Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Разкази
Сура бир
І
ІІ
ІІІ
ІV
V
VІІ
VІІІ
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Разкази
Автор:
Страшимиров, Антон

І

Изтокът просия зад тъмните очъртания на Суха гора, багрянец покри челото на Шар и бръчките на нощта се надиплиха по Кобилица и Люботрън. Скоро румени облачета се залутаха по високото небе, то се оведри и изтокът загоря, пламна. Южната пазва на Шар – дивната котловина на Тетово – се позлати: бисерната роса и утринната синева се сляха в сърмена мъгла, из която се подаваха само Абдурамановите кули сред Тетово и – далеч под планината – медният кръст на просторния Крайнишки монастир.
Настъпи огнен юлски ден. И Шар се откри със своите снежни върхове, остри зъбери и тъмни усои.
По гранитния рид на Крайниш се яви в зори обръжена конница. Тя слизаше към монастира. Начело ездеше плещест мъж, който се губеше в блясъка на дрехите си. Той имаше на глава албанско таке, обвито с тънка свилена шамия. Под разкопчания му сърмен минтан лъщеше стегнат елек от червена чоха, обшита също със сърма. На плещите му висяха дълги джепкени. Те се надигаха от препасания на кръста силяхлък, из който се подаваха седефени дръжки на ятагани, ками и револвери. Ездниците, които се редяха след вожда, бяха дълголики албанци, просто облечени и добре обръжени.
Всеки жив човек по Шар би познал в тази будна дружина разбойниците, владетели на белоглавата планина. Техният вожд беше Сура бир – хищен байрактар, комуто в Скопие брояха десетки кръвнини само над пашовски и беговски гранки.
Той слизаше в Крайниш: беше светският патрон на християнската светиня.
Монастирът се будеше. Той беше една крепост. Висок зид чертаеше просторните му двори. Посред тях се дигаше каменна черква, а зад нея се редяха три грамадни паянтови здания, които бяха многажди горели, та на населението от десетте монастирски села бе обръгнало да ги зида. Игуменът, отец Данаил, беше полуграмотен, но хитър човек. Спечелил oвреме благоволението на Сура бир, той сега господаруваше посвоему. Монастирът имаше множество аргати. Тях управляваше отец Игнатий – един безграмотен бакърджия, който на младини е поискал нейде съзряна през плет девойка, но го върнали, та се почернил. Той сега работеше ден и нощ и забравен от света, живееше в тъмна килийка при сайванта на работниците. Монастирът имаше и един свой пазач – отец Мартирий, грамаден млад подстрижник, който пиеше, когато се дигне от сън, напиваше се мъртво, след като хубаво се наядеше, и пак заспиваше. Мартирий изтрезняваше само когато разбойници нападаха монастира. Тогава той с хладнокръвието на пълководец въоръжаваше аргатите с шишанета и от стените на подворието откриваше убийствен огън. В монастира живееха още отчето Максим, дякон Авксентий и учителят Даме. Отчето Максим беше свършил Киевската семинария и екзархията бе го пратила в Крайниш, за да поеме с време управлението на монастира, та с богатствата му да въздигне края. Но скоро след пристигането му отец Данаил го предаде на албански разбойници, та те го върнаха побъркан и зле разкашлен. Той сега ходеше весден из широките монастирски двори, бърбореше несвестни думи, кашляше безпомощно, а срещнеше ли се с отец Данаила бедният семинарист свиваше плахо рамене. Дяконът Авксентий е солунски гимназист, дал е клетва на кама... и успя да се подстриже при отец Данаила, само за да очисти с време всяка "мърша" в тоя монастир, та с богатствата му да откупи оръжие за цяла Македония.
Той е човек, убивал навръх Великден, и пак е служил на заранта възкресното богослужение. Довереник на дякон Авксентия беше учителят Даме, който затова се и премести от селото в монастира. Той е бил с четите из Пирин, после е ходил в Швейцария да се учи, но баща му – старият тетовски хлебар Насте – бил прекалено бит от Зиндил чауш в Тетово и умря, та Даме се върна да храни своите невръстни сестри и братчета. Той учителстваше отпървом в Тетово, но не се пригоди на тънката политика на архиерейския наместник там, та сега се бе свил в Крайниш – угрижен и дори страхлив. Даме се боеше от дякон Авксентия и пак не се делеше от него... тъй както поумнелият човек не се дели от младежките си блянове, макар и да се бои вече от тях.
...Първият аргат, който днес отвори големите железни порти на Крайнишкия монастир, видя горе, под рида, Сура бир с дружината му. Аргатът се поклони дoземи и бърже се повърна назад.
Разбойническата дружина бе спряла при речната усоя на монастира. Пред очите им откриваше като девствена гръд дивната тук пазва на Шар. Далеч на юг сенчестата клисура на Гостивар пропущаше в котловината сините води на Вардар, които се плискаха на изток в Суха гора, миеха я до север и се изгубваха в тъмни гори. Някога тия води, потоци от вечните снегове, са правили тук едно от ония водни огледала, каквито имат всички белоглави планини, за да се огледват в тях. Сега водите са си пробили път към далечни морета и са оставили в полите на Шар една южна градина, потънала в зеленина. Сред тази градина се издига като скалист остров пашовското гнездо Тетово със своите безкрайни сараи, изгубени във вода, сенки и цветя.
Сура бир гледаше. Очите му се галеха от лазурния блясък на водите и от кадифената зеленина на градините. Но разбойникът беше мрачен. Облото му мургаво лице беше обтегнато; недебелите му черни мустаци се извиваха на сърп около устните, а от вглъбнатите под челото му черни очи вееше ужас. Той беше средна пора мъж. В десницата му трепереше мартинка.
Ако би се мярнал сега пред него самият султан от Стамбол и не би се поклонил дoземи, Сура бир би заповядал да го съсекат.
Гордият разбойник най-после дигна глава и изгледа белия конус на Люботрън. Над самото чело на планината беше кацнал като хищен орел малък чер облак.
”Не се маха – си каза разбойникът, – за добро ли ми е или за зло?”
И смушка гиздавия си чер жребец.
На монастирските порти дружината бе посрещната от всичките отци и аргати. Отсъстваха само пияният отец Мартирий, когото не събудиха, и учителят Даме, който се заключи сам в стаичката си.
Сура бир понаведе снизходително глава пред дълбоките поклони на посрещачите и понадигна ръцете си. Двамина от дружината му го снеха от коня. И отец Данаил с възточно умение го отведе към широките чардаци на средната монастирска сграда.
– Кешиш – каза възтежко Сура бир, – денят осъмнах с чер облак.
– Ветрове ке го разгонят, султанъм! – хилеше се отец Данаил и хвърли поглед към снежните върхове.
– А не е на добро, кешиш – добави Сура бир. – Стигнах да съм 40-годишен. Днес ги изпълням. И днес съм решил да се женя... А гледам отзаран – чер облак на планината!
Дебелият игумен не знаеше как да слуша тези думи. Сура бир се беше явил в Шар отпреди десетина години. Албанец той не бе, а и албански не знаеше. А не се носеше и като турчин: не се помнеше до днес той да е хвърлял око на жена! Изрядко ще се чуе, че са извели у конаците му горе в планината най-личните гостиварски кючечки. Ала и в самия Гостивар говореха, че Сура бир още не се е усмихвал на жена. Откъде беше той? Чуваше се, че е погребал жена далеч по земите край Дунава, но тук беше дошъл от Стамбол.
И отец Данаил сега недоумяваше. Разбойникът говореше на лошо усвоения от турци и албанци тук български език и изрядко само употребяваше хубав турски говор. Хитрият игумен беше забелязал, че Сура бир заговарва турски само когато е по-човечен. Сега разбойникът говореше турски и игуменът протри ръце.
– Пашам, монастирът е твой. Колко гости ке има? Колко овни да заколя?
Те бяха вече на средните чардаци. Разбойникът се излегна на меки възглавки, а игуменът коленичи пред него с наргиле в ръце.
– Ходжата от Авратлар – заговори с усмивка Сура бир – през дене си ме помоли – девойка имал първа хубост и харизвал ми я, ако му взема кръв от Хайдар бега из Гостивар, че му покосил братанец. Ние вчера му слезнахме на Хайдар бега в Гостивар и му покосихме щеркино чедо. Пратих нощеска човек на ходжата в Авратлар – днес ще ме дирят тук с невяста.
Пълният игумен положи на земята наргилето, из което смучеше Сура бир, и се надвеси от чардака:
– Кам ви бре? Бърже да заколите девет овни, що са ни най-гойни! Ха, па отец Авксентий да дойде!
Байрактаровите арнаути се бяха наредили до стълбите с мартините си в ръце и като същи телохранители гледаха вожда си право в очи. Скоро по стълбите се зададоха дякон Авксентий с отчето Максим.
– Авксентий – заповяда му игуменът – отведи хората на байрактар ага в предните чардаци, па ела пак.
Албанците се поклониха дoземи на Сура бир и се изгубиха по дякон Авксентия.
Побърканият отец Максим се попреви пред страшния гост и скоро се закашли.
– Що му е на тоя? – навъси вежди Сура бир.
– Не ще го бъде, султанъм: изгубил си е ума по наука и верем има – отговори тъжно игуменът.
– Добре каза – спомни нещо Сура бир и бръкна в силяхлъка си, извади мешинена кесия, из нея изтегли прегънат плик с големи печати и каза: – Викни ми учителя! А тоя сиромах – посочи той на Максима, – за него аз имам у конаците си горе хекимин... валийски хекимин от Скопие, довел съм го да ми цери другар от детинство... Ор, кешиш, прати и них да викат!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания