неизбежните дрипави кръчми, локанти, ханчета около нея. Спекулацията и безвкусието са хвърлили своята прозаична нотка в тоя балкански предел. Окото на пътника не се оскърбява само от няколкото свогенски сламени кошари, полускрити в тъмнозелените церове и свинаци – родове дъб, – и от старовремския манастир „Св. Параскева” с високите си дървета отвъд Искрецкия мост. И тия кошари, и тоя манастир стоят като свои в долината и вместо да я грозят, прибавят прелест на покоя и меланхолията на картината.
Истина е, че когато модата – и кесията им – накара столичаните да дирят прохладни искърски бани, при чист балкански въздух и горски видове, в самите пазви на Стара планина, тия уродливи здания ще отстъпят място на прилични летни къщици, гостилници, градини и пр. ...
А може би никога това да не бъде!
Има обаче хора, които вярват в горното приятно бъдеще на Своге. Неколцина софиянци са си накупили места, сравнително с неевтини цени, за бъдещи вили и вече ги заграждат и засаждат. Един хубав и безоблачен ден през миналия юли влакът ме остави на Своге, дето нарочно идех да се поразходя, па да видя и долината на Искрец. След като влакът пак потегли и се изгуби в клисурата, аз побързах да ида на някое по-открито и височко място, дето да поседя и да се понагледам на долината. Такова място найдох на двесте разкрача от станцията, под сянката на няколко дъба, при поточето Зли дол.
Трябва да кажа, че не на посока аз дойдох тука, а нарочно: поляната, дето бяха тия дъбове, принадлежи на моя скромност и аз като султаните чувствувам се по-сигурен и по-щастлив само в собствените си владения. Истина е, че моят бъдещи Sans-Souci, моят Павловск, моят планински Евксиноград, чиито мраморни колони, сенчести градини и хладни шадравани съществуват още в бляновете ми – уви, те винаги само в тях ще останат! – засега се състои от една парясана нива, веселена от осем дъба и наскърбявана от едно гробище...
Присъствието на това малко “Орландовци” внася меланхолия във владението ми и в душата ми. Тук лежат костите на десетина македонци, италианци и хървати, работници при построяването на линията. Един килнат дървен кръст и една килната дървена оградка пазят тия печални гробове, вечно жилище на убити от страдания, от мокрота, пек и изтощение човешки организми. Животът е срещнал тия бедни труженици тука, а гробът ги е прибрал близо до самата линия, правена от техните потни и жилести ръце. Всички тия нещастници тук са били докарани от волята на оня всесилен, немилостив и страшен цар, за който говори Некрасов:

                     В мире есть царь: этот царь безпощаден,
                     Голод – названье ему...
                     Он-то согнал сюда массы народные.
                     Многие в страшной борьбе,
                     К жизни возвав эти дебри безплодные
                     Гроб обрели здесь себе!...*

Оттук се отваря хубав вид на долината. Тя няма широката и чаровна гледка, на която се радват Драгалевци, Бояна и Горна баня, но има преимуществото да даде ощущението на един тих, планински кът, с близостта на вековни дъбови гори, на тайнствени самотии и зелени чуки, при глухото шумтение на Искъра. И това можеш да добиеш за по-малко пари и за толкова време, колкото ти трябва, за да идеш с файтон от София до Бояна и до Горна баня – един час нещо! Долината, тясна и дълга, е заградена отвред с върхове и бърда – южните добре облечени с гора, северните по-лошо. Искър се вие в полите на тия последните, които носят названия Грóхотен (отвъдния) и Бабин плаз (отсамния). Тия звучни названия са получени от характера на самите висини. Първата – от постоянния шум на Искъра в скалистото й подножие, от речния грохот (дума, мислена от нас за архируска!); второто е почти нарицателно в тия места и заменя сипей и меча пързалка (бабин плаз, бабин плъз, плъзгане).
На запад долината се прохлажда от още една река – Искрец, който, дошел из недрата на Малката планина, винаги многоводен, кристален и шумлив, се втича в Искъра. Между тия именно реки е и най-прелестната част на долината. Това е равна зелена поляна, отдето се отваря чудесен вид в три вълшебно хубави клисури; манастирът „Св. Парашкева” покойно се белее там с големите си дървеса, които слизат дори до Искъра. Огромни орехи се зеленеят между дъбите, по склона на Бабин плаз, твърде стръмен и разреден от дърветата си, та хвърля тъга на картината. На темето му стърчи прът, с нещо като знаме на горния край. Подобно нещо стърчи и на противоположната чука Грохотен. По-после видях, че на прътовете не бяха знамена, а вапцани дъски с надпис: Забранена е пашата! Те са поставени от горското управление с цел да се попречи пущането кози и говеда в забранените гори. Аз се убедих, че малко полза има от това. В горите пак се пасе! Никакви наказателни мерки няма да ги спасят, додето козите са главното препитание на селяните и се хранят главно с шума, с връхчета и стебла от дъбови фиданчета. Прочее, горите фатално трябва да гинат. Церът е един: преселяването планинците другаде. А в България има доста свободни места, и много по-родливи от тия безплодни, макар и живописни балкани.

При все това венецът на околните чуки е превъзходен. Очите ми бягаха с наслаждение по техните куполовидни глави, тъмни дъбови гори по склоновете и в дълбоките усойни проломи – всичко това прошарено със зелени ливади, с ниви и с „държавища”. Като ги гледаш отдалеч тия потънали в сянка и в зелено колиби, дишащи мир и тиха радост, наумянаш си възхитата на Хорация:

                     O rus, quando ego te aspiciam!

И неволно ламтиш да се найдеш в поезията на тия тъй привлекателни отдалеч колиби. Уви, те, както всичко хубаво у нас отдалеч, са много грозни. Там е царство на невъобразима голотия, нищета и скотски живот. Не, по-добре да ги гледаме оттука!
На изток, под самите ми нозе, тече поточето Зли дол; то е винаги студено и не пресъхва, а зад кого се издигат като едни гиганти при входа на долината две високи скали, с изглед на стари кули, между които минува линията. Отвъд Искъра – пак върхове, гористи склонове, а на най-близкия – пак прът с печалния надпис. Уви, ненадеждни защитници на горите при едно население, надъхано от свирепа вражда против тях.
Нà, още докато седях в имението си (merci du peu!) и мислех тая есен да пристъпя към окастрянето и очистването младите дъбови фиданчета, що слазят по брега на Зли дол, едно шумолене там привлече вниманието ми и аз видях, че едно шопче беше успяло вече да отсече много от тия фиданки. Пред него стоеше куп шума и клони. Аз скокнах в негодувание и му се закарах, като му сочех прътовете с печалните надписи. То се смая и ми отговори, че не ги е чело и че някой си негов господар го пратил да набере шума за някакво си яре!
Истина е, че аз нямах право да се основавам на печалните прътове: там бе писано, че се забранява пашата, а не и сеченето!
– И защо именно тия фиданчета? Малко ли са тука по-стари дървета, от които можеш да си накастриш шума – за твоя господар?
– ?
– Знаеш ли, че ще те предам ей сега на горския? (Дяволите го знаят къде е горския!)
– ?
– Ти трябва и други път да си правил тука същото, малки разбойнико.
А бедното шопче цяло трепери и не казва нищо…
Види се, да съм бил много страшен.
Аз го видях, че то гузно отмина нататък с шумата под мишница – за да дойде утре пак да я сече.
А прътовете все стърчеха в сините небеса с печалните си надписи: Забранена е пашата!

Като закусих под дъбите си, аз тръгнах, придружен от едно хлапаче, което ми взе чантата, да направя разходка из долината на кристалната река Искрец. Два часа вървях по левия висок бряг неин и два часа бях зрител на най-разкошните и живописни картини, каквито човек може да си въобрази. Тая долина е рай. На два километра от село Искрец небето бързо потъмня от черни облаци, замириса на дъжд и ние побягнахме в близкия манастир „Св. Богородица”. Аз нищо няма да кажа за тоя манастир: той прилича на всички тъдявашни манастири: стар, със запустял вид, беден и неуреден. Един млад игумен, македонец, развит человек и постоянно говорящ за политиката, ми отвори старата тъмна черкова. Древни зографии, изкъртени, опушени, почернели. Как е тихо, хладно, успокоително в тая черкова! На каква старина тя диша и колко добре става на душата в съседството на миналите епохи, които ти говорят за Асеньовци и Шишмановци!
След два часа аз пак бях на станцията. Понеже имаше време до пристигането на влака, спуснах се към Искъра и се окъпах в хладните му мътни талази, на които шумът прилича на глухото боботене на влака, когато се подаде из скалистия завой при Грохотен. Подир един час той се подаде. Сбогом, Своге! Сбогом и тебе, мой Sans-Souci – с твоите печални гробища и меланхолни дъбове – и едните, и другите тъй прохладни и гостолюбиви!

София, август 1899 г.

 


*Стихотворението Железная дорга.
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания