Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Разкази
Сура бир
Косю
Рамаданбегови сараи
Кочаловската крамола
Избори
На нивата
Кумец
На широк път
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Разкази
Автор:
Страшимиров, Антон

На широк път

Бях още безгрижен и засмян, голобрад, дългокос, с високи полети, смътни копнения... И сред мечти и планове намерих се в Миленово – тесен кът, но кът на родните величие и красота, тегло и радости... Благодаря на злобливия случай, о, хилядно благодаря!
До две чуки, с върхове в небесните синини, свило се то – Миленово, гледа с опърпаните си колибки нашир по хубавата Тракия, наднича към синеющото се далек Черно море, а носи се по него тревожната песен на окръжающите го тъмни усои. Шепа къщи – орлово гнездо с орлиците над себе, – двете надменно високи чуки, стоящи като нарочито наперени срещу мъглеющата се далек на север гигантска Стара планина. Под къщиците се носи тайнствен шепот – и сладък, и тъжно злокобен, като трептенето на звездите, – разстлала се е тъмна дъбова кория и глада със суровостта на гигант, шепне със замислеността на монах летописец. Спирах вечер под столетните великани, вслушвах се в говора им, чувствах слисаното им притайване пред безгранично страстната песен на славея и плувах в мир – чудно велик, неизмеримо волен... Настрани в дола е селски извор – кът на смехове, глуми, сръдни за китки, сред кои стрелне някой бездънен поглед, пламнат за миг бузи, клюмне глава на рамо и ефирът слее не-чутите от никого въздишки, изтръгнати от две-двенки сърца. Под село ромоли бистра лъкатушна вада, осенена със стволести орехи. Тук често милошки и навезчиви рошавчета ме обсаждаха и аз по часове под прохладните сенки замервах останалите по върхшечни клоне орехи, па гълтах лакомо обелените зъбчета, поднасяни ми от благодарните мои палави обсаждачи... Над орехите се дига скала, горд и упорит исполин. Върху и?, като грохнал старец, бе обвисла клоне хилава трепетлика. Бедната, не можеше да осени дори дънера си! Може би и затова аз я обичах. Под нея в безлунни тайнствени нощи – а какви са тия планински нощи! – седях аз, взирах се, дирех там далек фара, ослушвах се за морския вой... Лудо ламтене – далече бяха те! А все счуваше ми се нявга ревът на вълните; блясва, чинеше ми се, татък светлинка и – трепнеше сърце... просълзяваха се очите... И дълго стоях аз тъй прав, по-ням от скалата под мен, скръстил на гърди ръце, впил поглед в необятното пространство... А нощта преваляше, сутринний ветрец понесеше по хижите пробудната си песен, зорницата незаметно изчезваше, мъглата лазурнобяла полетваше в огромни кълба, плавно отвивайки села, гори, реки, и подгонена от слънчевите зари, втъваше през долье, планини... Дневният глъч сепваше омаяната ми душа и с бавни крачки аз слизах...
Под скалата бе едва крепящата се къщица на бай Димитър Брояка. Буля Димитрица ухилено ми подлагаше триножник, а Стана – 10-годишната им щерка – погледнеше ми с големите си гълъбови очи, заиграеше червенинка по красивото и? бледо личице и отърчаваше – поднесеше ми мляко... Как се дивеше тя отпървом! Вляза аз, а тя смръщеше вити вежди, замърдаше ръце по чорапа и бързо, ,усилено плетеше с оная дебела прежда... Веднъж – напролет бе – сред селското хоро Стана ми поднесе китка, целуна ми ръка. Хубава китка от босилек, ружа. Дълго аз с упоение мирисах тоя символ на младина и любов – на щастие. А до вечерта Стана наговорила кому не, че до дене си щял съм да се главявам за Дойнова Венка – „много съм мирисал Венкината китка, що ми поднесла тя, Стана”...
– Майка и?, Венкината майка ми я даде... да ти я дам – отвърна ми тя, като я запитах.
– Ехе, Стано, аз ще ергенувам и с теб, па тогиз чак главене – посмях и? се.
Тя ме погледна изпод вежди... А буля Димитрица после ми обажда, че Стана току я питала истина ли санким ще ергенувам, доде тя порасне... И оттогиз всяка заран аз имах росни и росни цветя... Скръцна вратата, гледам, наднича тя ухилена и мълком подава ми китката шарена, грижно стъкмена и очистена от увехли листца...
А какви дни прекарах по ягоди време! Намине тя – Стана, па:
– Батко Тоню, ний ще идем за ягоди! Отвъд поповото кладенче ги имало, хи, много! – каже.
Земех си шапката и – хайде! А те, пет-шест рошавички, подскачаха от радости, плескаха мънинки ръчице... Щурне някой гущер и четата цяла опулва очи, дигва плахо ръце. Някое разцапано от ягоди палавче заюначи се – хвърли камен... А случи се, змия – особено слепок – мързеливо прошари под нозете им, то изтръпнат... а Стана увие се о мен...
Пък как овлажняваха очите на Стана, как угрижено ме изглеждаше тя, кога татко и? наведеше дума по сиромашията! А той, Брояка, често тюфкаше по нея – орисната безнадеждна немотия. Още щом дойдох в селото, и се сближих с него. Високата му плещеста снага, изгореното му широко лице с големи сълзливи очи, кокалестите му силни ръце и вехтите, окъсани дрехи сочаха го и окаян, и обичлив. А и общият му израз – изнурен и тъп в делник – по празниците у кръчмата преиначаваше се и подсещаше, че се чувства непосилността на денонощните грижи по запазване местице в белия тоз свят, малкото кътче местице за сгушеното му домочадие... Пийнал, той проговорваше и нявга полъжеше се за похвала – заразправеше как веднъж си потеглил за цяло село. Било по жетва. Идва стражар да дига потеря по разбойници. Неколцина зимали веча пушки – ще вървят. И излиза той, Брояка, оголва гърди.
– Храната гори... гори!... Чу? – дума на стражаря. – Ти тъй кажи там, вътре: не можат миленовци сега нa, разбойници да гонят... не искат! На бесило ще идем, ама работата си не оставаме!
Стражарят омекнал, извил коня, па да го няма... Гракнали всички селяни връх Брояка, зер бела ще довлече на селото. А излязло, че разбойниците отдавна били отминали и не трябвало потеря. После стражарят дошъл с общинския кмет и примерил Брояка триж по гърба...
Разправеше това бай Димитър, свършеше свенливо, па довлечеше се до тезгяха и надигнеше тенекиено стотаче с вино.
А как горчиво мижеше клетникът, когато додеше дума за чифта му волове!
– Остаряха... не държат веке.. ще ги изтърва – сбъбреше.
– А тогаз?
– Ще даде бог нещо... Умирал ли е някой от глад! – отговаряше той, а дрезгавият глас подсещаше за мъчителния му страх в душата.
– Българско – заекваше той – и хубаво, токо като не върви – нищо не чини!
– Казват, оплел те хубаве чорбаджията?
– Оплел... Кон кого може да оплете! Не върви, а то... Не мога да му хвана края. Дойде да се плащат давнините, а нямам и хайде при чорбаджията... Семе не мога да свъртя чак! Волът умря... за него най-вече се и оплех. Зимах от чорбаджията и рекох, ще му занеса за продан на пазар царевица. А поболях се и не сколасах. Пък той ми иска и печалата, що щял да изкара от моята царевица... На годината житото бе евтино и искa да му се изплатя с жито. Нямах да му дам, зер ако платя нему, то не ще има за давнините, а бирникът не пита – продава каквото попадне, пък това е и срамно... Тая година житото е на цена, а чорбаджията пак ми иска печала по сметка против ланшната евтиния... И ще иска човекът – сухи пари ми е дал!... Се пак не са много, ама ха де! Хората свъртват, токо мен не ме бива... не ме бива, и толкоз! Нa, пролетеска тръгнахме с Дражев Никола и още двоица за сърни. А току-що се бе чуло, че излезли разбойници. Вървим тъй и цък – стоой! Другите си сложиха пушките, а мен нам как ме жегна нещо и не премислих – ядно клекнах зад един пън и обтегнах пушката, замерих разбойника...
– Бай Димитре – ми вика той, – не жаля себе си – другарите ми ще ти върнат; не жаля и тебе – а жалко е за сиромашката ти челяд!
Сепнах се аз... Па и името ми знаеше! И захвърлих пушката... Подбра ни отпреде си разбойникът, па хайде в дола. А тук изскочи един брадат, висок разбойник, прекрачи до мен и потупа ме по рамо.
– Юначина си, бай Димитре! – ми дума.
Почудих се, зер познават ме... чак и името знаят! Па хрумна ми.
– Ужка тъй – отвърнах му, – пък се съм си скромах...
– Много ли си сиромах, бай Димитре? – ме пита.
– Много... много, брате!... Дайте ми що-годе... вие имате! – направих аз дебели очи.
Разбойникът се поусмихна, па ми дума: "Ела до неделя зад Китката и полутай се: ще те намери един и ще ти даде"... Разпитвaха ни за туй-онуй, па ни пустиха с хиляди зaръки да си стискаме зъбите. Със свито сърце, мълчешком чаках аз неделята. Но не страях: допитах се о чорбаджията. Той се усмихна, поклати глава и отпървом нищо ми не рече. А на другия ден потайно ме насъска да ида... От туй ли какво, криво ми стана на душата.. ей таквоз, криво... па не ходих... А да бях отишъл, да бях... беки... Ех, и какво зло можеше да има?! Ама нa...
Ето пък през дене си отбих се в града у Хаджиминова дюген и гледам, няма никой, а касата отворена и лъщят лири... куп, ти казвам! Право, разтреперах се... страшно ми стана... И въртях се там, цъках, дорде си той доди. Отърчал бил до черква, да запали свещ. Като зърна отворената каса, тъй и плеска ръце, пребледня! Па даде ми човекът пет гроша да пия и си ме изпрати с подбив... Излязох си и крача: ни тук – ни там... А друг да бе, би си зимал поне няколко... Бих си купил волове, пък какво ми друго трябва?
Често тъй бае Димитър си развързваше езика. Често и аз се поглъщах от неговите тъги и ядове, пак като погледнех мънинката Стана, която ни слушаше с отпусната на раменце глава, давах и аз воля на своите възмущения и мисли, давах израз на своята идейна вяра... А летяща бе тя тогаз, сияйна, в ореола на възвишени младежки пориви и мечти! Как аз рисувах неправдите, злото; с какъв жар указвах на бае Димитра где се корени народното тегло! А той слушаше, цъкаше, па пресечеше ме – прозееше се... Но все моите бурни, непримирими с жестокия живот думи са били намерили кът в измъчената, обезличената ми душа... Да, и мен това още ми тежи на съзнанието, сепва ме нявга като грях...
Дните се нижеха, а с тях и чудният кът на моето заточение, тих и величав, менеше своите краски, даваше все по-нов и по-нов израз на необятний миров ред... Поройни дъждове ли ме достигнеха сред поле, буря ли грозна заваляше край мен стволест дъб, вълчи вой ли ме сепваше ноще, или посрещах тъжния слънчев изгрев над обвитата в снежна пелена земя – вред и всякога душата намираше своето уталожваме, чувствата – своя мир на полети...
И тишината тук, която издалек бе ме плашила с безутешна и безкрайна тегота, сега ми подлагаше гледки, що на будната мисъл дават орлов полет, на чувствата – неизчерпаеми радост и умилна тъга, повече любов и щастие, по-малко яд и злоби.
Ала...
Беше по Коледа и люта виелица гонеше всичко живо под стряха. На Бъдни вечер у Миленово пристигна стражар – вцепенен, оскрежен. Донесе той грозна вест: да се премери десятъкът и за три дни да се отнесе в града... В тия свети празници и по таз грозна зима ли?! Тъй заповядано... И наведоха глави селяните, пълнят кръчмата, а никой нищо си не поръчва – още са само изпоплашени, не доверяват на грозната вест. А стражарят дума, разправя.
– Царщината, брайновци мои, си гледа сметката, и туйто. Пиша ви: в пари или натура? Отговаряте: в натура. И царщината продава на търговеца, както и? най отърва... Кой ви е крив? – отсича той.
– Е, то си е така... така си е – отвръщат селяните, – ама в пари нa, иде ни скъпо, а пък сега къде? Добитъка си ще изморим, храната ще пропилеем по реки и преспи... Цяла съсипия!
– Царщината се не бърка... На търговеца сега нa, трябва храната!
– Тъй е, тъй – тука царщината се веке не бърка – мънкат селяните.
– Ама как да се не бърка бе?! – викна Брояка ядно. – Ако ни нас няма, какво ще прави тя, царщината? Ето, ще ни съсипят, ще тръгнем по чужди врати ний – селяните... Какво ще стане тогаз? Ний не сме ли санким от тая царщина? Тя не е ли и наша? Не я ли правим ний?
"Царщината е наша... ний я правим"... Моите думи!... Аз настръхнах...
– Много приказки не ще: юшюря на колята и – хайде на път! – отсече стражарят.
– Мъртъв ще ме изнесете из село, ама не и колята ми! – кресна бай Димитър и фукна навън...
След час общинският кмет, стражарят и кехаята от къща на къща премерваха десятъка и товареха го на колята. Дойде ред до Брояка. И замоли се тоя:
– Абе, брате, аз за царщината ходвам и на смърт! Ама не знаят те отвътре каква е тук зима, не знаят! Само да им обадите, и ще ни съжалят! Ще видят, че е зло и за тях!
– Впрягай! – викат му. – Не от теб чакат хората ум!
– Ама челяд имам аз бе! От тия стари добичета ние чакаме залък! – сочеше Брояка дребни си чифт волове.
– Хайде! – сблъска го стражарят...
– Ваша милост да ме не блъска... Чу? Аз съм остарял и грухнал да плащам на царщина... се да плащам!... А ти...
– Нa, аз!... Нa, още едно! – удари го дваж гневно стражарят...
Брояка подскочи, заекна се с ярост, отблъсна стражаря...
– Вий, вий ни изядате главите! – завика той. – Отвътре и не знаят, а вий... за да се харесате... вий, изедници! – изплеще, изгледа лудо, премижа, па хукна, прескочи плета, пое гората...
А кметът и не мисли много. Буля Димитрица примира от плач. Стана пищи, мен се къса сърце, а той – кметът – впрегна сам колата, натовариха десятъка, повикаха едно циганче и поведе то с другите бай Димитровата кола за в града..................................................................................................................................................................................................................................................
В късни нощи бай Димитър си дошъл, а на заранта удари го на огън, забълнува... На другия ден седа аз в стаята си със съкрушена бодрост, като далечен пътник, що е наближил наперени тополи, а е заварил под тях размътен извор... Седа аз и скръцна вратата – подаде се изпитото сега лице на Стана. Болно ми се сви сърцето. То затули очи с престилка, захълца и заплака. И какъв детски плач! Аз, просълзен, го теших, милвах.
– Тате... татко ми... ще умре...
– Не ще, пиленце... ще мине...
– Чорбаджията там... ще умре татко... кравата ще вземат...
– Кравата! – сепнато стиснах аз мънинката ръчица и затекох се.
Петко чорбаджи с броеници в ръка седеше до болния. Този, прострян като мъртвец, завит с окъсани черги, с непознаваемо лице, беше насочил мътен поглед към иконата в къта. Нашето появяване не промени нищо. По едно време болният ме изгледа немощно и дълбока въздишка се изтръгна от гърди му. Петко чорбаджи умислено продума:
– Аз му не ща нищо, а той...
– Помогнал си ми... сторил си ми добро – отвърна с едва чут глас болният, – чифтът ми не ще оживее...
Па обърна клетият Брояк очи към мен.
– Учителю, викам те – ми дума, – знай, кога умра, кравата дайте чорбаджию за борч... дайте я! Чисто ще ми е сърцето пред бога!...
Зарида глухо буля Димитровица, Стана се уви о нея.
...................................................................................................................................
След ден по студ и виявица ний отнесохме Брояка в майката черна земя.
Циганчето върна Броякова чифт с кола здрави и читави. Петко чорбаджи прибра всичко, но и клетата челяд храни?. Па заживяха си...
А на пролетта аз напуснах Миленово. Гостоприемно ме имаха между си миленовци, топло ме изпроводиха – благодаря им! А и моята чета, рошавите палавчета, и те в недоумение ме окръжаваха, па подучили са ги – носеха ми китки, късани без отбор, увити без ред, но свежи, с лик приветен. Дарих ги поред и аз, оставях ги да ми целуват ръка... Разчувстван, едва си удържах сълзите, а се пак очите ми неволно се мятаха на вси страни, диреха... И в миг болестно ми се сви сърце; опряна до плета настрани, окъсана, стоеше тя – Стана... Чоплейки си носа, тя ме гледаше изпод вежди с тъжните си умислени очи... Едната си ръка държеше назад... навярно китка за мен. Задавено аз я повиках, зимах и? китката, дарях я, а тя ми целуна ръка, целуна с горещи, разтреперени детински устни... И сложих аз ръка на раменцето и?, с дълбока скръб приближих до себе си туй дете – с блянове някакви в своята едва още пробуждающа се душа с тайни горещи чувства в своето крехко още сърце... Па оставих я изсред купа от деца в селска уличка – на тесен път...
Минаха се години. Беше лете. И тогаз, както сега, аз често си спомнях как една заран след нощна буря съседката ми в Миленово – Дойнова Венка, тогаз още мома лепа и безгрижна – гледаше своята градинка, обрулена от стихията, с повалени цветя, окършени овошки. Нейното всякога ведро личице бе осенило не скръб, не роптане, а едно безнадеждно, с болки слисване... Нещо сходно аз чувствах и чувствам всяка заран през лутанията си... почти лутания в живота... Всяка заран моите пориви и мечти ми се чинят обрулени като оная градинка... А след дневните срещи, сблъсквания вечер, останал уединен сред тъмнина, в моите гърди пак се пробужда клокот и в разсъдъка ми пак се затрупват върволица плетки за разнищване, нишки за уплитане... Па до другата заран...
И една утрина в пазарен ден крачех аз тъй унил сред навалицата в пазарски площад, лутах се. Посред шума у мен все по-смело и по-смело се пробуждаше упрекът срещу безцелността ми сред тоя целен, безусловно целен живот. И пилееше се нощната тегота от горчиво съзнание на безсилието сред житейската орисия... Па вслушвах се в беготнята, взирах се в напрегнатите лица.
И трепнах, подуха се гърдите, сърцето заби – аз зърнах познат лик. Бликнаха образи из миналото, спомени за незабравимите чисти, умилно тихи часове на възвишени чувства и вяра, на неизгладими радости и тъги, преживени, неповратно преживени! Не, това е Стана... не е... тя е... Зачервено лице, басмена роклица, бяла престилка, кошничка в ръка. А изразът самодоволен, плосък... Очите, о, не са те – замислените гълъбови очи! Е... ето с нея и кавалер... улично лице... Как, как я изглежда! Един миг... и разруши се едничка остала илюзия, една чиста лъч от минали благатки дни!
Потресен, аз отпуснах глава. Но сърцето биеше, погледнах: те поотминаха, слязоха от пазарната площад на широк път.
– Стано! – изтръгна се от гърди ми неволен вик.
Тя се обърна, изгледа ме понамръщена и закрачи нататък.
– Стано! Стано!
Тя се кикотеше със своя... кавалер.
– Где си, мило дете? Какво е с теб?
Роклицата и? като да ми се изсмя: весело се разветре от бързите и? стъпки – по широкия път.

Речник на чуждите и непознати думи

милошки – умалително от мили, милинки
навезчив (рус.) – в случая: приятно натрапничави, нахалнички
осени – закривам със сянка, хвърлям сянка, засенчвам
долье – множествено число от дол – долове
триножник, триножка – трикрако столче
санким (тур.) – впрочем, така да се каже, дето ще рече
тюфкам (прав. тюхкам) – издавам тежки въздишки от жалба, болка; оплаквам се, вайкам се
потеря – група въоръжени лица, тръгнали да преследват някого
вътре – А. Страшимиров често употребява тази дума в значение „горе”, „правителството”, „централната власт”
зер (пер.-тур.) – нима, та
бела (прав. беля) (ар.-тур.) – пакост, беда
давнина – данък
сколасам (гр.) – успея, намеря време да сторя нещо
бирник – служещ, който събира данъците
ужка (от уж) – като че ли, сякаш, божем
правя дебели очи – безочлив съм, нахален съм, нямам чувство за срам
лира – стара турска златна монета, жълтица
миров ред – световен ред, в случая: ред, хармония във вселената
юшюр (прав. юшур) (ар.-тур.) – някогашен данък, плащан в натура – десятък от земеделското производство
кехая (пер.-тур.) – селски глашатай, слуга, пазач, надзирател
кът – ъгъл, отстранено, затулено място
чифт (пер.-тур.) – два предмета, които вървят или се употребяват заедно, в случая: чифт волове
борч (тур.) – паричен дълг, задължение
тегота – тежка, неприятна работа или задължение; мъка, грижа, досада
орисия (гр.) – предопределение, съдба
беготия – надпревара, бързащи хора
благатки – честити

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания