Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приказки
"Нещо"
Бегачи
Бъзова майчица
В птичия двор
Водната капка
Галошите на щастието
Глупавият Ханс
Големият морски змей
Градинарят и неговите господари
Грозното патенце
Гърло на бутилка
Дванайсетте пътника
Двете момички
Дебелата игла
Дивите лебеди
Дъщерята на блатния крал
Елата
Елдата
Жабата
За нищо не я биваше
Иб и малката Кристине
Какво ли само не измислят...
Каквото стори дядо - все е хубаво
Каната за чай
Кой може да се съмнява в това
Кой може да скочи най-високо
Леля Зъбобол
Летящият куфар
Малката кибритопродавачка
Малката русалка
Малкия Клаус и големия Клаус
Медният глиган
Мънички зеленички
Най-невероятното
Новите дрехи на царя
Нощната шапка на стария ерген
Овчарката и коминочистачът
Огнивото
Оле затвори очички
Охлювът и розовият храст
Палечка
Паричката
Пеперудата
Пет в една шушулка
Последният сън на стария дъб
Прасенцето касичка
Принцесата върху граховото зърно
Психея
Пумпалът и топката
Сакатото
Свинарят
Славеят
Снежната кралица (приказка в седем разказа)
Снежният човек
Спътникът
Сребърният грош
Старата къща
Старата черковна камбана
Старият уличен фенер
Сянката
Талисманът
Торният бръмбър
Трънливият път на славата
Холгер датчанина
Храбрият оловен войник
Цветята на малката Ида
Щастливото семейство
Щъркелите
Яката
  
Виж още:
Детска литература /Приказки
Приказки
Автор:
Андерсен, Ханс Кристиан

Малката русалка

авътре в откритото море водата е синя като листчетата на най-нежния синчец и прозрачна като най-чистото стъкло. Но е много дълбоко – и най-дългото котвено въже не достига дъното. Много черковни кули трябва да се наредят една върху друга, за да стигнат от дъното до повърхността на водата. Там долу живеят морските хора.
Не бива да си мислите, че на дъното няма нищо друго освен бял пясък. Не, там виреят чудни дървета и растения с гъвкави стъбла и листа, които като живи улавят и най-малкото движение на водата. Рибите – малки и големи – се стрелкат из клоните им също като птиците из въздуха. На най-дълбокото място се издига замъкът на морския крал. Стените са от корали, високите остри прозорци – от чист кехлибар, а покривът – от мидени черупки, които се отварят и затварят заедно с морските вълни. Много е красиво, защото във всяка мида има по един искрящ бисер, а дори само един от тези бисери би бил достойна украса за короната на която и да е кралица.
Морският крал от дълго време бе вдовец и за домакинството се грижеше майка му. Тя бе умна жена и бе много горда със своя благороднически произход. Ето защо тя носеше дванадесет стриди на опашката си, а всички останали благороднички можеха да носят само шест. Но иначе тя заслужаваше похвала, най-вече защото много обичаше малките морски принцеси – дъщерите на сина си. Това бяха шест чудесни деца, но най-красива от всички бе най-малката принцеса. Кожата є бе сияйна и нежна като розов цвят, очите є – сини като морските дълбини. Но като всички останали русалки и тя вместо крака имаше рибешка опашка.
По цял ден русалките си играеха из големите зали на замъка, по чиито стени растяха живи цветя. Когато отвореха големите кехлибарени прозорци, рибките влизаха през тях, така както лястовиците влетяват в нашите стаи, когато си отворим прозорците. Рибките плуваха право към малките принцеси, ядяха от ръцете им и се оставяха да ги галят.
Пред замъка имаше голяма градина с огненочервени и тъмносини дървета. Плодовете им сияеха като злато, цветовете им – като жив огън, а стъблата и листата им непрекъснато се полюшваха. По дъното се стелеше фин пясък, син като серен пламък. Всичко излъчваше чудна светлина и човек сякаш беше не на дъното на морето, а високо в небето, заобиколен от кристално чист въздух. В моменти на затишие можеше да се зърне слънцето, което приличаше на пурпурно цвете, от чиято чашка се лееше светлина.
Всяка от малките принцеси имаше своя леха в градината, която можеше да обработва както си иска. Една от принцесите беше засадила цветята си във формата на кит, друга бе предпочела формата на малка русалка, а най-малката принцеса бе направила своята леха съвсем кръгла – като слънцето – и в нея имаше само червени цветя, които грееха като него. Тя бе странно дете – тихо и замислено. Докато сестрите є се кичеха с вещите, които намираха в потъналите кораби, тя харесваше розово-червените като далечното слънце цветя и мраморната статуя на красиво момче, изработена от бял прозрачен камък, която бе паднала на морското дъно при корабокрушение. До статуята тя посади розово-червена плачеща върба, която израсна силна и висока. Нейните свежи клони се спускаха над момчето към синьото пясъчно дъно, където сенките ставаха виолетови и се движеха също като клоните. Сякаш короната и корените си играеха и се целуваха.
Най-много от всичко малката русалка обичаше да слуша разказите на баба си за света на хората. Интересуваше я всичко, което баба є знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Най-невероятно є се струваше, че цветята на земята ухаели, защото морските цветя не ухаеха, че дърветата били зелени и че рибките в клоните им можели силно и хубаво да пеят. Всъщност бабата наричаше птичките “рибки”, защото иначе внучките є нямаше да я разберат, тъй като никога не бяха виждали птички.
– Когато навършите петнадесет години – каза баба им, – ще можете да излизате на повърхността на морето, да седите при лунна светлина на скалите, да гледате минаващите кораби и ще видите горите и градовете.
Следващата година най-голямата сестра навършваше петнадесет години. Принцесите бяха с по една година по-малки една от друга, което означаваше, че най-малката русалка трябваше да чака цели пет години, преди да є позволят да напусне морското дъно и да разгледа нашия свят. Но всяка от тях обеща да разкаже на сестрите си какво е най-хубавото и най-интересното нещо, което е видяла първия ден там. Защото баба им не можеше да им разкаже всичко, а те искаха да знаят толкова много.
Никоя от русалките не мечтаеше така пламенно да види този свят както най-малката принцеса, която трябваше да чака най-дълго и която бе най-тиха и замислена. Много нощи тя седеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, където рибите махаха с перки и опашки. Тя можеше да види бледата светлина на луната и звездите. През водата те изглеждаха много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако ги засенчеше нещо като черен облак, тя знаеше, че над нея минава или кит, или кораб с много хора. Хората, естествено, не знаеха, че една красива малка русалка протяга от дъното на морето белите си ръце към кила на техния кораб.
Ето че най-голямата принцеса навърши петнадесет години и можеше да се изкачи на повърхността.
Когато се върна, тя можеше да разказва за хиляди неща, но най-хубавото за нея било да лежи на лунната светлина в една плитчина сред спокойното море и да гледа от брега големия град с блещукащите като стотици звездички светлинки, да слуша музиката, шума на колите и глъчката на хората, да разглежда многото черковни кули и островърхи покриви, да слуша камбанния звън. Това било най-примамливото, но и най-недостъпното.
Ах, как жадно слушаше най-малката сестра! И когато вечер седеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град, изпълнен с шум и глъч. Тогава є се струваше, че чува звъна на черковните камбани.
На следващата година втората сестра получи разрешение да изплува над водата и да отиде, където си поиска. Тя се показа точно в мига, когато слънцето се скриваше, и тази гледка за нея си остана най-красивата. Цялото небе било като златно, разказваше после тя. А облаците, да, за облаците тя не можеше да намери думи – червени и лилави, те плавали над нея, но много по-бързо от тях към залязващото слънце се носело като дълъг бял воал ято лебеди. Русалката заплувала към онова място в морето, където потъвало слънцето, но то изчезнало и розовото сияние по вълните и облаците угаснало.
На следващата година третата сестра се издигна на повърхността. Тя беше най-смелата от всички и заплува срещу течението на една река, която се вливаше в морето. Видя красиви зелени хълмове, покрити с лозя. Замъци сред чудни паркове се редуваха с величествени гори. Чу как пеят птичките. Слънцето грееше толкова силно, че тя често трябваше да се гмурка във водата, за да охлади пламналото си лице. В един малък залив русалката видя няколко човешки дечица, съвсем голички, да тичат и да пляскат във водата. Прииска є се да си поиграе с тях, но те уплашено избягаха. Тогава към нея се втурна малко черно животно – това беше куче, а тя никога не беше виждала куче. То залая така страшно, че русалката се изплаши и заплува към откритото море. Но тя никога нямаше да забрави прекрасните гори, зелените хълмове, чудесните дечица, които можеха да плуват във водата, въпреки че нямаха рибешки опашки.
Четвъртата сестра не беше така смела. Тя се показа насред безбрежното море и просторът наоколо, и небето като огромна стъклена камбана отгоре бяха най-прекрасното нещо за нея. Тя видя и кораби, но само отдалече. Приличаха є на чайки. Игривите делфини подскачаха във въздуха, а китовете изпръскваха вода от големите си ноздри сякаш наоколо имаше стотици фонтани.
Дойде ред и на петата сестра. Рожденият є ден бе през зимата, затова тя можа да види неща, които сестрите є не бяха видели. Морето бе зелено, а наоколо плуваха големи айсберги, които приличаха на огромни перли, по-високи даже от черковните кули, построени от хората. Те имаха най-причудливи форми и сияеха като диаманти. Тя се изкачи на един от най-големите. Всички моряци изплашено заобикаляха нейния айсберг. Вятърът си играеше с дългата є коса. Вечерта небето се покри с облаци. Святкаше и гърмеше, а черното море подхвърляше нависоко ледените блокове, които проблясваха на фона на червените светкавици. Всички кораби прибраха платна, на тях цареше страх и ужас. Само малката русалка седеше спокойно върху своя айсберг и наблюдаваше как сините светкавици чертаят зигзаги по озареното море.
Всяка от принцесите бе възхитена, когато за първи път излизаше от морето и виждаше нови и красиви неща. Но след това свикваха, защото като вече големи момичета можеха да излизат, когато си пожелаят. Започваха да тъжат за дома си и само след месец смятаха, че най-хубаво е на морското дъно и най-уютно – вкъщи.
Привечер петте сестри често се хващаха за ръце и излизаха на повърхността на морето. Те имаха чудни гласове, по-красиви от гласа на който и да е човек. А когато се зададеше опасна буря, те плуваха пред корабите и сладко пееха колко е хубаво на морското дъно. Те молеха моряците да не се страхуват и да слязат при тях, но хората не разбираха думите им и смятаха, че чуват воя на вятъра. Никой от тях не можеше да види красотата на дъното, защото, когато корабите се разбиваха, хората се давеха и стигаха мъртви до двореца на морския крал.
Когато привечер принцесите, хванати за ръце, се издигаха нагоре, малката им сестра оставаше самичка и гледаше след тях така, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Но русалките нямат сълзи и затова страдат още повече.
– Ех, да бях и аз на петнадесет години! – мълвеше тя. – Зная, че горният свят и хората в него много ще ми харесат.
Най-сетне и тя навърши петнадесет години.
– Ето че и ти поемаш по своя път – каза баба є, старата кралица. – Ела да те нагиздя като сестрите ти.
И тя постави на главата є венец от бели лилии. Всяко бяло листенце беше всъщност половин перла. На опашката є баба є закачи осем големи стриди, за да личи знатният є сан.
– Боли! – каза малката русалка.
– Да, славата задължава! – потвърди бабата.
Всъщност русалката би отърсила от себе си цялото това великолепие и тежкия венец. Червените цветя от градината є отиваха повече, но не посмя да каже какво мисли.
– Довиждане – каза тя и се понесе нагоре, лека като мехурче.
Слънцето тъкмо се беше скрило, когато тя подаде глава над водата. Въпреки това всички облаци все още сияеха като рози и злато, а сред бледочервения въздух грееше ослепително ярко вечерницата. Въздухът бе мек и свеж, а погледът безпрепятствено се плъзгаше по морето. Виждаше се голям кораб с три мачти. Беше вдигнато само едно платно, защото нямаше вятър и въжетата висяха отпуснати, а по реите бяха насядали моряци. Чуваше се музика и песни, а когато се стъмни, светнаха стотици шарени светлинки, сякаш знамената на всички нации по земята се вееха във въздуха. Малката русалка заплува право към прозорците на каютите. Всеки път, когато вълните я повдигаха, тя можеше да погледне през кристално чистите стъкла. Имаше много хора, празнично облечени, но най-красив беше младият принц с големите черни очи. Той не беше на повече от шестнадесет години. Празнуваха рождения му ден. Затова беше и цялото това великолепие. Моряци танцуваха по палубата и когато младият принц излезе, във въздуха избухнаха хиляди ракети. Стана светло като ден, малката русалка се уплаши и се гмурна във водата, но скоро пак подаде глава. Стори є се, че всички звезди от небето падат към нея. Никога не беше виждала такава огнена феерия. Големи слънца се въртяха наоколо, чудни огнени риби се извисяваха в синия въздух, а цялото сияние се отразяваше в ясното спокойно море. Корабът беше така осветен, че се виждаха и най-малкото въженце, и всички хора. O, колко красив беше младият принц! Той се ръкуваше с всички и се усмихваше, докато музиката свиреше в прекрасната нощ.
Стана късно, но малката русалка не можеше да откъсне очи от кораба и красивия принц. Шарените светлини угаснаха. Нямаше вече ракети и оръдейни изстрели, но от морските дълбини се дочуваше глух грохот. Русалката се оставяше на вълните да я люлеят, за да може да надзърта в каютата. Но корабът набра скорост. Платната се опъваха едно след друго, вълните ставаха все по-високи, тежки облаци закриха небето, в далечината проблясваха светкавици.
Задаваше се страшна буря! Затова моряците свиха въжетата. Големият кораб се люшкаше в полета си през развълнуваното море. Вълните се изправиха като големи черни планини, готови да се стоварят върху мачтата, но корабът се гмурна като лебед между тях и отново се показа на върха на надигащата се водна камара. За малката русалка това бе истинско забавление, но моряците не мислеха така. Корабът пукаше и пращеше, дебелите греди се огъваха под силните удари на морето. Мачтата се пречупи на две като сламка, корабът легна на едната си страна и водата започна да го изпълва. Сега малката русалка разбра, че хората бяха в опасност. Тя самата трябваше да се пази от греди и отломъци от кораба, които се носеха по водата. За миг всичко потъна в непрогледен мрак и малката русалка не можеше да види нищо, но когато отново проблесна светкавица, видя как хората на кораба се опитваха да се спасят. Тя търсеше с поглед младия принц. Когато корабът се разцепи на две, го видя да потъва в дълбокото море. Тя страшно се зарадва, защото сега принцът идваше при нея, но после си спомни, че хората не могат да живеят във водата и че принцът ще умре, докато стигне до двореца на баща є. Не, той не биваше да умре. Тя заплува между гредите и отломките във водата, като съвсем забрави, че могат да я притиснат. Гмуркаше се надълбоко и отново излизаше горе между вълните. Накрая стигна до младия принц, който вече едва плуваше в бушуващото море. Силите му го напускаха, ръцете и краката му отмаляваха, красивите му очи се затваряха и той щеше да умре, ако не беше малката русалка. Тя придържаше главата му над водата и се остави на вълните да я носят с него, накъдето си поискат.
На сутринта бурята отмина. От кораба не бе останала и треска. Слънцето се показа от водата червено и сияйно и лицето на принца се обагри с лека руменина, но очите му си оставаха затворени. Русалката целуна високото му красиво чело и отметна назад мокрите му коси. Струваше є се, че той прилича на мраморната статуя долу в малката є градина. Тя го целуна и силно си пожела той отново да се съживи.
Най-сетне тя съзря пред себе си земя, високи сини планини, по чиито върхове снегът блестеше, сякаш лебеди бяха накацали по тях. По брега се простираха красиви зелени гори, отпред се виждаше някаква постройка – черква или манастир. В градината растяха лимонови и портокалови дървета, а пред вратата се извиваха стройни палми. Тук имаше тих залив, много дълбок, чак до скалата, където морето беше нанесло фин пясък. Натам заплува русалката с красивия принц, положи го на пясъка така, че главата му да е огрявана от топлото слънце.
Камбаните на голямата бяла постройка забиха и в градината излязоха много млади момичета. Малката русалка отплува от брега и се скри зад едни големи скали, които се подаваха от водата, покри косата и гърдите си с морска пяна, за да не види никой лицето є, и зачака да види какво ще стане с нещастния принц.
Не след дълго една млада девойка дойде до принца. Отначало тя много се изплаши, но само за миг, после повика още хора и русалката видя, че принцът се съживява, усмихва се на всички около него, но не и на нея. Той изобщо не знаеше, че тя му бе спасила живота. Малката русалка много се натъжи и когато заведоха принца в бялата къща, тя се гмурна обратно към замъка на баща си.
Тя винаги беше тиха и замислена, но сега стана още по-мълчалива. Сестрите я питаха какво е видяла първия път над вълните, но тя нищо не им разказа.
Много пъти, сутрин и вечер, тя отиваше на мястото, където бе оставила принца. Видя как узряха плодовете в градината и как ги обраха. Видя как снегът се стопи по високите планини. Но не видя принца и всеки път се връщаше вкъщи все по-тъжна. Единствената є утеха бе да седи в градинката си и да обгръща с ръце красивата мраморна статуя, която приличаше на принца. Ала тя вече изобщо не се грижеше за цветята си. Те растяха като в гора, извън лехите си, и преплетоха дългите си стъбла и листа с клоните на дърветата, така че в нейното кътче стана съвсем тъмно.
Най-сетне малката русалка не издържа и сподели мъката си с една от сестрите си. Така за това разбраха и останалите є сестри, но никой друг освен тях – само още няколко русалки, които не казаха никому нищо, а само на най-добрите си приятелки. Една от тези русалки знаеше кой е принцът. Тя също беше видяла бляскавия кораб, знаеше откъде идва принцът и къде е царството му.
– Ела, сестричке! – казаха другите принцеси и прегърнати през раменете заплуваха нагоре към мястото, където знаеха, че се издига замъкът на принца.
Той бе построен от светложълт искрящ камък, с големи мраморни стълби, някои от които водеха право към морето. Над покрива се издигаха позлатени куполи, а между колоните около целия замък стояха мраморни статуи, които бяха като живи. През високите прозорци се виждаха прекрасни зали, където висяха скъпи копринени пердета и завеси, стените бяха украсени с големи чудно хубави картини. В средата на най-голямата зала весело плискаше голям фонтан. Пръските стигаха чак до стъкления купол, през който слънцето огряваше великолепните растения в големия басейн.
Сега вече малката русалка знаеше къде живее принцът. Тя идваше много вечери и нощи тук, престрашаваше се да плува съвсем близо до сушата, по-близо от която и да е русалка. Тя се промъкна дори в тесния канал под мраморния балкон, който хвърляше дълга сянка върху водата. Тук в лунната светлина тя гледаше младия принц, който си мислеше, че е съвсем сам.
Много нощи тя го виждаше да плава с прекрасната си лодка, на която се вееха знаменца и от която се носеше музика. Тя се промъкваше през зелените тръстики, а вятърът развяваше сребристия є воал. Някои си мислеха, че това е лебед, който разперва крилата си.
Много нощи тя слушаше разказите на рибарите за добрината на младия принц, когато на факли ловяха риба в морето. Тя се радваше, че бе спасила живота му, когато вълните го носеха полумъртъв. Спомняше си как бе отпуснал главата си на гърдите є и как го бе целунала. Той не знаеше нищо за всичко това, даже и насън не би могъл да я види.
Все повече малката русалка обикваше хората и все повече є се искаше да излезе между тях. Струваше є се, че техният свят е много по-голям от нейния. Те можеха да се носят с корабите си по морето, да се изкачват високо в планините над облаците, а по земите им имаше гори и ливади, додето є стигаше погледът. Тя искаше да знае толкова много, но сестрите є не можеха да задоволят любопитството є. Затова тя отиде при старата си баба, която добре познаваше горния свят и много правилно го наричаше земята над водата.
– Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно и да не умират като нас? – попита малката русалка.
– Напротив, умират. Техният живот е даже по-кратък от нашия – отвърна бабата. – Ние може да живеем до триста години, но след това от нас остава само морска пяна, а хората имат гробове, които остават сред техните близки. Ние нямаме безсмъртна душа, не можем да се родим отново. Ние сме като зелената тръстика – ако веднъж се отреже, повече не пониква! Хората обаче имат душа, която живее вечно, дори и след като тялото е станало пръст. Душата се издига нагоре, нагоре до сияйните звезди. И както ние излизаме на повърхността на водата и виждаме човешката страна, така и те излизат от своя свят и виждат прекрасни места, които ние никога няма да видим.
– Защо нямаме безсмъртна душа? – попита тъжно малката русалка. – Бих заменила всичките си 300 години живот само за един ден човешки живот и място на небето!
– Даже не бива да мислиш за това! – смъмри я баба є. – Ние сме много по-щастливи от хората.
– Значи аз ще умра и ще стана морска пяна върху вълните. Няма да чувам припева им, няма да виждам красивите цветя и червеното слънце. Нищо ли не мога да направя, за да получа безсмъртна душа?
– Не – каза бабата. – Единствено, ако някой човек те обикне повече от майка си и баща си, когато отдаде на тебе цялата си любов и всичките си мисли, когато свещеникът положи дясната му ръка в твоята с обещание за вярност тук и навеки, само тогава душата му ще премине в твоето тяло и ти ще получиш частичка от човешкото блаженство. Той ще ти даде душа и ще запази своята. Но това никога не може да се случи! Това, което ние харесваме тук, в морето, твоята рибя опашка, хората на земята смятат за грозно. Според тях, за да си красива, трябва да имаш две неудобни подпорки, които се наричат крака.
Малката русалка въздъхна и погледна тъжно рибята си опашка.
– Нека се забавляваме, да скачаме и цамбуркаме през тристате години, които са ни отредени. Имаме още много време, а после ще си почиваме. Довечера ще има бал в замъка!
Такова великолепие не се среща на земята. Стените и покривът бяха от дебело прозрачно стъкло. Стотици хиляди огромни мидени черупки, розово-червени и тревистозелени бяха подредени покрай стените – всяка от тях с горящо синьо пламъче – и осветяваха цялата зала и морето зад тях. Можеха да се видят безброй риби, големи и малки, които плуваха към замъка. По някои стени светлината се отразяваше в пурпурночервени отблясъци, по други – в златни и сребърни. През залата течеше голям поток и по него танцуваха и пееха морските русалки с кавалерите си. Хората нямат толкова красиви гласове. Малката русалка пееше най-хубаво и всички є ръкопляскаха. За миг тя се почувства щастлива, защото никой на земята и никой в морето нямаше по-хубав глас. Но после отново се сети за горния свят. Не можеше да забрави и мъката си, че няма безсмъртна душа. Ето защо тя се измъкна от двореца на баща си и докато всички вътре се веселяха, седна тъжна в градинката си. Изведнъж чу през водата звук от валдхорна и си помисли: “Сигурно принцът плава с кораба си горе, този, когото аз обичам повече от майка си и баща си, този, за когото непрекъснато мисля и в чиято ръка бих положила целия си живот. Всичко бих дала, за да го спечеля и да имам безсмъртна душа. Докато сестрите ми танцуват в замъка на баща ми, аз ще отида при морската вещица. Винаги съм се страхувала от нея, но може би тя ще ми даде съвет и ще ми помогне.”
Малката русалка напусна градинката си и се отправи към клокочещите водовъртежи, зад които живееше вещицата. Преди тя не бе минавала по този път. По него не растяха цветя, нямаше водорасли, само голо морско дъно, покрито със сив пясък, водеше до водовъртежите, където като свистящи воденични камъни се въртеше водата и повличаше към дълбините всичко, което попаднеше в обсега є. Тя трябваше да мине покрай тези страховити водовъртежи, за да стигне до вещицата. После дълго да върви през топла бълбукаща тиня, която вещицата наричаше “моето торфено блато”. Зад него, сред една странна гора, се намираше къщата є. Всички дървета и храсти бяха полипи – полуживотни, полурастения. Те приличаха на стоглави змии, които растяха направо от земята. Клоните бяха дълги лигави ръце с пръсти като огъващи се червеи. Всичките им части се движеха – от корена до най-малките връхчета. Увиваха се около всичко в морето, до което можеха да се докопат, и никога вече не го пускаха. Малката русалка спря ужасена. Сърцето є биеше от страх. Поколеба се дали да не се върне, но после се сети за принца и за човешката душа и смелостта є се възвърна. Тя завърза здраво дългите си разпилени коси около главата, за да не ги достигнат полипите. Ръцете си скръсти на гърдите и се понесе като риба през водата. От време на време гнусните полипи протягаха към нея гърчещите си ръце и пръсти. Тя видя всички неща, които стискаха стотиците им малки ръце, силни като вериги. Това бяха бели скелети на удавници, кормила на кораби, сандъци, кости на умрели земни животни и една малка русалка, която бяха хванали и удушили – това бе най-страшното.
Тя стигна до едно тинесто място в гората, където големи мазни водни смокове се гърчеха на кълбо, показвайки грозните си бледожълти кореми. По средата имаше къща, цялата изградена от белите кости на удавниците. Вътре седеше вещицата и хранеше с уста една жаба, както хората хранят със захарни бучици канарчетата си. Грозните мазни смокове вещицата наричаше “пиленцата ми” и ги оставяше да се въргалят по големите є разплути гърди.
– Зная какво искаш – каза вещицата. – Колко глупаво от твоя страна! Въпреки това ще изпълня желанието ти, защото то ще ти донесе нещастие, прекрасна ми принцесо. Ти искаш да се разделиш с опашката си и вместо това да получиш две подпорки, на които да ходиш точно като хората, за да се влюби в теб младият принц и да си спечелиш безсмъртна душа.
Вещицата се изсмя така високо и пронизително, че жабата и смоковете паднаха и се загърчиха на земята.
– Идваш точно навреме – продължи тя. – Утре след изгрев слънце вече няма да мога да ти помогна, преди да измине още една година. Ще ти направя едно вълшебно питие. Трябва да го изпиеш преди изгрев слънце на брега на морето. Тогава рибята ти опашка ще се раздели на две и ще се превърне в това, което хората наричат “красиви крака”. Но много ще те боли, все едно че ще те посекат с остър меч. Всички, които те видят, ще казват, че ти си най-красивото човешко същество, което някога са виждали. Ти ще запазиш плавната си походка и ще ходиш по-красиво от която и да е танцьорка. Но при всяка крачка ще те пронизват страшни болки, сякаш стъпваш по остри ножове, а краката ти ще се обливат в кръв. Ако си готова да изстрадаш всичко това, ще ти помогна.
– Да – каза малката русалка с треперещ глас, като мислеше за принца и за безсмъртната душа.
– Но помни – предупреди я вещицата, – когато придобиеш човешки облик, никога повече няма да можеш да станеш отново русалка. Никога няма да можеш отново да се върнеш в двореца на баща си при твоите сестри. И ако не спечелиш любовта на принца, така че той да забрави баща си и майка си, да е изцяло отдаден в мислите си на теб, да накара свещеника да положи ръцете ви една в друга, за да станете мъж и жена, то тогава няма да получиш безсмъртна душа. В първата сутрин, след като той се ожени за друга девойка, твоето сърце ще се пръсне и ти ще се превърнеш в морска пяна по вълните.
– Съгласна съм! – каза малката русалка, смъртно бледа.
– Но и на мен също трябва да заплатиш! – каза вещицата. – И не страданието е това, което ще искам от теб. Ти имаш най-хубавия глас от всички на морското дъно. Сигурно си мислиш, че с него ще омагьосаш принца, но гласа си ще оставиш на мен. За магьосническото си питие искам най-хубавото, което имаш. А аз ще сипя и моя кръв вътре, за да стане питието като меч с две остриета.
– Какво ще ми остане, като ми вземеш гласа? – попита малката русалка.
– Хубостта ти – каза вещицата, – плавната ти походка и говорещите очи. С тях също можеш да омагьосаш едно човешко сърце. Е, загуби ли кураж? Покажи си малкото езиче. Ще го отрежа като отплата за силната напитка.
– Добре! – каза малката русалка.
Вещицата окачи котлето си, за да свари вълшебното питие.
– Чистотата е много важна! – заяви вещицата, омота смоковете на топка и остърга с тях котлето. След това разряза гърдите си. Закапаха големи капки кръв. Парата чертаеше странни силуети, от които можеха да те побият тръпки. Вещицата пускаше непрекъснато нови неща в котлето, а когато то завря, сякаш крокодили ревяха в него. Накрая питието беше готово. Течността беше бистра като кристално чиста водица!
– Ето! – рече вещицата и отряза езика на малката русалка, която онемя и вече не можеше нито да пее, нито да говори.
– Ако полипите искат да те хванат на връщане през моята гора, хвърли им само една капка от питието и техните пръсти и ръце ще се пръснат на хиляди парченца – каза вещицата.
Но когато малката русалка си тръгна, полипите сами уплашено се дърпаха от нея, когато съзираха искрящата течност да блести в ръката є като сияйна звезда. Така тя бързо мина през гората, блатото и буйните водовъртежи.
Русалката видя замъка на баща си. Светлините в танцувалната зала бяха угаснали. Явно всички спяха. Но тя не се престраши да отиде при тях, тъй като вече беше няма и се готвеше да ги напусне завинаги. Сякаш сърцето є щеше да се пръсне от мъка. Тя се промъкна в градината. Откъсна по едно цвете от лехите на сестрите си, изпрати хиляди целувки на замъка и заплува нагоре през тъмносиньото море.
Слънцето още не се беше показало, когато тя видя замъка на принца и седна на великолепните мраморни стъпала. Луната грееше ясно. Малката русалка изпи силно изгарящото я питие. Сякаш меч с две остриета премина през хубавото є тяло. Премаля є и тя падна като мъртва. Когато слънцето вече грееше над морето, тя се събуди и усети една раздираща болка. Но точно над нея се бе навел красивият млад принц. Той бе втренчил хубавите си черни като въглен очи в нея, така че тя отмести поглед и видя, че рибята є опашка я няма. В замяна имаше две нежни красиви крачета, каквито подобават само на най-хубавата девойка. Но тя бе съвсем гола. Ето защо се уви в дългата си гъста коса. Принцът я попита коя е и как е дошла, а тя го погледна мило и едновременно с това тъжно с тъмносините си очи, защото не можеше да говори. Тогава той я хвана за ръка и я въведе в замъка. Както бе предрекла вещицата, при всяка крачка тя сякаш стъпваше по остри шила и ножове, но търпеше всичко това с удоволствие. Опряна на ръката на принца, тя се изкачваше леко като перце, а принцът и всички наоколо бяха възхитени от прекрасната є плавна походка.
Облякоха я със скъпи дрехи от коприна и муселин. Беше най-красивата в замъка, но бе няма – не можеше нито да пее, нито да говори. Красиви робини, облечени в коприна и злато, пееха за принца, за краля и кралицата. Една от тях пееше по-хубаво от останалите. Принцът ръкопляскаше и є се усмихваше. На малката русалка є стана много мъчно. Спомни си, че самата тя бе пяла още по-хубаво. “Само да знаеше, че за да съм при него, пожертвах завинаги гласа си!”
Робините затанцуваха с красиви движения под звуците на чудната музика. Тогава малката русалка повдигна красивите си бели ръце, вдигна се на пръсти и се понесе през залата в танц, какъвто никой дотогава не бе танцувал. При всяко движение красотата є се разкриваше все повече, а очите є говореха по-ясно на сърцето от песента на робините.
Всички бяха запленени, особено принцът, който я наричаше “намерениче”, а тя продължаваше да танцува, въпреки че всеки път, когато кракът и докоснеше земята, сякаш я пробождаха остри ножове. Принцът каза, че тя завинаги ще остане при него. Разрешиха є да спи пред вратата му на кадифени възглавници.
Принцът поръча да є ушият костюм за езда, за да може винаги да го придружава. Те яздеха през уханните гори, зелените клонки я удряха по рамената, а птичките пееха в кичестите корони. Тя се катереше с принца по високите планини и въпреки че нежните є крака кървяха и всички забелязваха това, тя се усмихваше и следваше принца, докато накрая се издигнаха над облаците, които плуваха под тях като ято птици, литнали към чуждите земи.
В замъка на принца вечер, когато всички спяха, тя слизаше по широката мраморна стълба. Студената морска вода разхлаждаше горящите є нозе, а тя мислеше за баща си и сестрите си.
Една вечер сестрите є се показаха от водата, хванати за ръце. Те пееха тъжно. Малката русалка им помаха, те я познаха и є разказаха колко мъка им е причинила. Оттогава всяка нощ идваха при нея. А една нощ тя видя баба си, която от години не бе излизала на повърхността, и морския крал със златната си корона на главата. Те простираха ръце към нея, но не се решаваха да дойдат така близо до брега както сестрите є.
С всеки изминат ден принцът я обикваше все повече и повече. Той я обичаше така, както човек обича едно мило добро дете, но и през ум не му минаваше да я направи своя кралица. А тя трябваше да му стане жена, защото иначе нямаше да получи безсмъртна душа и щеше да се превърне в морска пяна на сутринта след неговата сватба.
– Не ме ли обичаш най-много от всички тук? – говореха очите на малката русалка, когато той я взимаше в ръцете си и целуваше красивото є чело.
– Да – отговаряше принцът, – защото ти имаш най-доброто сърце, ти си ми най-вярна и приличаш на една млада девойка, която някога видях, но която сигурно никога повече не ще намеря. Плавах на един кораб, който потъна, вълните ме отнесоха до един свещен храм, където служеха много девойки. Най-младата от тях ме намери и спаси живота ми. Видях я само два пъти. Тя е единствената, която мога да обичам на този свят. Ти много ми напомняш за нея и почти засенчваш спомена в душата ми. Девойката принадлежи на свещения храм. Затова съдбата ми изпрати теб и ние никога няма да се разделим!
“Ах, та той не знае, че аз му спасих живота – мислеше си малката русалка. – Аз го пренесох през морето до гората при храма. Аз седях зад морската пяна и гледах дали ще го намерят хората. Видях красивото момиче, което той обича повече от мен!”
И дълбока въздишка се отрони от устата на русалката, тя не можеше даже да заплаче.
“Та нали момичето принадлежи на храма, както казва той – мислеше си русалката. – То никога няма да излезе навън. Те никога повече няма да се срещнат. А аз съм при него. Виждам го всеки ден. Искам да се грижа за него, да го обичам, да му отдам живота си!”
Разправяха, че принцът трябвало да се ожени за красивата дъщеря на съседния крал. Затова той приготвяше един великолепен кораб, с който да посети съседното кралство. Но малката русалка поклати глава и се усмихна. Тя най-добре знаеше какво мисли принцът.
– Трябва да замина – є беше казал той. Трябва да видя хубавата принцеса. Моите родители настояват, но няма да ме накарат да я доведа като моя съпруга! Не мога да я обичам. Тя не прилича като теб на красивото момиче от храма. Ако някога трябва да се оженя, то това ще си по-скоро ти, мило нямо намерениче с говорещи очи.
Принцът целуна червените є устни, погали я по дългата є коса и положи главата си върху сърцето є, което мечтаеше за човешко щастие и безсмъртна душа.
– Нали не се страхуваш от морето, мило нямо дете? – попита той, когато те се качиха на великолепния кораб, който щеше да го отведе до съседното кралство. Принцът є разказваше за морските бури, за безветрието, за странните риби в дълбините, за видяното от гмурците, а тя се усмихваше на разказите му, защото знаеше много повече от останалите какво крият морските дълбини.
В една лунна нощ, когато всички спяха освен щурмана на кормилото, тя седна до перилата на борда и се втренчи в бистрата вода. Стори є се, че вижда замъка на баща си. Най-отгоре стоеше баба є със сребърна корона на главата и гледаше нагоре през бушуващите морски течения към кила на кораба. Показаха се и сестрите є. Те я гледаха с тъга и кършеха белите си ръце. Тя също им помаха, усмихна се и искаше да им каже, че е добре и даже щастлива, но един моряк се приближи и сестрите є се скриха. Морякът пък си помисли, че това, което беше видял, е било пяна върху вълните.
На следващата сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното кралство. Всички камбани биеха, от високите кули надуваха тръбите, а войниците стояха с развети знамена и блестящи байонети. Всеки ден беше празник. Редуваха се балове и различни забавления, но принцесата още не беше дошла. Казваха, че тя се обучавала в един далечен храм, където изучавала всички кралски добродетели. Най-накрая тя се появи.
Малката русалка чакаше с нетърпение да види красивата кралска дъщеря. И наистина, трябваше да признае, че по-хубаво същество не беше виждала. Кожата є беше нежна и свежа, а зад дългите тъмни мигли се усмихваха две тъмносини добри очи.
– Ти си! – каза принцът. – Ти, която ме спаси, когато лежах полумъртъв на брега. Руменина изби по страните на девойката, а принцът я взе в обятията си.
– Ах, толкова съм щастлив – възкликна той пред малката русалка. – Случи ми се най-хубавото, за което даже не смеех да мечтая. Ти ще се радваш заедно с мен, защото ме обичаш най-много от всички.
Малката русалка целуна ръката му. Струваше є се, че сърцето є ще се пръсне. Сватбеният му ден щеше да донесе нейната смърт и да я превърне в морска пяна.

Всички камбани биеха. Глашатаите минаваха на коне по улиците и оповестяваха годежа. По всички олтари горяха благовонни масла в скъпи сребърни кандила. Свещениците размахваха кадилници, а годеникът и годеницата, хванати за ръце, получиха благословията на епископа. Малката русалка в коприна и злато държеше шлейфа на булката, но не чуваше празничната музика, не виждаше свещената церемония. Тя мислеше за смъртта си и за всичко, което бе загубила в този живот.
Още същата нощ младоженците се качиха на кораба, оръдията гърмяха, всички знамена се вееха, а на самия кораб бе разпъната разкошна палатка от злато и пурпур с пухени възглавници и завивки, където младоженците щяха да прекарат тихата хладна нощ.
Платната се опъваха от вятъра, а корабът леко, без поклащане се плъзгаше по морето.
Когато се стъмни, светнаха разноцветни светлинки и танците на палубата започнаха. Малката русалка си спомни първия път, когато се показа над морските вълни и видя същото великолепие и веселие. Тя танцуваше, кръжеше и се носеше като преследвана из въздуха лястовичка. Всички є се възхищаваха. Никога не бе танцувала толкова изящно. Сякаш остри ножове се забиваха в нежните є нозе, но тя не чувстваше нищо. Много по-остра болка разяждаше сърцето є. Тя знаеше, че това е последната вечер, когато го вижда. Този, заради когото тя изостави дом и семейство, пожертва прекрасния си глас и търпеше всеки ден безкрайни мъчения, за които той не се и досещаше. Това беше последната нощ, в която тя дишаше един и същи въздух с него, гледаше дълбокото море и обсипаното със звезди синьо небе. Чакаше я вечна нощ без мисли и без сънища – нея, която нямаше душа и никога вече не можеше да има. Веселието и забавленията продължиха до среднощ. Тя се смееше и танцуваше с очакването на смъртта в сърцето си. Принцът целуваше красивата си невеста, а тя го галеше по черните коси. Ръка за ръка те се отправиха към прекрасната палатка.
На кораба всичко утихна. Само щурманът стоеше при кормилото. Малката русалка опря белите си ръце на перилата и се загледа на изток, откъдето щеше да се появи зората. Първият лъч на слънцето, знаеше тя, щеше да я убие. Изведнъж тя видя сестрите си да излизат от морето. И те бяха пребледнели като нея. Красивите им дълги коси не се вееха на вятъра, те бяха отрязани.
– Дадохме ги на вещицата, за да не умреш тази нощ. А тя ни даде този нож. Виж само колко е остър! Преди да изгрее слънцето, трябва да го забиеш в сърцето на принца и когато топлата му кръв изпръска краката ти, те отново ще се сраснат в рибя опашка, ти ще се превърнеш отново в русалка, ще се върнеш при нас и ще изживееш своите 300 години, преди да станеш солена морска пяна. Побързай! Един от вас двамата трябва да умре преди изгрев слънце. Старата ни баба е много тъжна. Бялата є коса опада, а нашите ги отряза вещицата. Убий принца и се върни при нас! Побързай, виждаш ли червената нишка по небето? Слънцето ще изгрее след няколко минути и тогава ти ще умреш.
Чу се една много дълбока въздишка и сестрите є се гмурнаха във вълните.
Малката русалка дръпна пурпурната завеса от палатката и видя красивата невеста да спи, положила глава върху гърдите на принца. Тя се наведе, целуна го по красивото чело, погледна небето как просветлява все повече и повече, погледна острия нож и отново се втренчи в принца. Даже и в съня си той зовеше своята невеста, само тя беше в мислите му. Ножът трепереше в ръцете на русалката, но тя го хвърли надалеч сред вълните. Там, където той падна, водата засия червена, сякаш обагрена от кръв. Още веднъж тя отправи съкрушен поглед към принца, хвърли се от кораба в морето и почувства как тялото є се разтваря в пяна.
Слънцето се издигна от морето. Лъчите му нежно и топло докоснаха студената морска пяна. Малката русалка не усещаше смъртта. Тя виждаше ясното слънце, а над нея се носеха стотици прозрачни прекрасни същества. През тях тя можеше да вижда бялото платно на кораба и червените облаци на небето. Гласовете им се сливаха в мелодия, но толкова ефирна, че човешко ухо не можеше да я долови, както и човешко око не можеше да ги види. Те се рееха из въздуха без крила, носени от своята лекота. Малката русалка забеляза, че тя също има тяло като тях, което се отделяше все повече от пяната.
– При кого отивам? – попита тя и гласът є прозвуча също тъй ефирно като този на другите същества. Никоя земна музика не можеше да го предаде.
– При дъщерите на въздуха! – отговориха другите. – Русалките нямат безсмъртна душа, не могат да я получат, ако не спечелят любовта на човек! Вечното им битие зависи от чужда сила. Дъщерите на въздуха също нямат вечна душа, но те могат чрез добри дела сами да си я извоюват. Летим към топлите страни, където тлее заразата на чумата и убива хората. Ще разхладим въздуха. Ще разпръснем аромат на цветя, ще изпратим свежест и здраве. След като в продължение на триста години правим доброто, на което сме способни, можем да получим безсмъртна душа и част от вечното човешко блаженство. Мила малка русалко, ти с цялото си сърце се стремеше към същото това блаженство. Ти търпя и страда и се издигна в света на въздушните духове. Сега можеш сама с добри постъпки след триста години да си спечелиш безсмъртна душа.
Малката русалка повдигна прозрачните си ръце към слънцето и за първи път почувства сълзи в очите си. На кораба отново настана шум и оживление. Тя видя принца и красивата му жена да я търсят. С тъга и копнеж те гледаха шумящата пяна, сякаш знаеха, че тя се бе хвърлила във вълните. Невидима, тя целуна невестата по челото, усмихна се на принца и се издигна с другите дъщери на въздуха към розово-червеникавото небе.
– След триста години ще се носим из царството Божие!
– Може и по-рано – прошепна една от дъщерите на въздуха. – Невидими, ние се промъкваме в къщите на хората, където има деца. За всеки ден, в който намерим по едно добро дете, което е радост за родителите си и заслужава тяхната обич, Бог съкращава нашата служба. Детето не знае, че ние летим из стаята и му се усмихваме. Това намалява службата ни с една година. Но ако срещнем лошо и злобно дете, трябва скръбно да плачем и всяка сълза удължава службата ни с един ден.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания НетИнфо БГ