Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Разкази
Косю
І
ІІ
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Разкази
Автор:
Страшимиров, Антон

І

Такъв ли е бил роден – не знам. Но израсъл беше къс, та плещест, дясното рамо понадигнато, коремът изпъчен, а лицето възжелто и кокалесто, с мижащи сини очи, сплескан нос, несъразмерно големи уста и рошав мъх наместо въси и брада. Клатеше глава, кога вървеше; заекваше в говора.
Гледаш го, обтегнал се на припек по камъните в лазаретния двор, мислиш – спи. А наближи? го, той отваря лениво очи и гледа те тъй, дето това и смисляш, че за Кося няма и не може да има някакво „защо”.
Така си помислих отпървом и аз. Ала то не било тъй. Кога Косю бил в строя – а бил е там цяла година, – той, разправяха ми, спреварвал се е с всички войници, отварял, що се рекло, очи на четири. И обичали го всички, макар и да го е родила майка тъй смешен. Ала после му докривяло нещо, залинял и отпуснал му края... Защо и по какво – питали го, разпитвали – не казва. Чудили му се взводният, фелдфебелът, съветвали го, наказвали, па напокон додеяло им, напляскали го една вечер и отърсили яка от него – случило се, та го изпратили санитарен служител в лазарета...
А тук той беше съвсем такъв... никакъв! Гледаш го някога навъсен, навъсен, мислиш – ще стори нещо, а току-виж, ухилил се – слънце... Мартенски ден, и толкоз! Па и всичките му работи таквиз. Пратят го в ротата да вземе хляба за служителите, а той забрави колко са те, или пък го измамят отдельонните – донася по-малко хлябове... Вземе нещо да мие – не се случва да не строши... Па наказания, та че и да плаща... А той, горък, няма ни пукната.
– Косю, що нямаш пари? – питат го.
– Нямам, господин младши!
– Хич ли не ти пращат?
Косю мълчи, а челото му – тъмен облак...
– Е, тогаз защо си не купиш малко пари? – подиграват му се.
Тук Косю пак грейне – слънце.
А другарите му, глумници такива, обвесили една дъска в кухнята и бележат: толкова и толкова наказан Косю-косерка; толкози хлябове изгубил, това и това строшил... И сочат му я те, ама издалеч, защото Косю понякога си не поплюва...
И на чудо бяха фелдшерите с Кося. Да речете хаплю – не е; или мързеливец – още пo не. Нехайник, и туйто! Само присърце му бе да върши едно – дневалството. Това, виж, никой не вършеше като Кося: гледаше той болните – съща майка! Най му се чудеше старшият фелдшер, а добър човек беше той, право. И с добро държа Кося, и съветва го, и по-строгичко го гълча...
– Туй момче има нещо тъга на душа – казваше старшият фелдшер – или пък му е дип дотегнала службата... Зер не е лека и не е еднаква за всички...
Па и другите фелдшери не бяха някакви опърничави. Току служба е, иска да се отварят очи на четири! Дойде заведующият, па туй не е на място, онуй не е чисто и глъч, наказания... А, видно си е, най-вече на Кося се струпваха те, защото и нехаен, мълчи – не оправдава се...
И не знам накъде би я изкарал той, току случи се...
А ей какво се случи.
Хванали един стар беглец – турчин – и доведоха го в лазарета на лечение. Той беше делиормански великан с широко кокалесто лице, рошава брада и въси, гъсти вежди, под които поглеждаха големи спокойни очи. Правеха го страшен фесът с широката гъжва, заголените гърди, широкият и окъсан пояс. Старшият фелдшер пред сами него свика служителите, па им каза:
– Тоя войник, момчета, е бягал триж, ала още не му е дошел умът в главата... Затова отваряйте си очите: срам ще бъде, ако го изтървем!
Косю сяйна – слънце. Изгледа той турчина от глава до пети, па сви заканително устни. Фелдшерът го сапикаса.
– Ха, Косю, да те видим баре тук! – подби му се той. – Отваряй очи на четири!
– Слушам! – отвърна Косю, ухилен до уши.
Минаха се дни – турчинът и не става от кревата, болен човекът. Па забравиха го всички. Само Косю сегиз-тогиз го поизглежда изпод вежди...
И една вечер, посреди нощ, спим всички, а екна лазаретът – рев, боричкане и давене... Стекохме се и що да видим: турчинът дави Кося, а тоя се впил в краката му – пиявица, и толкоз! Грозно, па и смешно. Отървахме Косю, питаме го, а той бърше кърви по гърло, поема дъх, попсувнува... Изми го сам старшият фелдшер, превърза го, па тупа го по рамо и пита.
– А че, господин старши, нa – почва дваж Косю и напокон додаде сърдито – поганеца! Спях до вратата на дъските – пo няма бълхи, та можеше и да нагледвам... Ама не му се надеях... хич! Пък то, гледам, минава край мен... той! Озърнах се за дневалния – няма го... И не викнах – турчинът ще търти... Така хе, дебнешком, счепках го... Тъй стана.
– Ами ще те удуши бе, момче!
– Одраска ми гърлото, поганец! – смънка Косю, навъси пак чело, а долнята джуна тъй e, трепери...
Чудим му се, а старшият фелдшер сам го заведе на леглото му и грижно го зави.
На заранта дойде докторът, разправиха му – повика той Косю, гледа го, па не му вярва! Прегледа турчина – здрав, и писа в ротата да дойдат да го вземат...
Баре да зарадва всичко туй Кося! Не! Другарите му го наобикалят, откачиха и подбивната дъска от кухнята, разпитват го за как стана, а той и не им отвръща! Ходи, где ходи и току-виж надникне в стаята на турчина... А тоя пали цигара след цигара и изрядко въздиша. По едно време Косю се озърна, видя, че го не гледа, и вмъкна се при него, скръсти ръце и го загледа.
– Е, защо рачиш да бягаш? Нейчин? – заекна се, попита го Косю...
Турчинът го изгледа кръвнишки, шавна уста – изпсува го... Косю пламна.
– А теб какво ти става? – спревари го по турски беглецът.
– Ахъ, ний да служим, пък ти...
– И аз служих и щях да служа, ама сега не ща и няма да служа!
– Е, защо, защо? Какво ти е тебе?! Мен нa, е до кокал! Баща ми е болен, майка ми проси... в село са... И ще умрат, ще умрат, ти думам!... Пък нa, аз служа... – разправи Косю припряно, като да се кара.
Турчинът сопнато се поиздигна, погледа Кося, тъга прелетя в очите му, наведе очи, меко промълви.
– Я... виж!... Е, седни – стори му той място при себе си.
Косю седна и погледна го дружески.
– Кажи де, какво ти е... как...
– Ех, момче, не знаеш... Аз щях да служа, ама сбърках, сбърках! Биха ме, па забягнах... Най-после прибрах си се в село и – ожених се...
– А!
– Ожених се, а хванаха ме и докараха тук... Питам колко ще служа, а отвръщат – незнайно е... Траях, траях, ама казват ми, ще ме съдят, та от то наподир ще служа...
– Я!...
– От то наподир – казват – ще служа... И забягнах пак... Сега ме хванаха, а имам, знаеш, деца три... Е, да кажат колко ще служа! Пък то ще съдят, та наподир...
– Ех, така е...
– Така е нa, та затуй ще избягам... ща! Па нека ме убият.
– Аз... вече няма...
– Направи цигар – подаде му турчинът кесия.
– Не пуша... Ама аз вече няма... Нa, бягай довечерка... ще си легна аз доле...
Отвориха се вратата и показа се старшият фелдшер със стража... Отведоха беглеца.
Няколко дни разпитва Косю къде е закарай турчинът, пазят ли го строго, какво ще го правят...
И след туй завена съвсем Косю. Не му е драго сякаш дори и дневалство... Няма да прохортува, да се усмихне, па стана и опърничав – за нищо и никакво се бие... Нa, перат неколцина един ден болничните дрехи, а те, знайно е, нечисти догоре... Пък другите току тикат пред Кося най-изцапаните. Той мълча и пуфтя, ала най-после и Нико – най-мързеливецът служител – и той тикна пред него една окървавена дреха... Сбърчи вежди Косю, па с един мокър чаршаф тъй усука Ника, дето тоя изпищя... Стекоха се фелдшерите и – глъч.
– Нa, господин младши, пера аз колкото мога... А той трупа пред мен – мънка Косю.
– Добре бе, ама нали трябва да го обадиш!
– Слушам, господин младши... Ама тe тъй... аз мълча, търпя, па...
И накажат го, току не като преди. Къде?! Сега на Кося гледат, що се рекло, през пръсти... Инак, право, с тая му опърничавост би му било тежко и горко!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания