Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Един наш черноморски бисер

Да, бисер рядък, неоценен прилично от нас, пренебрегнат доскоро, даже не наш. От памтивека – още от Аспаруха, който пръв го превзе от византийците, тоя български град Варна, така чудесно кацнал на черноморския бряг, над зелените талази, е бил чужд град, с физиономия чужда, с интереси чужди, с душа чужда.
И българинът, който пръв път посещава Варна, под влиянието на първото впечатление ще си каже поразен и наскърбен:
– Това не е български град, тук няма българи!
Това си казах и аз в първия ден, като излязох да се поразходя из Варна, след като оставих чантата си в хотел „Россия”. Тоя хотел, въпреки името си, нямаше нищо руско, ни славянско, ни българско. Домакинът е маджарин, и булката е също, което й се прощаваше за вкусните ястиета, що готвеше; слугите гърци, келнерицата немкиня, гостите на трапезата гърци и италианци!
Реших най-напред да посетя тъй хвалената Приморска градина. Улицата, магазините, дюкяните имаха български надписи, но когато попитвах хората у тях за пътя до градината, отговаряше ми се на турски, гръцки или на непонятен български език, като ми сочеха посоката, из която да вървя.
Забърквам я скоро и приближавам към едно кафене, което има надпис над вратата: Неутрално кафене! Питам пак за Приморската градина дебелия почтен кафеджия, който седи на пейка до вратата, гологлав, в едно положение неутрално, тоест ни буден, ни заспал.
Пирморска гярдина? Бу сокак тут! – и ми сочи тясната улица. Познавам, гагаузин.
Най-после излизам при морето и за да не падна в ново разочарование, питам вече един турчин, хамалин, по турски за градината. Той ми отговаря на същия език:
– Иди там! Там е онова, дето дириш!
По насочването му спирам се пред жълтия стобор, който загражда една широка шуместа градина до морето. Но вратата не видя.
Питам един дрипав хлапак там, пак по турски:
– Отде се влиза в градината?
– Там завий зад ъгъла и ще видиш отворена врата – отговаря ми по същия език и ме изглежда с любопитство, като познава в мене чужденец.
Полюбопитствувах и аз да знам арменче ли е, гърче ли, или гагаузче и му зададох въпроса си на турски.
– Булгар! – отговаря той.
Признавам си, че от тоя отговор аз тъй се зарадвах, както бих се зарадвал, ако го чуех в Нагасаки или в Рио де   Яенейро.
И неволно го попитах по български:
– Тогава защо ми не говориш по български?
– Ами ти защо ми говориш по турски? – отговори той, ухилен лукаво.
Аз му дадох двадесет стотинки да му благодаря, че е българин.

*

Приморската градина е наистина едно възхитително място въз високия бряг. Добре утъпкани, чисти, сенчести ален лъкатушат из зеления шумак на акациите. Морето на изток, широко, равно, светло, се синее с бръчкавата си повърхност и се дели от небето чрез една права сребриста черта в кръгозора. То ми праща своя прохладен лъх, а аз моите възхитени поздрави, на него, българското Черно море, което лиже българския бряг, което пръв път съзирах, пленен, като пред вълшебно видение... Сядам на кьошка, надвиснал на стръмния бряг, и пия с наслада кафето си, донесено от бюфета, като пиех с очи морската картина.
Долу под мене са морските бани, които нямат още къпачи – къпалния сезон не е дошел още. Вълните там са прозрачни като кристал и в дъното се видят ясно морските камъчета и тъмните водорасли; брегът на север, във вид на горист полукръг, се изкроява в морето и свършва с шумест нос, дето в зеленината се гуши, невиден оттук, разкошния Евксиноград. На юг полукръгът, по-разширен, се свършва с друг нос, гол, в морето: Галата. Една залутана в синия шир лодка стои неподвижна с бялото си платно, прилична на голяма белоснежна птица... Но морето, морето, колко е то хубаво! Това море е красотата, славата, величието на Варна. Гледаш и не можеш да се нагледаш на тия светли преливи на шаровете, нежните им неуловими тонове, хармоничният простор и пълнота на тайната стихия, тихият радостен лазур, размесен със смарагдови пояси и лъскавосребристи реки от светлина, гледка, която би внушила Байрону най-възторжените песни, що е извлякло от лирата му елинското море.
Уви, Варна не е била честита с някой Байрон, който да прослави морската й красота, Само покойният Шишков я прослави в стихове, които я опозориха:

                            Ой Варна, Варна,
                            столица стара,
                            близо Каварна
                            ти се докара!

Пхюй, каква непозволителна плоскост! Да му се не види „Каварната”! До каква нелепост съблазънта на ритмата може да докара и един почтен човек!...
Надвечер алеите се пълнят с върволяци кавалери и модно накичени дами. Красният пол тук е действително красен. Какви черни очи, изразителни физиономии и страстност в движенията си имат тия гагаузки! Аз познах потомките на ония куманки, които упленяваха ума на нашите царе и стаяха български царици... А може би те са гъркини?

*

За да видиш българската Варна, новата Варна, трябва да се отдалечиш от морето и да се изкачиш на гърба на ръта, който дели морето от Девненското езеро. По тоя рът са българските махали с новите трикатни, хубави къщи, с огромното здание на девическата гимназия, със съборната черкова в руско-германски стил, с кокетния военен клуб, с библиотеката, с държавни учреждения, с прави улици и широки мегдани, с една малка, но уредена градска градина. Две прекрасни, постлани с камъни улици, обточени с добри плочници, турят Варна по-високо в това отношение от столицата. Но всичко това има още печата на началото си, на недостроеност: доста пусти пространства стоят още.
Чаршията, душата на търговска Варна, е в чужди ръце. Гърци, гагаузи, арменци, евреи са заловили спекулата – на българите е останала канцеларията.
Сега се строи пристанището, в него е върховната надежда на бъдещата българска Марсилия. Брегът е претрупан с вагони, машини, с разни приспособления, с работници. В новия порт плуват цяла флотилия лодки и две параходчета по службата на постройката. Един от предприемачите, г. Грозев, има любезността да ме заведе на лодка до самите работи. Аз се качих на драгът – колосалната машина за чистене морето, и гледах как тя ринеше със заглушителен шум в железни кошове, посредством огромни колела, пясъка и тинята из дъното на морето, тласкаше ги в една дебела желязна тръба, която на триста метра далеко наспиваше с тях ниската мочурлива ивица земя, която дели морето от Девненското езеро. Изплувахме на вълноломите, каменни зидове, потопени във вълните, които запазват от бесния им напор пристанището, сега винаги тихо. Студени талази ни заливаха с гневните си пръски, сякаш морето, мъчейки се да отвоевае отнетата му част, в яростен и безсилен бяс се спущаше на предприемача...

*

Аз дваж споменах Девненското езеро. То е прекрасно, синьо, швейцарско езеро, отишло много километри навътре в сушата, заобиколено от зелени рътове. Бреговете му са обточени с висока тръстика. Представям си бъдещето, когато Девненско езеро, съединено с пристанището, ще бъде браздено от параходи, и виждам пущинака на тия брегове заместен от засмени вили, от градини и зелени алеи, когато културата, разцъфтяла чрез търговията, ще направи чудеса край тия светли води. Защото Варна, ако не може да се гордее с миналото, може да се хвали с бъдещето – нейното честито местоположение ми каза това.
Дай боже – на дявол му куршум в ушите.

1890

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания