Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Хрътките на съдбата
Отстраняването на Тарингтън
Ирландеца
Издирването
Музиката на хълма
Покоят на Маусъл Бартън
Хрътките на съдбата
Задача за ваканцията
Вол и омраза
Луиз
Гостите
Семе за пъдпъдъци
Тревоготерапия
Одата
Тайният грях на Септимъс Броуп
Мишката
Меценатът
Средни Ващар
Пици като валс
Шопарът
Отвореният прозорец
Килерът
Тигърът на мисис Пакълтайд
Пътят към кошарата
"Филбойд Стъдж", или как мишката помогнала на лъва
Историята на свети Веспалий
Паническото бягство на лейди Бастабъл
Сприхавия Херман, или историята на големия плач
Преобразяването на Гроуби Лингтън
Ейдриън
Седмата кокошка
Лосът
Великденското яйце
Тобърмъри
Вълчицата
Есме
Гейбриъл-Ърнест
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Британска литература /Разкази
Хрътките на съдбата
Автор:
Саки

Задача за ваканцията

Кенълм Джъртън влезе в трапезарията на хотел "Златният галеон" в апогея на часа за обяд. Почти всички места бяха заети, за настаняване на закъснелите бяха внесени и допълнителни масички там, където позволяваше пространството, и в резултат масите почти опираха една до друга. Сервитьорът насочи Джъртън към единствената свободна маса, която можеше да се открие, и гостът седна там с неловкото и съвършено неоснователно усещане, че всички в салона го гледат. Бе още млад мъж с обикновена външност, сдържан в облеклото, ненатрапчив в обноските и неспособен да пропъди от ума си мисълта, че е предмет на изостреното внимание на цялата присъстваща публика, сякаш е знаменитост или конте, нагиздено по последна мода. След като даде поръчката си, настъпи неизбежното чакане – интервал, в който новодошлият нямаше какво да прави, освен да гледа вазата с цветя на масата или да бъде гледан (както си въобразяваше) от няколко девойки, няколко дами в по-зряла възраст и един присмехулен на вид евреин. Вместо да изтърпи мъчителното положение, като се престори на равнодушен, младият мъж се втренчи с лъжливо задълбочен интерес в букета на масата.
– Дали знаете как се казват тези рози? – запита той сервитьора.
Последният бе всякога готов да прикрие невежеството си по отношение на едно или друго заглавие било в менюто, било в листата за вина, ала по отношение на конкретното име бе откровено невеж.
Ейми Силвестър Партингтън – обади се някакъв глас до лакътя на Джъртън.
Гласът принадлежеше на една симпатична, добре облечена млада жена, седнала край маса, която почти се допираше до тази на Джъртън. Той є благодари припряно и нервно и направи някаква несвързана забележка по адрес на цветята.
– Странно е – каза младата жена, – че съм в състояние да ви съобщя името на тези рози, без да напрягам паметта си: защото, ако ме попитате за моето име, изобщо няма да мога да ви го кажа.
Джъртън не бе имал и най-малкото намерение да разпростира чак дотам любопитството си; след нейното впечатляващо изявление обаче се почувства задължен да прояви учтив интерес.
– О, да – отвърна дамата, – предполагам, че е частична загуба на памет. Бях във влака, на билета ми пишеше, че съм тръгнала от гара Виктория в Лондон и трябва да сляза тук. Имах две банкноти по пет лири и един златен суверен, но нямах нито визитни картички, нито друго, с което да установя самоличността си, нито пък някаква представа, коя съм. Само си спомнях като в мъгла, че нося някаква титла – извън това нищо.
– Нямахте ли багаж? – запита Джъртън.
– Ето и това не знаех. Знаех името на този хотел и реших да отседна в него и когато хотелският служител, който посреща на гарата, ме попита дали съм с багаж, трябваше да си съчиня пътна чанта и тоалетен несесер. Винаги можех да заявя убедително, че са се загубили. Казах, че името ми е Смит, и след малко човекът се появи от една безредна купчина хора и вещи с пътна чанта и тоалетен несесер, на които пишеше "Кестрел-Смит". Трябваше да ги взема; не виждам какво друго можех да направя.
Джъртън не каза нищо, но се зачуди как би постъпил законният собственик на пътната чанта и тоалетния несесер.
– Разбира се, беше ужасно да пристигна в непознат хотел с името Кестрел-Смит; да пристигна без багаж обаче, би било още по-лошо. Тъй или иначе, мразя да създавам проблеми.
Джъртън си представи изтормозени железопътни служители и объркани Кестрел-Смитовци, които се щурат да търсят изчезналия си багаж, ала не предприе опит да облече в думи представата си. Дамата продължаваше да разказва:
– Естествено, никой от ключовете ми не влизаше в ключалките, но намерих едно интелигентно пиколо, на което казах, че съм си изгубила връзката с ключове, и само за миг то ги разби и двете. Момчето май беше твърде интелигентно; допускам, че ще завърши в Дартмур1. Тоалетните принадлежности на госпожа Кестрел-Смит не са кой знае какво, ала са по-добри от нищо все пак.
– Щом сте убедена, че имате титла – запита Джъртън, – защо не вземете някой алманах с родословия на аристократи и не потърсите името си в него?
– Опитах това. Взех "Уитакър" и прегледах целия списък от членове на Камарата на лордовете. Но нали знаете, имена, просто така напечатани едно след друго, не казват нищо. Ако сте армейски офицер и загубите самоличността си, можете да ровите месеци наред, без да откриете кой сте. Лично аз предпочетох друго: опитвам се да установя по разни начини коя не съм – това донякъде ще стесни кръга на предположенията. Например вероятно сте забелязали, че аз обядвам най-вече омари "Нюбърг".
Джъртън не бе имал смелостта да забележи нищо подобно.
– Това е екстравагантност, тъй като те са едно от най-скъпите ястия в менюто, ала поне доказва, че не съм лейди Старпинг – тя изобщо не се докосва до черупчести твари; докато бедната лейди Брадълшръб не може да смила храната си и ако аз бях тя, щях да умра в агония до края на следобеда и задължението да открият моята самоличност щеше да се прехвърли върху полицията и журналистите, а аз щях да бъда освободена от тази грижа. Лейди Нюфорд не може да различи една роза от друга и мрази мъжете, така че в никакъв случай нямаше да ви заговори; лейди Маусхилтън пък флиртува с всеки, когото срещне – аз не съм флиртувала с вас, нали?
Джъртън побърза да я увери, че не е.
– Ето виждате – продължи тя, – така елиминирахме цели четири наведнъж.
– Ще бъде доста продължителна процедура, докато сведем списъка само до едно име – забеляза Джъртън.
– О, да, разбира се, но има купища жени, които просто няма как да бъда: баби с внуци или майки с вече навършващи пълнолетие синове. На практика трябва да гледам само сред тези, които са на моята възраст. Ще ви кажа как бихте могли да ми помогнете този следобед, ако желаете: разлистете кой да е минал брой на Кънтри лайф и другите такива списания, които се намират в пушалнята, и вижте дали там няма мой портрет с бебе или пък без; ще ви отнеме по-малко от десет минути. Към пет часа ще ви чакам в салона за чай. Много ви благодаря.
И Прекрасната Непозната, след като царствено бе възложила на Джъртън да търси изгубената є самоличност, стана и напусна трапезарията. На минаване покрай масата на младия мъж спря за миг и пошепна:
– Забелязахте ли, че дадох на сервитьора бакшиш един шилинг? Значи можем да зачеркнем и лейди Улуайт, тя по-скоро ще умре, отколкото да направи това.
В пет следобед Джъртън се запъти към салона за чай на "Златният галеон", след като бе прекарал четвърт час на безплодно усърдие в пушалнята сред илюстрованите седмичници. Анонимната му позната седеше до малка маса, над която се бе надвесил келнер в очакване на поръчката.
– Китайски или индийски чай? – запита тя, когато Джъртън се приближи.
– Китайски, моля, а за ядене нищо. Попаднахте ли на някакви следи?
– Само отрицателни. Например че не съм лейди Бефнал: тя е категорично против хазарта във всички негови форми, а когато във фоайето разпознах един известен букмейкър, отидох право при него и заложих десет лири върху една безименна кобилка, дъщеря на Уилям Трети и Митровица, за надбягването в три и петнайсет. Предполагам, била съм привлечена от факта, че животното няма име.
– То спечели ли? – запита Джъртън.
– Не, пристигна четвърта, най-дразнещото нещо, което може да направи един кон, когато си заложил на него десет лири. Е, сега поне знам, че не съм лейди Бефнал.
– Доста скъпо платено знание – отбеляза Джъртън.
– Ами да, и доста ме отрезви – призна дамата, търсеща самоличността си, – останала съм само с два шилинга. Омарите "Нюбърг" ми излязоха доста скъпо и, разбира се, трябваше да платя известна сума на пиколото за онова, което направи с ключалките на пътната чанта и тоалетния несесер. Обаче имам една полезна идея. Чувствам с абсолютна сигурност, че съм членка на клуба "Ос"; ще се върна в града и ще попитам прислужника на входа дали има писма за мен. Той познава по лице всички членове и ако има поща или съобщения по телефона за мен, това ще реши проблема. Ако отвърне, че няма, ще кажа: "Вие знаете коя съм аз, нали?", така че все пак ще науча името си.
Планът изглеждаше разумен; Джъртън обаче откри една пречка за изпълнението му.
– Да, разбира се – каза дамата, когато той є загатна за това, – трябва да платя пътя си дотам и също сметката тук и някои други неща. Ако ми заемете три лири, би трябвало да ми бъдат предостатъчни. Благодаря ви много. А, и остава въпросът с багажа: не бих искала да го мъкна със себе си цял живот, ще накарам да го свалят във фоайето и вие ще се преструвате, че го наглеждате, докато аз пиша писмо. После ще тръгна незабелязано за гарата, а вие можете да се измъкнете в пушалнята, пък хотелските служители да правят с багажа каквото пожелаят. Те ще съобщят, че са намерени пътна чанта и тоалетен несесер, и собственикът им ще дойде да си ги вземе.
Джъртън се съгласи с тази машинация и прилежно закрачи из фоайето, хвърляйки погледи към чантата и несесера, докато временната им собственичка се изниза навън, без да привлича вниманието. Не и без да я забележат обаче: двама джентълмени минаваха край Джъртън и единият съобщи на другия:
– Видя ли онази висока млада жена в сиво, която тъкмо излезе? Тя е...
Краката на Джъртън го отнесоха нататък точно в критичния момент, когато щеше да се разкрие изплъзващата се самоличност на дамата. Божичко, коя беше тя? Джъртън едва ли би могъл да изтича след напълно непознат човек и да го пита за някого, който случайно е минавал край него. Освен това желателно бе да продължава да си придава вид, че наглежда вещите. След минута-две обаче важната личност – мъжът, който бе разпознал загадъчната дама – се появи отново, този път сам. Джъртън събра цялата си смелост и му препречи пътя:
– Струва ми се, чух ви да казвате, че познавате дамата, която напусна хотела преди малко – висока, в сиви дрехи. Извинете ме, че ви питам за името є: разговарях с нея половин час и тя... ъъъ... тя познаваше цялото ми семейство, а явно познава и мен, така че, предполагам, двамата сме се срещали някъде по-рано, но както и да се мъча, не мога да се сетя коя е; дали бихте могли...
– Разбира се. Това е мисис Струп.
– Мисис Струп? Само мисис, така ли? Няма титла?
– Има титла, но спортна – тя е победителка в местния шампионат по голф. Чудесна жена, много често се появява и във висшето общество, само че страда от неприятния навик да губи паметта си от време на време и се забърква в разни истории. И се ядосва, ако є ги припомните по-късно. Приятен ден, сър.
Мъжът продължи нататък, а Джъртън, преди да има време да асимилира току-що чутото, бе стреснат от висок свадлив глас – някаква дама редеше гневна тирада пред обърканите хотелски служители:
– Не е ли докаран тук по погрешка багаж от Лондон, пътна чанта и тоалетен несесер, с името Кестрел-Смит? Никъде не може да се намери. Със собствените си очи видях да го качват в специалния вагон на гара Виктория. И... каквооо?! Та това е моят багаж! И ключалките са разбити!...
Джъртън не чу повече: напусна на бегом фоайето, изтича до хамама и не излезе няколко часа от там.

1Затвор в Лондон.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания