Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приказки
"Нещо"
Бегачи
Бъзова майчица
В птичия двор
Водната капка
Галошите на щастието
Глупавият Ханс
Големият морски змей
Градинарят и неговите господари
Грозното патенце
Гърло на бутилка
Дванайсетте пътника
Двете момички
Дебелата игла
Дивите лебеди
Дъщерята на блатния крал
Елата
Елдата
Жабата
За нищо не я биваше
Иб и малката Кристине
Какво ли само не измислят...
Каквото стори дядо - все е хубаво
Каната за чай
Кой може да се съмнява в това
Кой може да скочи най-високо
Леля Зъбобол
Летящият куфар
Малката кибритопродавачка
Малката русалка
Малкия Клаус и големия Клаус
Медният глиган
Мънички зеленички
Най-невероятното
Новите дрехи на царя
Нощната шапка на стария ерген
Овчарката и коминочистачът
Огнивото
Оле затвори очички
Охлювът и розовият храст
Палечка
Паричката
Пеперудата
Пет в една шушулка
Последният сън на стария дъб
Прасенцето касичка
Принцесата върху граховото зърно
Психея
Пумпалът и топката
Сакатото
Свинарят
Славеят
Снежната кралица (приказка в седем разказа)
Снежният човек
Спътникът
Сребърният грош
Старата къща
Старата черковна камбана
Старият уличен фенер
Сянката
Талисманът
Торният бръмбър
Трънливият път на славата
Холгер датчанина
Храбрият оловен войник
Цветята на малката Ида
Щастливото семейство
Щъркелите
Яката
  
Виж още:
Детска литература /Приказки
Приказки
Автор:
Андерсен, Ханс Кристиан

Торният бръмбър

ралският кон се сдоби със златни подкови – за всеки крак по една златна подкова.
За какво му бяха тези златни подкови?
Той беше най-прекрасното животно, със стройни крака, умни очи и грива, която се спускаше по шията му като сребърен воал. Беше носил господаря си през барутен дим и дъжд от куршуми, беше чувал как пеят и свирят гранатите. Беше хапал и ритал, беше се бил наравно с хората, когато враговете настъпваха. Беше прескочил с краля на гръб падналия неприятелски кон и бе спасил кралската корона от червено злато и живота на своя крал, а това беше по-важно от червеното злато. Затова кралският кон получи златни подкови, златна подкова за всеки крак.
Но отнякъде изпълзя торният бръмбар.
– Първо големите, после малките – каза той. – Не големината обаче е най-важната – и той протегна напред тънките си крачета.
– Ти пък какво искаш? – попита го ковачът.
– Златни подкови! – отвърна торният бръмбар.
– Ти луд ли си? – рече ковачът. – И ти ли искаш златни подкови?
– Златни подкови! – повтори торният бръмбар. – Да не би да съм по-лош от голямото животно, за което трябва да се грижат, да го чешат и почистват, да му дават храна и вода? Не съм ли и аз част от кралската конюшня?
– Но ти не разбираш ли защо конят получава златни подкови? – учуди се ковачът.
– Да разбирам? Аз разбирам, че това е неуважение към мен – отговори торният бръмбар. – Това е обида! Затова аз ви напускам и тръгвам по широкия свят.
– Махай се! – каза ковачът.
– Грубиян! – възмути се торният бръмбар и изпълзя от конюшнята. Малко полетя и се намери в уютна цветна градинка, ухаеща на рози и лавандула.
– Не е ли прекрасно тук? – попита една от малките божи кравички, които летяха наоколо с твърдите си като щит червени крилца на черни точици. – Как сладко ухае и колко е красиво!
– Аз съм свикнал на по-хубаво – отвърна є торният бръмбар. – На това ли му викате хубаво? Тук няма дори едно торище.
И той продължи нататък към сянката на един голям шибой. Там пълзеше една гъсеница.
– Колко хубав е светът! – рече гъсеницата. – Слънцето грее така хубаво! Всичко е толкова приятно! И когато аз след време заспя и умра, както наричат това състояние, ще се събудя отново и ще бъда пеперуда.
– Да, да, въобразявай си само! – измърмори торният бръмбар. – Тази пък ще лети като пеперуда! Аз идвам от кралските конюшни, но никой там не вярва в подобни измислици, дори и кралският кон, който износва старите ми златни подкови. Да є поникнат крила! Да лети! Да, сега аз ще отлетя! – и торният бръмбар отлетя. – Не искам да се ядосвам, но въпреки това го правя.
Малко след това той тупна на голяма тревиста поляна, полежа малко и се унесе в дрямка.
Господи, какъв дъжд се изсипа! Торният бръмбар се събуди от плющенето му и се опита веднага да се зарови в земята, но не успя. Той се преобръщаше на всички страни, плуваше по корем и по гръб. Не можеше да става и дума за летене. Мислеше си, че никога няма да се измъкне жив от тази поляна и остана да лежи там, докъдето се беше довлякъл.
Когато дъждът попрестана и торният бръмбар избърса водата от очите си, му се мярна нещо бяло. Това беше платно, простряно за избелване. Бръмбарът стигна до него и пропълзя в една от гънките на мокрото платно. Наистина, това не беше като да лежиш в топлия обор в конюшнята, но сега нямаше нищо по-добро и той остана тук целия ден и цялата нощ. А дъждът продължаваше да вали. На сутринта торният бръмбар се измъкна изпод платното. Той беше страшно ядосан на времето.
Върху платното бяха седнали две жаби. Ясните им очи блестяха от удоволствие.
– Благословено време! – изквака едната. – Как освежава! А и платното така добре задържа водата! Задните крака ме сърбят, май ми се ще да поплувам.
– Бих искала да знам – рече другата – дали лястовичката, която лети толкова надалече, е видяла някъде в чужбина по-хубав климат от нашия. Такъв ситен дъждец и такава влага! Все едно че си лежиш в мокра яма! Ако не можеш да се зарадваш на това, значи не обичаш истински своята родина.
– Вие никога ли не сте били в кралските конюшни? – попита ги торният бръмбар. – Там влагата е едновременно топла и ухаеща! На това съм свикнал аз. Това е моят климат, но не мога да го взема със себе си по време на пътуване. Няма ли тук в градината торище, където могат да се настанят и да се чувстват като у дома си почетни личности като мен?
Жабите обаче не го разбраха или пък не пожелаха да го разберат.
– Никога не питам повторно – заяви торният бръмбар, след като беше попитал три пъти, без да получи отговор.
Той повървя малко и стигна до парче от саксия. Неговото място не беше тук, но така даваше добър подслон. Отдолу живееха няколко семейства щипалки. Те нямат нужда от голяма къща, а само от компания. Женските са надарени с особено силна майчина любов, затова малките на всяка бяха най-красивите и най-умните.
– Нашият син скоро се сгоди! – каза една майка. – Сладкото невинно създание! Целта на живота му е да се вмъкне в ухото на някой свещеник. Той е толкова мило дете и годежът го предпазва от отклонения от правия път. Всичко това така радва майчиното сърце!
– Нашият син пък – обади се друга майка – започна да играе веднага след като се излюпи от яйцето. В него всичко кипи. Нека се налудее! Това е страхотна радост за една майка! Нали, господин Торен бръмбар?
Те бяха познали странника по външността му.
– И двете имате право – рече торният бръмбар и беше поканен да влезе, доколкото можеше да се вмъкне под парчето от саксия.
– Елате да видите и моето щипалче! – заповтаряха третата и четвъртата майка. – Те са най-милите деца и са толкова забавни! Никога не са непослушни, само когато ги болят коремчетата, но това е толкова обичайно за възрастта им.
И всяка майка заразказва за децата си, а малките говореха едновременно с тях и дърпаха мустаците на торния бръмбар с малките щипци на опашките си.
– Те с всичко се забавляват, малките хитреци! – казваха майките и чак се задушаваха от майчина любов. На торния бръмбар обаче му стана скучно и той ги попита дали има още много път оттук до торището.
– То е много надалече, чак отвъд помийната яма – отговориха му щипалките. – Надявам се, че никое от децата ми няма да отиде чак там, защото ще умра от мъка.
– Аз обаче искам да стигна дотам – заяви торният бръмбар и си тръгна, без да се сбогува. Така е най-галантно.
Край помийната яма той срещна много свои роднини – все торни бръмбари.
– Ето тук живеем! – рекоха те. – Много ни е уютно! Ще ни разрешите ли да ви поканим долу, където е най-мазно? Сигурно сте изморен след пътуването.
– Да, така е – отвърна торният бръмбар. – Лежах в дъжда върху бяло платно, а чистотата ме изтощава особено много. Ставата на крилото ми хвана ревматизъм, докато стоях на течение под едно парче от саксия. Истинско облекчение е да съм отново сред свои.
– Вие сигурно идвате от торището? – попита най-старият.
– Не, от по-високо – каза торният бръмбар. – Идвам от кралската конюшня, където се родих със златни подкови на краката. Сега пътувам с тайна мисия, за която е по-добре да не питате, защото аз и без това няма да издам нищо.
И торният бръмбар се спусна на мазното дъно. Там седяха три торни бръмбарки, които захихикаха, защото не знаеха какво да кажат.
– Те още не са сгодени – рече майка им и те отново захихикаха, този път от смущение.
– По-големи красавици не съм виждал дори и в кралските конюшни – похвали ги пътуващият торен бръмбар.
– Не развращавайте моите момичета! Недейте да разговаряте с тях, ако нямате сериозни намерения! Но аз мисля, че вие имате такива и ви давам благословията си.
– Ура! – извикаха всички и торният бръмбар се сгоди. Първо имаше годеж, после сватба – нямаше какво да се чака.
Следващият ден мина много добре, прехвърлиха и втория, но на третия трябваше вече да се мисли за прехраната на жената, а може би и на потомството.
“Оставих се да ме излъжат! – каза си торният бръмбар. – Сега аз на свой ред ще ги изненадам.”
Така и направи. Нямаше го целия ден и цялата нощ, а жена му остана сама. Другите торни бръмбари разбраха, че са приели в семейството си истински скитник, който беше оставил и жена си да им тежи.
– Тя може като мое дете пак да остане при мен – рече майката – и пак ще си бъде мома. Пфу, проклет негодник, дето я заряза!
А междувременно той отново беше на път. Беше преплавал помийната яма върху едно зелево листо. На сутринта дойдоха двама души, видяха торния бръмбар, вдигнаха го и го заобръщаха насам-натам. И двамата бяха много учени, особено по-младият.
– Аллах вижда черния торен бръмбар върху черния камък на черната скала! Не пише ли така в Корана? – попита той, каза латинското име на торния бръмбар и заговори за неговия род и природа.
По-възрастният учен не беше съгласен да вземат бръмбара вкъщи, защото си имали също толкова хубави екземпляри. Според торния бръмбар това не беше никак учтиво, затова той отлетя от ръката на човека. Полетя известно време (крилата му вече бяха сухи) и стигна до парника, където можа да се вмъкне изключително лесно, тъй като единият прозорец беше открехнат. Вмъкна се и се зарови в пресния тор.
– Тук е чудесно! – рече той.
Скоро бръмбарът заспа и засънува, че кралският кон е паднал и че господин Торен бръмбар е получил неговите златни подкови заедно с обещанието, че ще му дадат още две. Всичко това беше много приятно и когато торният бръмбар се събуди, изпълзя върху купчината тор и се огледа. Колко прекрасен беше парникът! Високи палми бяха разперили ветрилата си. Те изглеждаха прозрачни на слънцето, а под тях избуяваше зеленина и проблясваха всякакви цветя – огненочервени, кехлибареножълти, бели като току-що навалял сняг.
– Тази прекрасна растителност не може да бъде сравнена с нищо! Каква ли ще е на вкус, когато изгние? – възкликна торният бръмбар. – Това е чудесен склад за храна. Сигурно тук живеят роднини. Ще тръгна да поразгледам, да видим дали ще открия някого, с когото да може да се разговаря! Толкова съм горд със себе си!
И той запълзя, като си мислеше за своя сън с мъртвия кон и за спечелените златни подкови.
Изведнъж една ръка сграбчи торния бръмбар, стисна го и започна да го върти.
Малкият син на градинаря и неговият приятел бяха видели торния бръмбар в парника и искаха да си поиграят с него. Завиха го в един лозов лист и го пъхнаха в топлия джоб на един панталон. Той драскаше с крачета и се опита да излезе, но ръката на момчето здраво го стисна. Децата се отправиха бързо към езерото в края на градината, поставиха торния бръмбар в една стара дървена обувка, от която беше останала само подметката, завързаха една клечка, която трябваше да бъде мачта и прикрепиха торния бръмбар с вълнен конец за нея. Той беше морякът и трябваше да плава с кораба си.
Езерото беше много голямо, бръмбарът реши, че това е един от океаните и така се изплаши, че падна по гръб и замаха с крака.
Дървената обувка заплава. В езерото имаше течение, което я отнасяше навътре, но всеки път, щом това се случеше, едно от момчетата бързо запретваше крачолите си и влизаше във водата да я извади. Когато обаче отново я поде течението, момчетата ги извикаха, и то много строго. Те бързо си тръгнаха и оставиха обувката да бъде пак обувка. Тя се понесе навътре във водата, все по-далече от брега. Торният бръмбар беше ужасен. Той не можеше да отлети, защото беше здраво завързан за мачтата.
По едно време една муха му дойде на гости.
– Днес времето е чудесно! – каза мухата. – Тук мога добре да си почина! Мога да се попека на слънцето! Много ви е хубаво тук!
– Говорите като че сте си изгубили ума! Не виждате ли, че съм вързан?
– А аз не съм вързана! – заяви мухата и отлетя.
– Сега вече познавам света – рече си торният бръмбар. – Толкова е долен! Само аз едничък съм порядъчен! Отначало ми отнеха златните подкови, после трябваше да лежа върху мокър бял чаршаф, да стоя на течение и накрая ми натрапиха жена. Когато най-сетне излязох на правия път и видях как може да си живея добре и щях да си заживея наистина добре, дойде някакво си хлапе и ме пусна вързан в бурния океан. А по това време кралският кон се разхожда със златни подкови! Това ме дразни най-много. Но не мога да очаквам съчувствие от никого в този свят! Жизненият ми път е много интересен, но каква полза от това, щом никой не го познава! Светът и не заслужава да го знае. В противен случай щях да се сдобия със златни подкови в кралската конюшня тогава, когато подковаваха коня и им подавах краката си. Ако бях получил златните подкови, щях да бъда гордостта на всички в конюшнята. Сега те ме загубиха, загуби ме и светът. Всичко свърши!
Но още не всичко беше свършило. Зададе се лодка с няколко девойки.
– Там плава една дървена обувка – каза едната.
– Някакво малко животинче е завързано вътре – рече другата.
Те доближиха дървената обувка, измъкнаха я от водата, едно от момичетата извади ножичка и преряза вълнения конец, без да нарани торния бръмбар. Когато стигнаха до сушата, тя го постави в тревата.
– Пълзи, пълзи! Лети, лети, ако можеш! – продума тя. – Свободата е хубаво нещо.
И торният бръмбар влетя през отворените прозорци право в една голяма сграда. Той потъна уморен в дългата мека грива на кралския кон в конюшнята, където и двамата бяха у дома си. Бръмбарът се вкопчи здраво в гривата, постоя така за малко, като тихичко си бръмчеше:
– Седя върху кралския кон! Седя като истински ездач! Какво да кажа! Да, сега всичко ми става ясно! Хубава мисъл е това и е абсолютно вярна! Защо конят получи златни подкови? Същото ме попита и ковачът. Сега го проумявам! Конят получи заради мен златните си подкови.
Настроението на торния бръмбар се оправи.
– Мислите се избистрят по време на пътуване – рече той.
Влезлите слънчеви лъчи го милваха, всичко беше много красиво.
– Светът не е толкова объркан! – каза си торният бръмбар. – Само трябва да знаеш какво да вземеш от него!
Светът беше прекрасен – кралският кон беше получил златни подкови, защото торният бръмбар трябваше да го язди.
– Сега ще сляза долу при другите бръмбари, за да им разкажа колко много беше сторено за мен. Ще им разправя за всички приятни неща, на които се насладих по време на пътуването си в чужбина и ще им обещая, че ще си остана у дома, докато конят изтърка златните си подкови.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания