Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Разкази
Сура бир
Косю
Рамаданбегови сараи
Кочаловската крамола
Избори
На нивата
Кумец
На широк път
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Разкази
Автор:
Страшимиров, Антон

Избори

Над планини и поля се разстлала чудна нощ. Бялнал се Дунав из просторни низини и лъщи далеч зад дебелите стени на Пазвантоглувата крепост. А отвъд, на по-височък бряг, се виши новият румънски градец, потънал в зеленина.
Пълната луна е спряла сред високото небе и къпе със сребристи лъчи планините, полята и зелените брегове на великата река.
Конят ми пристъпва глухо – уморен ли е, или и той се любува на нощта?
В душата ми се разгаря светлина; млад съм аз и крилата сила ме движи да разкрия ръце и да прегърна целия свят.
Само незнайна тъга се вие около мен и дебне душата ми: хубавото винаги крие и тъга... или може би това е тъй само за нас – синовете на тази печална страна?
Далеч в ливадите към Дунава овчар, спрял сред стадо и при будни псета, надува медна свирка. А по-далеч, откъм извивките на акчарските лесисти брегове, се издигат платната на бавна гемия и пъплят със своите грамадни сенки над задрямалите води.
След малко откъм бреговете се разлива по полето – не песен, а плавен отглас на паляща някога хиляди гърди тъга: турчин рибар пее за млад юнак, който стара майка оплаква, че син й на път е тръгнал – отива, а пътищата не секват, че той назад се извръща, а помощ не иде, че това се вика руска война – който тръгва, назад се не връща...
Глъхне лунната нощ, а из гърдите ми се къса въздух.
Свивам нозе и конят препуска. Полусенките на лунната светлина се закършват – ту се пресичат от моята сянка, ту поглъщат и сянката ми, и коня, и мен.
Шосе е сред безкрайна редица гъсти и високи върби. Глухо е и тъмно под тях. Блещукат само звездите горе и от време на време през високите клони надниква превалилата вече месечина.
А – подплаши се конят, изправи се на задни нозе – в тъмните сенки по шосето пъшка човек.
– Хей!
– Я... таквоз... ние тамо ним... м...
Пиян. Попълзя и се изправи. Първо от Тръняни.
– Къде тъй, бай Първо?
– Ннна село... м... нека печелят, да видим!
– Ти си пийнал бе?
– Па пийнах, избор, брате!
– Кой те е черпил, ха?
– Мене? Да прощаваш! Язе сам съм се черпил. Няма вече яма, йо! Оно да черпят, па да печелят, па да обират сиромашта – йо! Ние тамо ним...
– Е, спечелихме ли?
– Ние? Знайно! То, брате, не е хилядо, не е две хилядо – пет хилядо! Пет хилядо и сто! Пет хилядо и двесте! Брр... тамо ним!
– Е, защо си се опил?
– Язе? Опих се, що? Правицата нави! Че е до-до-до кокал, брате! Хе, бре... м... стамболисти!
..............................................................................................................................
Спечелил избора. Опил се. И псува сред нощта. Какво става в душата на тия бедни люде?
Той не ме и позна. Надали е запомнил и името ми. А с каква тържественост каза: „Правицата нави.”
Правицата? Но коя е тя, тази правица? Къде е тя? Дай ми я, бедни Първо, посочи ми я и аз ще намеря може би сила в себе си да сложа глава за нея.
..............................................................................................................................
Помръкна пред очите ми лунната нощ. Само ледената усмивка, която неканено все по-често ми криви устните в минути на съмнение и безсилие, тази само усмивка остана на образа ми и в душата ми.
Конят зачести. Повя хладен зетрец, та заглуши и последния звук по зелената мочурлива равнина. Само далеч из блатата не заглъхва дружният квак на жабите. Техният непрекъснат вик сякаш не е шум – той се слива с тайнствения шепот на Дунава, подхваща се из блатата на островите и става неотлъчима част на дунавската лятна нощ.
И неусетно се носи до зори тук тоя квак като непрестанно ехо.
Вървя след него и не го чувам. А пътят лъкати: и последното село остава зад мен. Напред е градът – кален, вонящ, потънал в неистовства: побои, кражби и лишения.
Слухът ми долавя нещо диво сред мъртвага нощна тишина – псувни. След малко отчетливо слушам:
– Д-е-е, сине! Хайде!... Ейс!... Ч-а-а!... Хъ... Е... Ч-а-а-м...
Пиян е – мисля, – закъснял с колата си в града, опил се е, може би пак поради изборите, та се връща сега тежък и обсипва добитъчетата си със същите ония набрани в кръчмите сръбски псувни, с които в село ще обсипе и челядта си.
Смушках коня, но след малко забелязах – псувните почнаха да се отбиват надясно. Вслушах се пак и чувах вече ясно надясно от пътя:
– Ейс!... Ч-а-а! Огън ви помел! Черкезин да е повлякъл все, па и язе да не съм пръквал – м...
Туй не бяха пиянски думи! Тия ругатни сред дивната нощ се редяха като наковалня на чук. И сила имаше в тях, сила на развъртял се косач. Засегна ме нещо – не горчивина, а грозота някаква. Отбих коня, проврях се през върбите и се озовах сред тясна и дълга ивица угар. Високото шосе и върбите хвърляха дълга сянка, но през тях месечината бе осветила напечената от деня и попукана черна земя.
И сред тая угар ореше човек.
Две волчета се опнали и едвам влачат изкривено орало...
Опнали се човек и волчета и орат посред нощ на месечина!
Двайсет години аз ходя по градове и села, по гори и поля, по колиби и земленици из тая земя на труд и пестовност, но не съм виждал, нито пък съм чувал нощта да се превръща в ден и за тежката работа на оран.
Наближих.
– Помози бог, байо, помози бог!
– Дал бог добро, господине! – стри си потта от челото селякът и пак се обърна към своите волчета: – Хайде, сине!
– Що би тъй посред нощ на работа, ха?
– Бързам, дорде не е залязла месечината – се още се види!
– Аргат ли си, байо, или своя си земя работиш?
– Е па, аргат съм, ваша милост, ама тука на, своя си земя работя. От сън пооткраднеш, па и гссподаро не се сърди...
– Кой ти е господар?
– Хаджи Лападат, от градо... Молих го да ме пусне за ден-два, а он ме сам подсети: нощите, каже, са ясни ка’ ден, впрегни си добиците, па работи...
– А твои ли са тия добичета, байо?
Сиромахът се изправи, изцеди пак потта от челото си и каза:
– Е, дума се, още са мои: не ми ги е зел господаро! Работя си му и с них, и с жената – гоня да му се издължа – задлъжнях му, много му задлъжнях, а не ме остави човеко на път с голи ръки... Ха, сине, еейс!...
И волчетата се опнаха пак.
– Ей, байо, ами днеска има избор, ходи ли, ха?
Сиромахът нито се обърна, а смънка само под ноь:
– Ходих, хе... Ч-а-а!
– Ходи, ходи, там е спасението!
Впрегнатите добичета гърчеха ярема – посягаха отчаяно на попаднало се трънче или тревица. Селянинът дигна остена си, но изеднъж се извърна към мен и под гаснещите бледи лъчи на месечината аз видях странна усмивка на лицето му – той ми каза:
– Е па, че се спасява кой може, господине: оно наша работа ли е? Язе не бих и ходил, току господаро ме откара... хем ме и нахока... да съм бил от нихната партия, ми дума – хи, хи, хи! И че бидеш, хе!
Па – свря се пак остенът между волчетата:
– Де, сине! Хайде! Ейс!... Чаа...
..............................................................................................................................
..............................................................................................................................
Месечината се закри далеч зад рътовете на подновените лозя. Затихна пак всичко. Само не пресипваше шумният квак на жабите из блатата и островите. След малко в мрака аз вече различавах страшните дула на пушкалата из редутите. Наоколо ми се мяркаха сенки – дали не на избитите по тия поля сърби?... На влизане в града ме оглушиха викове на много гърла: изборите бяхме спечелили, избирателите ни ликуваха и ноща се продираше от възторжени „Ураа! Да живее народът!...”

1902 г.

Речник на чуждите и непознати думи

Пазвантоглувата крепост – всъщност това е старинната крепост Бабини Видини кули във Видин
акчарски – вероятно става дума за с. Арчар, на Дунава, западно от Видин
гемия (тур.) – малък кораб (обикновено с платна) за крайбрежно плаване
стамболисти (прав. стамболовисти) – привържениците на дотогавашния министър-председател Стефан Стамболов, членове на оглавяваната от него партия
все – винаги, през всичкото време, непрекъснато, постоянно; всички без изключение
угар – изорана и оставена незасята нива
аргат (гр.) – ратай
ярем – дървено приспособление за впрягане на рогат добитък; преносно: тежест, бреме, иго
остен – тояжка с тънък железен бод за подкарване на добитък
нихен – техен
редут (фр.) – отделно полево укрепление за самостоятелна отбрана
избитите по тия поля сърби... – по време на Сръбско-българската война (1885) Видин е бил обсаден от сръбските войски и в околностите му са се водили тежки боеве

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания