Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Падащи баби
Даниил Хармс
17-те коня
Синята тетрадка 10
Случки
Падащите баби
Бобров си вървеше по пътя...
Оптическа измама
Четирима немци ядяха свинско...
Химелкумов
Професор Трубочкин
Обитавахме две стаи...
Американски разказ
Обезоръженият, или несбъднатата любов
Някакъв бояджия седна на една люлка...
История
Улично произшествие
В прозореца, закрит с щора...
Сонет
Когато съпругата замине някъде сама...
Григориев...
За това, как се разпръсна един човек
Един механик реши...
Касиерка
Баща и дъщеря
Един човек, на когото повече не му се ядеше сушен грах...
"Макаров! Почакай!"
Пасакалия № 1
Мария и Аня привличаха хорските погледи...
Иван Андреевич Редкин...
Един човек си легна да спи като вярващ...
Поздравително шествие
Тетрадка
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Руска литература /Разкази
Падащи баби
Автори:
Иля Илф (Иля Арнолдович Файнзилберг)
Петров, Евгений
Хармс, Даниил

Професор Трубочкин

(1)

В редакцията на “Чиж” влезе дребно човече с гъста черна брада, с дълъг черен дъждобран и с черна шапка с широка периферия. То държеше под мишница огромен плик, запечатан със зелен печат.
– Аз съм прочутият професор Трубочкин – каза странното човече с тънък глас.
– А, значи вие сте професор Трубочкин! – възкликна редакторът. – Отдавна ви чакаме. Читателите на нашето списание ни задават какви ли не въпроси. Затова и се обърнахме към вас, понеже само вие можете да отговорите на всякакъв въпрос. Дочухме, че знаете всичко.
– Да, знам всичко – рече професор Трубочкин. – Мога да карам аероплан, трамвай и подводница. Мога да говоря руски, немски, турски, самоедски и фистолски. Мога да пиша стихове, да чета книга, както съм си с краката нагоре, да стоя на един крак, да правя фокуси и дори да летя.
– Е, това вече е невъзможно – рече редакторът.
– Не, възможно е – възрази професор Трубочкин.
– Ами тогава, хайде, полетете де – рече редакторът.
– Моля – каза професор Трубочкин и се качи на масата. Затича се, обърна една мастилница и бурканче с лепило, изрита на пода няколко книги, разпердушини нечий ръкопис и скочи във въздуха. Дъждобранът на професора се изду и прошумоля над главата на редактора, а самият професор замаха с ръце и с гръм и трясък полетя към пода.
Всички се спуснаха към професора, но той моментално скочи на крака и каза:
– Правя всичко много бързо. Мога да събера за миг две каквито и да е числа.
– Я да видим – рече редакторът, – колко е три и пет?
– Четири – отвърна професорът.
– Не – възрази редакторът, – грешите.
– А, да – съгласи се професорът, – деветнайсет.
– Не и не! – рече редакторът. – Пак сгрешихте. Аз получих осем.
Професор Трубочкин поглади брадата си, остави на масата плика със зеления печат и каза:
– Искате ли ей сега да ви съчиня едно страхотно стихотворение?
– Ами добре – рече редакторът.
Професор Трубочкин се стрелна към масата, взе молив и бързо-бързо започна да пише. Дясната му ръка изведнъж помътня и изчезна.
– Готово – съобщи професорът, подавайки на редактора ситно изписан лист хартия.
– А къде се дяна ръката ви, докато пишехте? – попита редакторът.
– Ха-ха-ха! – разсмя се професорът. – Докато пишех, движех ръката си толкова бързо, че вие престанахте да я виждате.
Редакторът взе листа и започна да чете стиховете:

Жик жик жик.
Фок фок фок.
Рик рик рик.
Шук шук шук.

– Това пък какво е? – викна редакторът. – Нищо не разбирам.
– Това е на фистолски – каза професор Трубочкин.
– Що за език е това? – попита редакторът.
– На този език говорят фистолците – рече професор Трубочкин.
– И къде живеят тези фистолци? – попита редакторът.
– Във Фистолия – отвърна професорът.
– Къде се намира Фистолия? – попита редакторът.
– Фистолия се намира в Компотия – обясни професор Трубочкин.
– А къде се намира Компотия? – попита редакторът.
– В Чучечия – каза професорът.
– А Чучечия?
– В Бамбамбия.
– А Бамбамбия?
– В Тилипампампия.
– Извинете, професор Трубочкин, какво ви става? – рече изведнъж редакторът, като опули очи. – Какво стана с брадата ви?
Брадата на професора лежеше на масата.
– Ох! – възкликна професорът, грабна брадата си и търти да бяга.
– Чакайте! – викна редакторът.
– Дръжте професора! – развика се художникът Тутин.
– Дръжте го! Дръжте го! Дръжте го! – закрещяха всички и се спуснаха след него. Но от професора нямаше и следа.
Дъждобранът му бе захвърлен в коридора, шапката му – на стълбищната площадка, а брадата му – на стълбите.
А от самия професор нямаше и помен.
По стълбите слизаше момче в сиво яке.
Редакторът и художникът се върнаха в редакцията.
– Вижте, пликът е тук! – викна писателят Колпаков.
Пликът, запечатан със зелен печат, беше на бюрото. На него пишеше:

До редакцията на списание “Чиж”

Редакторът взе плика, разпечата го, извади един лист от него и прочете:
Здравей, редакция на “Чиж”,
Току-що се връщам от околосветско пътешествие. Ще си почина от пътя и утре ще дойда при Вас.
Знам всичко и ще отговарям на всякакви въпроси от Ваши читатели.
Изпращам Ви портрета си. Отпечатайте го на корицата на брой 7 на “Чиж”.
Това писмо ще Ви предаде Федя Кочкин.
Ваш професор Трубочкин

– Кой е този Федя Кочкин? – попита писателят Колпаков.
– Не знам – каза редакторът.
– Ами тогава кой беше тук и твърдеше, че е професор Трубочкин? – попита художникът Тутин.
– Не знам. Не знам – рече редакторът. – Да почакаме до утре, когато ще дойде истинският професор Трубочкин и сам ще ни обясни всичко. Сега и аз нищо не разбирам.

(2)

Писателят Колпаков, художникът Тутин и редакторът на “Чиж” седяха в редакцията и чакаха прочутия професор, който знае абсолютно всичко.
Професорът беше обещал да дойде точно в 12 часа, но вече удари два, а него го нямаше.
В два и половина телефонът в редакцията се раззвъня. Редакторът вдигна слушалката.
– Слушам – каза редакторът.
– Ба-ба-ба-ба-ба – чуха се страшни звуци, подобни на топовни гърмежи.
Редакторът извика, изпусна слушалката и се хвана за ухото.
– Какво става? – викнаха писателят Колпаков и художникът Тутин и се спуснаха към редактора.
– Оглуши ме – рече редакторът, като чистеше с пръст ухото си и си тръскаше главата.
– Бу-бу-бу-бу-бу! – се чуваше от слушалката.
– Това пък какво е? – попита художникът Тутин.
– Кой го знае! – викна редакторът и продължи да тръска главата си.
– Чакайте – каза писателят Колпаков. – Струва ми се, че различавам някакви думи.
Всички млъкнаха и се заслушаха.
– Бу-бу-бу... бъда... бу-бу... бива... бол... балу... ту-бу-бу! – се носеше от телефонната слушалка.
– Някой като че говори с нечувано страховит бас! – викна художникът Тутин.
Редакторът събра длани във фуния, приближи ги до телефонната слушалка и викна:
– Ало! Ало! Кой е?
– Великанът Бобов-бов-бов-бов! – се дочу от слушалката.
– Какво? – учуди се редакторът. – Че нали великани не съществуват.
– Не съществуват, ама аз съм великанът Бобов – отвърна гръмовно слушалката.
– И какво искате от нас? – попита редакторът.
– Нали чакате професор Трррррубочкин? – попита гласът от слушалката.
– Да, да, да! – зарадва се редакторът. – Той къде е?
– Хра-хра-хра-хра! – закиска се слушалката толкова силно, че на редактора, на писателя Колпаков и на художника Тутин им се наложи да си запушат ушите.
– Аз, аз хра-хра-хра залових професор Тррррубочкин! И няма да го пусна при вас – при вааас! – викаше странният глас от слушалката.
– Професорррр Тррррубочкин е мой лекар ар-ар-ар, рик ерик кикирик.... – изтрещя нещо и изведнъж утихна. От телефонната слушалка излизаше дим.
– Този страшен великан викаше толкова силно, че май развали телефона – рече редакторът.
– Ама какво е станало с професора? – попита писателят Колпаков.
– Трябва да спасим професора! – викна редакторът. – Спешно да му се притечем на помощ!
– Само че къде? – попита художникът Тутин. – Дори не знаем къде живее този великан Бобов.
– И какво да правим? – зачуди се писателят Колпаков.
Изведнъж телефонът отново иззвъня.
– Не е развален! – възкликна редакторът и се спусна към телефона.
Редакторът вдигна слушалката и тутакси пак я пусна на вилката. После пак я вдигна и викна в нея:
– Ало! Слушам ви – и отскочи поне на пет крачки.
В слушалката нещо тихо прещрака. Редакторът се приближи и я допря до ухото си.
– Обажда се Федя Кочкин – чу се от телефонната слушалка.
– Да, да, чувам ви! – викна редакторът.
– Професор Трубочкин е попаднал при великана Бобов. Тичам да го спасявам. Очаквайте да ви позвъня. Дочуване.
И редакторът чу как Федя Кочкин затвори телефона.
– Федя Кочкин отива да спасява професор Трубочкин – каза редакторът.
– А ние какво да правим? – попита писателят Колпаков.
– Не ни остава друго, освен да чакаме.

(3)

Секретното писмо
Аз, писателят Колпаков, току-що получих телеграма от Федя Кочкин. Федя съобщава, че е открил професор Трубочкин и великана Бобов и вдругиден ще ги доведе в редакцията. Казах го само на художника Тутин. Никой друг не знае за това. Мълчете си и вие, деца, не казвайте никому, че професор Трубочкин скоро ще дойде в редакцията. Как само ще се почудят всички! А какво стана после, ще ви разкажа в 12-и брой на “Чиж”.

Писателят Колпаков

(4)

В редакцията на “Чиж” цареше страшен хаос. Масите, столовете, подът и подпрозоречните дъски бяха затрупани с писма, пълни с читателски въпроси към професор Трубочкин.
Редакторът седеше върху вързоп с писма, похапваше си хляб с масло и се чудеше – как може да се отговори на въпроса: “Защо крокодилът е по-нисък от хипопотама?”
Внезапно в коридора се разнесоха шум и тропот, вратата се отвори и в редакцията се втурнаха писателят Колпаков и художникът Тутин.
– Ура! Ура! – развика се художникът Тутин.
– Какво става?
В този момент вратата се отвори отново и в стаята влезе момче в сиво яке.
– Този пък кой е? – недоумяваше редакторът.
– Ура-а! – викнаха Колпаков и Тутин.
Шумът в редакцията събра хора от цялото издателство. Дойдоха и водопроводчикът Козма, и линотиперът Петров, и книговезецът Риндаков, и чистачката Филимоновна, и Николай Андреич от асансьора, и машинописката Наталия Ивановна.
– Какво става? – викаха те.
– Ама на какво прилича това? – викаше редакторът.
– Ура-а! – викаше момчето в сиво яке.
– Ура-а! – присъединиха се писателят Колпаков и художникът Тутин.
Никой нищо не разбираше.
Изведнъж в коридора нещо изтропа четири пъти, после нещо гръмна, като да бе изстрел, и приведен, за да мине през вратата, в редакцията нахлу толкова огромен на ръст човек, че когато се изправи, главата му почти докосна тавана.
– Ето ме и мен – рече човекът с тъй страховит глас, че стъклата зазвъняха, капачето на мастилницата заподскача и лампата се разлюля.
Машинописката Наталия Ивановна изпищя, книговезецът Риндаков се скри зад шкафа, гардеробиерът Николай Андреич се почеса по тила, а редакторът се приближи до огромния човек и попита:
– Вие кой сте?
– Аз ли? – възкликна великанът с такъв гръмовит глас, че редакторът си запуши ушите и заклати глава.
– Не, по-добре мълчете! – викна редакторът.
В това време в редакцията влезе набит човек с черна брадичка и блестящи очи. Беше облечен с кожена куртка, а на главата си носеше кожена фуражка.
Едва влязъл в стаята, той си свали фуражката и рече:
– Здравейте.
– Вижте-вижте! – развика се печатарят Петров. – Точно неговият портрет беше отпечатан в седма книжка на “Чиж”.
– Я, че това е професор Трубочкин! – викна чистачката Филимоновна.
– Да, аз съм професор Трубочкин – потвърди човекът с кожената куртка. – А това е моят приятел великанът Бобов, момчето пък е помощникът ми Федя Кочкин.
– Ура! – тутакси възкликна редакторът.
– Бях при великана Бобов – каза професорът. – Цели два месеца водихме с него научен спор по въпроса, кой е по-силен: лъвът или тигърът. И може би все още щяхме да спорим, ако не беше дошъл Федя Кочкин да ни каже, че читателите на “Чиж” чакат да им отговоря на въпросите.
– Отдавна чакат – каза редакторът и посочи купчините с картички и пликове, големите пакети и кратичките бележки. – Вижте какво става тук. Това са все въпроси от наши читатели.
– Е, сега ще отговоря на всички – каза професор Трубочкин. – Бобов, събери, моля те, всички тези пликове и хартийки и ги занеси вкъщи.
Бобов запретна ръкави, извади от джоба си въже, овърза писмата и пакетите в четири огромни денка, метна ги на раменете си и излезе от редакцията.
– Ето това е – рече професор Трубочкин, – останаха само сто-двеста писма. На тях ще отговоря веднага.
Професор Трубочкин седна на масата, а Федя Кочкин започна да разпечатва писмата и да ги подрежда на купчинка пред професора. Правеше го толкова бързо, че на присъстващите им се зави свят и те побързаха да излязат в коридора.
Последен излезе редакторът.
– Ура! – каза редакторът. – Сега всичките ни читатели ще получат отговор на въпросите си.
– Не, не всички – отвърнаха писателят Колпаков и художникът Тутин, –

САМО ОНЕЗИ,
КОИТО СЕ АБОНИРАТ
ЗА "ЧИЖ"
ПРЕЗ 1934 ГОДИНА.

1933 година

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания