Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Хрътките на съдбата
Отстраняването на Тарингтън
Ирландеца
Издирването
Музиката на хълма
Покоят на Маусъл Бартън
Хрътките на съдбата
Задача за ваканцията
Вол и омраза
Луиз
Гостите
Семе за пъдпъдъци
Тревоготерапия
Одата
Тайният грях на Септимъс Броуп
Мишката
Меценатът
Средни Ващар
Пици като валс
Шопарът
Отвореният прозорец
Килерът
Тигърът на мисис Пакълтайд
Пътят към кошарата
"Филбойд Стъдж", или как мишката помогнала на лъва
Историята на свети Веспалий
Паническото бягство на лейди Бастабъл
Сприхавия Херман, или историята на големия плач
Преобразяването на Гроуби Лингтън
Ейдриън
Седмата кокошка
Лосът
Великденското яйце
Тобърмъри
Вълчицата
Есме
Гейбриъл-Ърнест
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Британска литература /Разкази
Хрътките на съдбата
Автор:
Саки

Средни Ващар

Конрадин беше десетгодишен и лекарят се бе произнесъл с категоричността на специалист, че на момчето му остават да живее най-много още пет години. Лекарят, хитър и безсъвестен човек, беше готов да изкаже каквото и да е мнение, стига то да се хареса, а в случая мнението му допадна на мисис Де Роп и тя напълно го възприе. Мисис Де Роп беше братовчедка и настойница на Конрадин и според него олицетворяваше онези неизбежни, омразни и реални две трети от света, намиращи се в непрекъсната вражда с останалата трета, която съществуваше само в неговото въображение. Конрадин се боеше някой ден наистина да не се огъне под непосилната тежест на такива неизбежни и изтощителни изпитания, като болестите, ограниченията, които само повече го изнежваха, и тягостната скука. Единствено богатото му въображение, подхранвано от самотата, му бе помогнало да оцелее досега.
Мисис Де Роп никога не би признала пред себе си, че не обича Конрадин, но изпълняваше ревностно задължението си на настойница, като го тормозеше "за негово добро" със смътно осъзната наслада. Конрадин я мразеше от дъното на душата си, но умееше отлично да прикрива чувствата си. Малкото забавления, които успяваше да си устрои, му доставяха още по-голяма радост, ако дразнеха настойницата му. Тя сякаш беше нещо мръсно, нечисто, за което нямаше място в царството на мечтите му, и той не я допускаше там.
Конрадин не намираше нищо привлекателно в мрачната неприветлива градина, към която гледаха безброй много прозорци и всеки миг на някой от тях можеше да се появи настойницата, за да му се скара да не прави това или онова или пък да му напомни, че е време да си вземе лекарствата. Строго му беше забранено да се доближава до няколкото овощни дървета и да къса от плодовете им, сякаш те бяха изключително редки видове, поникнали като по чудо в безводна пустиня. А всъщност едва ли би се намерил търговец, който да предложи и десет шилинга за целогодишната им реколта. В един отдалечен ъгъл обаче, полускрита зад хилав шубрак, се намираше изоставена, доста обширна барака за сечива, в която Конрадин имаше навик да се приютява и да я използва според случая ту като стая за игра, ту като катедрала. Той я беше населил с цял легион от доброжелателно настроени призрачни образи, някои от тях заимствани от различни исторически епизоди, други създадени от собственото му въображение. В нея обаче съжителстваха и двама обитатели от плът и кръв. Един от ъглите се заемаше от кокошка с опърпана перушина от породата удан, на която момчето отдаваше цялата си обич, тъй като нямаше към кого другиго да я насочи. В дъното, където цареше пълен мрак, се намираше голям кафез за зайци, преграден на две отделения; едното, затворено отпред с гъста желязна решетка, служеше за жилище на огромен пор. Помощникът на месаря, с когото Конрадин поддържаше приятелски отношения, преди известно време бе вмъкнал тайно в бараката пора заедно с кафеза срещу шепа дълго кътани дребни монети. Конрадин ужасно се страхуваше от острите зъби на пъргавото животно, макар то да беше най-ценното му притежание. Присъствието на пора в бараката за сечива беше една сладостна и тревожна тайна, която Конрадин грижливо пазеше от Жената, както мислено наричаше братовчедка си. Един ден той измисли чудновато име на животното, име, хрумнало му кой знае откъде и как, и от този миг нататък го въздигна в свой бог и в своя религия. Жената също имаше своя религия, която изповядваше веднъж седмично в близката черква, като винаги водеше и Конрадин със себе си, но за него църковната служба беше толкова чужда, колкото би бил и обредът в храма на някой асиро-вавилонски бог. Всеки четвъртък сред тишината на тънещата в полумрак, лъхаща на плесен барака той изпълняваше тайнствен и сложен ритуал пред дъсчения кафез, в който живееше големият пор Средни Ващар. Червени цветя през пролетта и лятото и клонки с алени шипки през зимата украсяваха светилището на този бог, подбудител на силните и груби страсти, напълно различен от бога на Жената, който, доколкото бе разбрал Конрадин, проповядваше точно обратното. По време на големи празници момчето осейваше пода пред кафеза със стрито индийско орехче, а приношението добиваше особено голяма стойност, ако индийското орехче беше крадено. Тези празници нямаха определен ред и времетраене, а се устройваха, когато трябваше да се ознаменува някое важно събитие. Веднъж мисис Де Роп три дни страда от остър зъбобол и празникът продължи три дни, а Конрадин почти беше сигурен, че Средни Ващар е причинил зъбобола. Ако страданието бе траяло още един ден, запасите от индийско орехче щяха да свършат.
Кокошката от породата удан не беше включена в обредите в чест на бога Средни Ващар. Конрадин отдавна беше решил, че тя е анабаптистка. Нямаше и най-малка представа, какво всъщност значи да си анабаптист, но беше убеден, че е нещо срамно и не особено порядъчно. Мисис Де Роп му беше мерило за порядъчност и според това мерило той определяше отношението си към нещата.
След известно време честите посещения на Конрадин в бараката привлякоха вниманието на настойницата му. "Не е хубаво за него да се шляе така, а там може и да се простуди" – реши незабавно тя и една сутрин на закуска съобщи, че са продали кокошката и предната вечер купувачът си я отнесъл. Мисис Де Роп се взираше с късогледите си очи в Конрадин, като очакваше той да избухне гневно или да се разплаче, а тя да го залее с поток от поучения. Но Конрадин не каза нищо. И какво да каже. Безизразното му пребледняло лице все пак, изглежда, събуди някакви угризения у нея, защото за следобедния чай на масата имаше препечени филийки, лакомство, от което тя го лишаваше, под предлог че е вредно за здравето му; а също и защото препичането на филийки беше "страшно оскърбително" занимание за жена с нейния дребнобуржоазен манталитет.
– Мислех, че обичаш препечени филийки – възкликна тя с оскърбен тон, когато видя, че той не се докосва до тях.
– Невинаги – отвърна Конрадин.
Тази вечер към обичайното си богослужение пред кафеза в бараката Конрадин прибави нещо ново. Обикновено само напяваше монотонно възхвали, а сега отправи и молба:
– Направи ми една добрина, Средни Ващар.
Не определи точно каква да е добрината. Нали Средни Ващар беше бог, би трябвало сам да знае. Като погледна към празния ъгъл и сподави риданието си, Конрадин се върна при омразната настойница.
И всяка нощ в успокоителната тъмнина на спалнята си, и всяка вечер в сумрака на бараката за сечива Конрадин неуморно повтаряше своята литания: "Направи ми една добрина, Средни Ващар."
Мисис Де Роп забеляза, че посещенията в бараката не спряха. Затова един ден реши сама да отиде да провери защо момчето ходи така често там.
– Какво държиш в онзи заключен кафез? – попита тя. – Сигурно морски свинчета. Ще наредя веднага да ги махнат.
Конрадин нищо не отговори, но Жената претърси цялата му стая, намери грижливо скрития ключ и незабавно се запъти към бараката, за да се увери в откритието си. Конрадин се настани до най-крайния прозорец на трапезарията, откъдето, полускрита от шубрака, се виждаше вратата на бараката. Той видя как Жената влиза, после си представи как отваря решетката и се взира с късогледите си очи в дебелата сламена постеля, върху която лежеше неговият бог. Може би ще има неблагоразумието нетърпеливо да разрови сламата? И Конрадин за последен път пламенно промълви молбата си. Но докато я изричаше, сам не вярваше, че ще бъде изпълнена. Сигурен беше, че след малко Жената ще излезе с онази злобна усмивка на лицето, която така мразеше, и че след час-два градинарят ще отнесе неговия необикновен бог, който вече нямаше да бъде бог, а затворен в кафез обикновен кафяв пор. Сигурен беше също така, че Жената винаги щеше да излиза победител – както очакваше да се случи и сега – и че той ще става все по-болнав под нейното безсърдечно, тиранично, омразно опекунство, докато един ден ще настъпи краят на мъките му и докторът ще се окаже прав. Натъжен и отчаян от поражението си, той запя гръмко и предизвикателно химна на своя застрашен от смърт идол:

Ето че тръгва Средни Ващар
с помисли кървавочервени, със зъби бели.
Враговете му молят за милост, но той им отрежда гибел.
Средни Ващар Всесилния!

После изведнъж спря да пее и долепи лице до стъклото на прозореца. Вратата на бараката все още стоеше полуотворена, а вече бяха изтекли доста минути... И продължаваха да текат бавно и тягостно, но все пак продължаваха да текат. Конрадин наблюдаваше скорците, които припкаха по поляната и прелитаха на малки ята; все ги броеше и броеше, като поглеждаше непрестанно олюляващата се на пантите си врата. Една прислужничка с намусено лице влезе да подреди масата за чай, а Конрадин стоеше до прозореца, чакаше и наблюдаваше. В душата му постепенно се бе прокраднала надежда. Очите му, които унило и търпеливо бяха следили кога най-сетне ще настъпи пълното поражение, изведнъж засияха тържествуващо. Шепнешком, с плаха радост той запя отново хвалебствения и победен химн. Каква наслада за погледа: на прага се появи длъгнесто късокрако жълто-кафяво животно и запремигва срещу мъждивата дневна светлина. По козината около челюстите и гърдите му имаше тъмни влажни петна. Конрадин падна на колене. Големият пор тръгна към поточето в дъното на градината, напи се с вода, после мина по дървеното мостче и се изгуби в храстите. Така си отиде завинаги Средни Ващар.
– Чаят е готов – съобщи намусената прислужничка. – Къде е господарката?
– Преди малко отиде до бараката – отвърна Конрадин.
И когато прислужничката тръгна да вика господарката си за чая, той извади от чекмеджето на бюфета една дълга вилица за печене на филийки и се залови да си препича парче хляб. Докато печеше филийката, докато я мажеше обилно с масло и бавно и с наслада заотхапва от нея, Конрадин следеше различните шумове, които се подемаха и стихваха на вълни зад вратата на трапезарията: обезумелия писък на прислужничката, тревожните възклицания, които долетяха хорово в отговор откъм кухнята, забързаните стъпки на пратеници за помощ отвън и накрая, след кратко затишие, прискърбните ридания и тропотът на хора, които внасят тежък товар в къщата. "Кой ще съобщи на горкото дете? Аз не мога за нищо на света" – възкликна писклив глас. И докато те разискваха въпроса помежду си, Конрадин си препече втора филийка.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания