Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Разкази
Сура бир
Косю
Рамаданбегови сараи
Кочаловската крамола
Избори
На нивата
Кумец
На широк път
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Разкази
Автор:
Страшимиров, Антон

Кумец

При най-горните стъпала на скалистия стръмен път, когато мислехме, че сме вече на самия гребен на Стара планина, пресрещнаха ни две рунтави псета.
Те бяха първите ни опасни посрещачи в тия тук "Горни колиби", които гонехме още от обед.
Мръкваше се или по-право – нощта настъпваше, но през нас и се поваляше назад върху буйно разхълмената надалеч и страшно хлътнала Северна България. А над нашите глави небето се дигаше още толкоз, ведреше се – вечерната бледина все пo се заличаваше – и на всяка минута блясваха и затрептяваха нови и нови рояк звезди.
Другарят ми – изморен, превит надве – креташе напред и ме водеше. Рунтавите псета – нашите посрещачи – бяха обръгнали, види се, на такава безсилна пътнишка упоритост, та лавнаха срещу ни само дваж без ярост и пропуснаха ни, избиколиха – те навярно бяха изпращали и други като нас безобидни сега пътници закъм Бузлуджа.
Вървяхме, а нямаха свършек тия пръснати по ръта на планината, сгугушени под п лочите си и слети със своите назъбени сенки каменни домове – те се губеха по здрачта на разстояние повече от три-четири планински километра! Но другарят ми безропотно вървеше, та покорно го следях и аз, макар и да пооставах надире.
Най-после, когато напреде ни вече се не виждаше нищо друго освен голи планински рътове, пътят изведнъж се изви и ний се озовахме над рида на една широка и страшно дълбока гориста усоя, по стръмната стена на която тук висеше като верен войнишки пост още едно от тия наведени под плочите си каменни жилища на балканския колибар.
В дълбокото дъно на тъмното планинско недро под нас се сгъстяваше вечерната синева – на кълба на кълба се напластяваше въздушно езеро, в което балканските самодиви се къпят, пляскат и пеят през цялата нощ. Над тая синева из едно скалисто ущелие, вън от гъстата гора, се дигаше и рееше сега тънък и горещ дим от изтлял и, повидимому, голям огън. Там е била въглярница – ми обади другарят. По една пътека из това недро стръмно нагоре към нас вървяха сега две човешки сенки – жена и мъж. Идеха те навярно за в колибата, към която се отправихме и ние. Тая беше една каменна немазана сграда, на два ката в лице, а с гръб и плочеста стряха, опряна цяла о стръмния рид на планината. Ние стигнахме по-скоро и спряхме на пруста. Тук седеше на къщния праг един чорлав белокос и белобрад старец с мътни очи. Той мърмореше нещо неразбрано, очевидно на оная също чорлава и белокоса баба, която стържеше жерна пита в дома у къта на широкото огнище, на което горяха с буен пламък изправени дебели дървета. Ние поздравихме. Отвърна ни само старецът.
– Пак се нещо не спогаждате с бабата невям ха, дядо Първо? – каза ми другарят ми.
– Ваша милост откъде е? – попита той, без да ни погледне.
Моят другар се поухили, загледа го тъжно и заклати глава – окайваше го. А ето, достигнаха и жената с мъжа откъде въглярницата. Те ни здрависаха с добре дошли и ни поканиха вкъщи – бяха средна пора хора, навярно младата гранка в това домочадие.
– Сега аз да му съм казала нещо баре! – вопия извътре и ни посрещна с писклив глас бабата от къта. Тя беше повалила отпреде си недостърганата пита.
– Искам и? оцет, че си имам три главя чеснов лук, а тя ми не дава, сякаш съм запросил и като да ми е тя все едно и господарка, че всичко от нея ще се допитва, а пък...
Странно беше това брътвение на стареца от къщния праг. Аз се боя да кажа дали тъкмо тия думи изрече той, но навярно в такова низане на думи се пригаждаше това несвързано фъфлене на езика му през меснатите без зъби венци.
– Да мълчиш сега! – смъмри го младата домакиня. – Остарели, вдетинели – каза тя към нас и ни въведе в дома.

Нощта се беше тежко улегла по планини и поля, когато ние се свряхме в дебелите черги, постлани в чардака над къщния пруст.
Моето учудване растеше: вдетинените баба и старец още не млъкваха. Те си легнаха – аз ги видях – дружно под една черга долу, на пруста, но ето, не преставаха да мърморят – дочувах, караха се още за лъжичката оцет, що бабата не дала на стареца, за да си натопи трите глави чеснов лук.
Тъжно и тревожно засягаше това им мърморене моя слух; чувах ги, без да ща, а душата ми сякаш се заблуждаваше от тяхната заблуденост и очите ми безсънно се лутаха по звездното небо на ведрата балканска нощ. По него – небото – ставаше нещо: сякаш войнствените духове на мрака бяха в тревога; те едва забелязано почнаха да се стичат от всички страни на небесния свод и пъплеха ехидно, предпазливо, групираха се на тумби и все в по-гъсти редове се наваляха там – далеч в хоризонта над Делиорман и Добруджа... Зловещ фон, като тоя над кръвопролитните човешки войни, се очъртаваше все по-ярко към там и накрай тоя далечен мрак над изтока замяза на тъма от рядък дим, сред който проблясваха едва уловими за окото нажежени до червено прашинки...
Дигнах глава и се огледах: пусто и мъртво бе околовръст; гласът на птичка тук се не чуеше; не пееше и Балканът хайдушка песен, а само тънък ветрец навремени донисаше глухия ек на пенливата речка в дъното на усоята, като го премисаше с гробовния мълвеж на ронливите сипеи из стръмнините.
– Ах, хубаво време – пришепна другарят ми, – утре на Бузлуджа ще е пъплеж.
– Колко е пусто тук – казах неволно.
– В Бузлуджа ще се нагледаме... ще поживеем с векове.
– Вярвам. Въстаниците ще са знаяли къде да мрат.
– То не е било до знание, току... те тук не биха могли и да измрат!
– Как тъй?
– Предали ги биха... биха ги по-евтино продали, отколкото Юда – Христа.
Аз млъкнах. Мразя тоя чер укор, тъй разпространен за нашия планинец.
– Колибар съм, та ги знам – додаде моят другар.
– Но... целият този край е дал Габровското въстание с новоселските ужаси! – отвърнах му без сърце.
– Видите ли, ние сме сега в дома на един от тия новоселци – издигна се моят събеседник, облакъти се на коравата колибарска възглавка и заговори: – Ето, ще разправя туй, на което бях сам очевидец. Учителствах за първа година още преди да следвам. То беше, разбира се, след Освобождението. Кмет и най-личен първенец в селото бе един човек, който допреди въстанията е бил въгляр в горите. Смътни неща се мълвяха за забогатяването му; всички говореха, че е намерил нейде закопано имане, но шушнеха и други недобри неща. Според тогавашното учителство аз срещу малко едно възнаграждение се бях натоварил и с работата на селски писар, какъвто липсуваше. И един ден, като бях в тъмната канцеларийка, гледам, изсипаха се навън цяло отделение конни стражари. Тям начело бяха приставът и още един непознат човек. Тоя беше в градинарска кожена куртка, с молдовански калпак на глава, в тесни панталони, пристегнати с широк до гърдите пояс, и във високи чизми – един грамада по ръст и плещи човек с бакърено лице и с буйни, засукани до ушите кестеневи мустаки.
Кметът отърча и посрещна гостите, а аз работех някакви списъци и не дигах още глава. Когато обаче те влязоха в канцеларията, та дигнах и аз очи да ги погледна, трябваше да се посепна: кметът ни – един дребен, с мънички, светли и хитри сиви очи човек – беше изтръпнал, сочеше, объркан като никоги, а едрият непознат човек, който вървеше след него, стори ми се, че едва въздържано пухтеше през ноздри и страшно менеше лице. Полицейският пристав зад тях беше блед и мрачен. От стражарите само старшият влезе в канцеларията.
Перото замръзна в ръката ми – заочаквах нещо страшно, без да знам какво. А кметът все пo сбъркваше, та, смутен, станах прав и аз и плахо поднесох стол – поднесох го на непознатия човек, защото той беше наистина страшен.
Ето, след това се почна ужасната сцена. Едрият чужденец пребледня като платно, изгледа с мътни очи околовръст в канцеларията, извърна се после, отиде и затвори вратата, залости я отвътре и като изпъчи гигантските си гърди, дойде до масата и със страшна сила сложи на нея свитите си пестници, па впи убийствен поглед в кмета – не с ярост, а с ястребска изпитателност и съдничество...
– Кумец... позна ли ме, кумец? – промълви той глухо.
Кметът бледнееше, изтръпваше, трепереше. Чужденецът се наклони върху му, настръхна и сред мъртвата тишина зловещо се понесе тъпото скръцване на зъбите му – простря той жилестите си ръце, впи ги в раменете на кмета и запени се – не кресна, ала то бе по-страшно от крясък.
– Къде е брат ми? – процеди той глухо през зъби и сякаш несъзнателно дръпна и натисна тъй силно кмета, щото столът под него се строши със силен шум...
Аз нищо не разбирах от това, което ставаше пред мене. Но кметът, види се, разбираше... И паднал би той навярно заедно със строшения стол, ако ръцете на грозния съдия го не издигнеха. Тоя все по-яростно впиваше пръстите си в раменете му, притегли го после към себе си, извърна го с лице към малкия прозорец и го загледа... Сключените му вежди играеха яростно, а черните му очи изпущаха искри...
– Какво направи с брата ми? Говори! – натърти пискливо той и замря стръвен над жертвата си.
Ужасна беше тая няма минута. Най-сетне непознатият почна да разпуща впитите си в раменете на кмета пръсти и оттегли дясната си ръка, закрепи я във въздуха и почна бавно да я извръща гърбом към лицето му – като че се готвеше да го плесне през лице, за да го повали възнак! Но спря – видях, зениците на очите му се разшириха, долнята му челюст яростно шавна и почна той сега да си дига ръката пак бавно – личеше, наслаждава се на кръвожадно чувство, – задига я бавно, а трепереше, бледнееше и вече до челото на вдървения кмет той си разпери пръстите и – пак бавно, пак сякаш с наслаждение – впи ги в косите му.
Бедният дребен селянин кмет се издигна на пръсти, готов да изпищи. Но смрази се той пак: чужденецът скръцна още веднъж със зъби и – вече с усойна бързина – счепка му и с лява ръка косите, па затрепера... затрепера, знаеш, като сластолюбец над жена! Дори и лицето му просия! Нищо по-страшно не съм виждал!
– Човече, дай брата ми! – викна ужасният чужденец и изведнъж заразително ридание се изтръгна из широките му гърди.
Па разлюля се цялата грамадна снага на тоя непознат мене човек и като задуши той изведнъж плача си, стисна челюсти, почервеня страшно, плувнаха в кръв очите му и в едно мигновение бедният кмет нямо увисна на въздуха, издигнат за косите...
– Един него имах! – давеше се разяреният човек. – Един... един-едничък ми беше! Дай ми го! – продра той глас и с мощни ръце замахна настрани целия виснал в ръцете му кмет... И просна се тоя на няколко стъпки oземи, като остави два снопа от косите си в ръцете на неочаквания свой съдия.
..............................................................................................................................
Другарят прекъсна разказа развълнуван. Аз още не забравях да се взирам на изток, към хоризонта над Делиорман и Добруджа, но вече не следях тревогата по прашливия мрак към там. Как често сред най-поразителните природни стихии човек е способен да се погълне като дете само от дребните стихийности в боравенията на подобните си! Ние и сега бяхме пак на чардака у "Горните колиби", бяхме пак под открито нощно небе в едно от най-високите заселени места на Балкана и навярно нашите очи гледаха, че природата се готви да ни изпречи нещо невиждано... Но душите ни – те бяха полетели в затънтената там нейде селска канцеларийка; жадното ни любопитство се беше свряло в отдавнашна една гънка у хаоса на човешките деяния и – ние не виждахме вече нищо от около си.
– Виждате ли, за да си обясните това, което ще ви разкажа, трябвало би много отблизо да познавате балканския колибар – продължи след малко другарят ми. – Тоя кмет бил син на сиромаси колибари, недалеч от Ново село, под Марагидик. Кръстил го бил и венчал един заможен новоселчанин, при когото тоя е и слугувал няколко години. Но след време заможният кръстник умрял, двамата му синове заходили градинари в Румъния, а бедният им кумец останал при своя дяда въгляр в Балкана. Двамата братя градинари обаче не напуснали домашния си кумец: един след друг те нарочно си идвали от Румъния и му кръстили две деца – момченце и момиченце.
Така роднинството се било свързало... до ден един орисан. Кръстниците и кумецът една вечер се срещнали – в Балкана! Срещнали се – единият изплашен, злочест въгляр, а другите – клети, разбити въстаници от Ботевата чета...
...Не, върволицата от подобни случа из вчерашното ни минало помрачават ума само по едно нещо. Запалва се цяла България от вълнение в самото си сърце и после всичко смело у целия народ изведнъж се откъсва от тялото, залутва се по гори, па изпада в пълно отчаяние. Е добре, защо, боже мой, поне самото това отчаяние да не поражда паданието, ами то да се е гнездило в самото тяло като гнусен, гнусен клин? Ето това помрачава ума!
– Истина, много е обяснимо то, предателството, в онова време – заговори пак моят спътник – и самото обяснение далеч не е отвратително, наопаки, то изпълва душата с висока любов към мъченичеството. Но нима туй обяснение изцерява горчивата болка в съзнанието, че то, гнусното предателство, е дълбоко вкоренено в душите ни и че е загнездено дори във всекиго и от самите нас?
Ех, тоя богаташ кмет, някогашен, а и сегашен беден въгляр! Навярно ще си го спомням и на смъртния си час. Той е гледал, видите ли, от планината като се е горило и пленило родното му село, където го е майка сукала, където е младост младувал и където най-после са се намирали едничките му близки на света люде. Гледал е той, но бил е далеч и радвал се е навярно за опазената си кожа. След два дни обаче дивите орди са подплашили и него в горското му жилище. Тогаз той подбрал пред себе си жената и децата си, че се затирил в тъмните усои. А на утрото изневидело пропищял погански куршум и – повалил пред самия въгляр едничката му момчана рожба. И той изровил набързо гроб, погребал си детето без поп, без вощеница, че бягал, крил се пак, ала докога? На неделята още той си натоварил колцата с въглища и слязъл в града за брашенце. И никой го за нищо не питал, никой го не задял; и никого той за нищо не попитал, никого не задял. Само чул на моста в града глашатаят да вика, че беледието е обещавало два бешлика за главата на всеки комита...
Каква подигравка наистина! Само два бешлика... Ех, със снопове игли трябва да си бодем ние сърцата, за да почувстваме всичкото си окаянство! Днес вие с два бешлика можете подкупи – не казвам един министър, – но често един министерски брат, шурей, баджанак. Нищо чудно няма в двата бешлика! Ала забележете, за тия два бешлика тогаз не е могло да се подкупи дори и балканският въгляр. И при все туй той – тоя въгляр – после е земал тия два бешлика... Защо? Нека вникнем в душите си и ще разберем! А ако можем се взря във вековните си страдания и унижения, то ще се вразумим може би!
Представете си, пет дни, цели пет дълги майски дни и гладен, жаден, издран от трънаците по балканските чукари е носил въстаникът брат ранения си брат на рамо. Те са били двамата братя градинари, кумове на балканския въгляр. Ни следа не е имало сега върху им от красивата униформа на Ботевата чета, кроена с такава любов в Румъния, облечена с такъв възторг на "Радецки", само куршумът в крака на едина брат е чъртал с капчици кръв пътя им по скалите. Те били дочакали да видят мъртво поваления свой певец войвода; доизкарали били после борбата, както знаяли, и накрай закретили към родното си балканско гнездо. И нищичко не били чули за сечта, плена, пожарището, що там заварили! Можете си представи какво им е било, когато осъмнали по новоселските скали току над черното пепелище... Ужаса... отчаянието им... Проклятие!
...Глухо попрекъсна събеседникът ми разказа си. Той вътрешно сякаш се задушаваше. И комай с плачлив глас додаде:
– Каква ще е била радост: тъкмо в това им отчаяние току изведнъж поникнало отпреде им, като пратено от бога... Не, тоя бог не е бил български бог!... Кръщелничето им било оцелялото момиченце на въгляря... то поникнало пред тях, пред двамата братя въстаници! И плеснало то ръце, като ги познало, възрадвало им се и забързало невинното, отвело ги при татка си. Уви, то не е разбирало и не можало е да разбира каква висока, като Балкана, робска стена се дигала сега между окървавените кумове и жалкия кумец! Представете си, тоя клетник – въглярят – почнал да се божи на самите тях, кумовете си, че не ги познава!... Ето, тия срещи, колчем съм ги слушал или чел, срам ме е хващало, че съм син на своя баща, че съм внук на своите деди!
Здравият брат дълго се мусил на безсрамния си кумец. Дръпнал го най-после насаме, че развързал престегнатия си на голо кемер и изсипал му в полата всичките свои четиридесет лири.
"Земи ги всичките! И у негова кемер има още толкоз – всичките харчи, но опази го само, опази ми братчето, кумец! – молил се бедният въстаник за ранения си брат. – Ти ме чуй: той ми е един-едничък и за брат, и за всичко на света! А ей, с ръцете си е кръстил той и оцелялото ти момиченце! Опази го, кумец! Скрий го най-после в някоя пещера! – придумвал въстаникът страхливия си кумец въгляр. – Ей ти кръщелничето му, нека то му носи на двата дни веднъж малко хлебец в пещерата, лято е вече, ще го изгледате, а после... Ех, нека даде бог, кумец, кракът ми да стъпи във Влашко и аз – кълна ти се – ще позлатя и теб, и децата ти!"
..............................................................................................................................
Аз вече долавях само грозния смисъл на думите, с които спътникът ми предаваше посвоему потресната сцена. Въглярят се съгласил. Смръкнало се, здравият въстаник целунал ранения си брат, клел и верил със сълзи кумеца си и поел доловете. А през същата тази нощ – по петли било, както се е дознало после – планинецът запрегнал въглярската си кола, покрил в нея със сено ранения въстаник, за да го отведе и скрие уж в някаква пещера, па потеглил и спрял далеч над една пропаст... Нещастният момък навярно е бил вече заспал. И извила се тежка остра секира в ръцете на въгляря – и разсякла юнака... После убиецът извлякъл трупа с ръце от колата и го сгромолил в пропастта... Всичко след туй дошло само по себе: кумецът ще да се е обоял от нещо или се е настървил някак в работата си – признал се, с риск на живота си слязъл още на утрото в пропастта, дотътрил се до въстаника – кум на детето му, – отсякъл му главата, та я отнесъл в Габрово и земал още два бешлика...
Мрачно се преплитаха ругателни мисли върху всичко българско у езика на озлобения от разказа мой другар. С едно злорадство той проследи в дебели резки как въглярят – с попадналите му лири в ръка – си разчеква българската душица и плува като масло във вода у живота на подновеното село.
А мен ми ставаше грозно да следя как отхвръкналата спица от колелото на честния труд, от колелото на почтения народен живот неусетно се пригажда в ново колело – в това на сляпата и тъй престъпна у нас обществена власт. Не можеше да има съмнение, че някогашният въгляр е станал после един от най-тъпите, най-плахите и пак един от най-злите селски кметове.
– Но отмъщението беше великолепно, беше убийствено! – скочи и седна на чергата моят другар по едно време.
Жестокостта не е престанала да наслаждава хората и като зрители, и като разказвачи, и като слушатели... Накипялото озлобление в душата на събеседника ми сега бе бликнало на очите му в злорад, комай възторжен огън – те светеха, втренчени сред мрака в мен.
Аз станах също и със скършена душа седнах на чергите. Старите баба и дядо долу, на пруста, се бяха най-после смълчали. Дълбока тишина владееше и околовръст по Балкана. Далеч изтокът сега беше досущ потъмнял, но нажежените до червено прашинки там се усилваха – като че пожар имаше зад хоризонта там нейде, над Черно море.
– Като да ги гледам и сега – подзе с треперлив глас другарят ми: – дребният и жалък кмет, проснат на една страна до вратата на канцеларийката, а едрият някогашен въстаник, клекнал като майка над умряло... да, като съща майка... оплаква сякаш изчезналото си щастие... Трябва много да е обичал брата си. Ама то само един чист българин, българин емигрант по влашките хъшовски кръчми, би могъл тъй дълбоко да милее за безславно загиналия си въстаник брат! И да набере толкова мъстителна злъч в гърдите си! И да се яви тъй неочакван и тъй безмилостен пред убийцата...
Бедният въгляр лежеше на пода неподвижен, като убит. А разплаканият силен странник дълго стоя клекнал и закрил с ръце очите си... през пръстите му висяха снопите коси, изтръгнати из мънинката глава на жалкия престъпник кмет.
Няма да забравя онова впечатление, което ми направи тогава откритото широко лице на разплакания този въстаник, след като си дигна той главата. Дългите му и буйни въси бяха от сълзи обвиснали на сърпове; бузите му – инак енергично обтегнати – се бяха умилено проточили, отпуснал беше той и широките си хъшовски рамене – досущ не беше вече оня мъстителен човек, който ме бе поразил и сплашил, а сякаш възкръснал бе пред мен някой старовремски славянин – страстен, сърдечен, мил... да го разцелуваш!
И с какъв израз на лицето наближи сега той нищожния убиец на своя нещастен брат! С какво болезнено треперене прибра нозете си до проснатия о земята този убиец! Сякаш едно само му пречеше, за да опази на лицето си класическия израз – пречеше му това сякаш, дето поваленият още съществуваше, дето мъстителната ръка на провидението може също да издържа минутата, та го не грабва и не запрашва в хаоса на небитието.
Погледа го той, лицето му се нагърчи от затъпителен потрес и... махна нервно с крак, отритна го настрана, па с две само стъпки, като да бягаше, излезе, напусна канцеларията...
Необяснима радост, но безкрайно злъчна радост ме обхваща... уверявам ви, тъкмо таквоз чувство ме обхваща, колчем си представя тая последня минута от цялата онази сцена в канцеларията.
И другото, което после последва, накърнява това ми чувство, сякаш не ме задоволява, като да е по-малко, отколкото би трябвало. А не беше то малко – какво ти малко! Казвам ви, тоя мъстителен брат не спря пред нищо! Една само неделя беше доста, за да увлече той цялото село в страшното си откритие. И роднини, и приятели на злочестия убиец кмет – всички настръхнаха, като да не са подозирали дотогаз нищичко. Можете ли си представи, дори и дъщерята – едничка на родители, – и тя се дигна срещу баща си... А намериха се и костите на загиналия въстаник: един шипченец извъд, суватчия в онова време по Пашовица до Марагидик, бил случайно минал с чердата си отсам, та слязъл в същата пропаст да одере един паднал добитък и така намерил обезглавения труп, че го извлякъл и заровил под една бука, като се сетил и да я отбележи... Мъчителна картина беше: цялото село с поповете изведе дошлият жив брат и до самото село в хубава святийска гробница положи костите па злочесто загиналия... Остави и голяма сума, всяка година да се прави приличен помен. А после подигна преследване против кмета, отне му всичките имущества, продаде ги и всичко, ама всичко подари на селското училище... Не, сметливо мъстеше тоя дивен българин! Земa, та със свои пари украси селската черква, като край другото покри цяла една от стените с грамадно маслено изображение на страшния съд... Това, мисля, направи най-силно впечатление на селяните. И домочадието на въгляря кмет се изсели... то...
..............................................................................................................................
Другарят не свари да се доизкаже – в природата около нас и над нас ставаше нещо; тътнеше глухо дори и земята. В хоризонта на изток бликаше като из бездна тъмночервена, кървава лава: изгряваше – полича – пълната луна. И... не, никога не съм виждал нещо подобно! Мрачните сенки, що преди се втичаха от всички страни на небето към изтока, сега настръхнало се бяха надвесили натам и все по-тревожно се препречваха, премрежваха... виждахме, навремени те се вълнуваха, като да прелетваше змей някакъв през тях, и после ту се цепеха и разведряха, ту се сливаха и се сгъстяваха... А изпод земята кървавата месечина с широки плещи бавно настъпваше, се по-силно отблъскваше надвесените върху и? духове на мрака, растеше и прорязваше сякаш с острия си кръг крайчеца на небесния свод. Взирах се и почнал бях да се чудя вече кое ли всъщност бе най-странното сега в това видение, защото в него имаше нещо толкоз особено, че готов бях да изпадна в общото за хората обужасяване пред стихийното в природата. И изведнъж скърши се сякаш небото там, където луната го режеше със своя диск, и тая почна да се губи в него... Разкрих широко очи: небесните тъми ли бяха победили – строшили и помрачили небето, луната? Цели порои от мрак се лейнаха над изтока!
Стана страшно: в едно мигване цялата картина се скри зад очите ни; някакъв стълб изневидело се изпречи далеч и – още по-грозно! – потръгна с необятна мощ срещу ни. Доловете в първите минути зашепнаха, после застенаха, след малко почнаха да вият и – ето, зареваха зловещо, ужасно... все по-близо, сякаш и те се дигаха срещу нас! Лъхна ни горещ ветрец и отмина; зави се над нас после вихрушка, посипа ни със ситен пясък и сякаш също отлетя; а доловете и зад нас зареваха, па изведнъж се почувствахме обградени, пленени: бурята затрещя върху ни едноман от всички страни и – вкамени ни и ни разлюля сякаш ведно с планината...
Сред гърма на грозната стихия дочух, чини ми се, човешки вик под нас. Трябва да беше дядо Първо, защото след началния ужас аз вече счувах едва доловимото скимчене на обезумелите старци под дебелите дъбови дъски на чардака ни.
Стихията надали се бави при нас повече от две минути: тя отмина, чувахме я само като огъваше със страшна сила цялата Стара планина под себе си. Но обужасяването ни твърде слабо отпадаше, а страхливото скимчене на старите долу тепърва се усилваше...
– Ей богу! – дигна ръка с някакво страхопочитание другарят ми. – Мъстителният оня въстаник не би могъл да измисли нещо по-ужасно! Да подложиш една предателска съвест на такива природни страхотии... о, аз бих искал той да е сега тук и да ги слуша как скимчат!
– Как? Кои?
– Да, тия нещастници долу... дядо Първо и бабата му... наказани, обезумели... той е предателят въгляр кмет!

Речник на чуждите и непознати думи

колиби – населено място от няколко къщи в планинските краища
рът – бърдо, хълм, рид
рид – хълм, бърдо
усой / усое – място, което слабо се огрява от слънцето; дол, долчина
недра – вътрешност, глъбини, лоно
ущелие (рус.) – клисура, дълбок дол, планинска теснина
въглярница – място, където чрез непълно горене на дърва се получават дървени въглища
плочеста – в миналото къщите в планините са били покрити с каменни плочи
жерен – вероятно това прилагателно има връзка с думата жръня – ръчна мелница от два воденични камъка, и означава брашно, смляно с такава примитивна мелница
невям – може, може би, като че ли, изглежда
пора – възраст
вопия – викам с висок глас, крещя, продължително
чардак (тур.) – висока покрита площадка на къща; балкон
отколкото Юда-Христа – според евангелието ученикът на Христос Юда предал своя учител на властите срещу възнаграждение от 30 сребърника
Габровското въстание с новоселските ужаси – по време на Априлското въстание от Габрово излиза голямата чета на Цанко Дюстабанов, а Ново село масово въстанало, поради което било жестоко наказано от турските войски
пристав – началник на полицейски участък
чизми (тур.) – ботуши
стръвен – алчен, ненаситен; озлобен, настървен
възнак – по гръб, нагоре с лицето
мигновение – миг
oземи – на земята
Марагидик – връх в Централна Стара планина
вощеница – свещ от восък
глашатай – който разгласява важни известия в населено място; обикновено ходи с барабан из цялото селище и чете нареждания или съобщения на общината
беледие (тур.) – общинско управление
бешлик (тур.) – турска монета от пет гроша
божа се – кълна се
колчем – винаги когато, колкото пъти, щом
веря се – кълна се, уверявам с клетва
досущ – напълно, съвсем
суватчия (тур.) – търговец на добитък, който се угоява на суват (лятно планинско пасбище) добитък, угояван за клане
черда / чарда – стадо говеда
едноман – заедно, дружно, едновременно

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания