Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Хрътките на съдбата
Отстраняването на Тарингтън
Ирландеца
Издирването
Музиката на хълма
Покоят на Маусъл Бартън
Хрътките на съдбата
Задача за ваканцията
Вол и омраза
Луиз
Гостите
Семе за пъдпъдъци
Тревоготерапия
Одата
Тайният грях на Септимъс Броуп
Мишката
Меценатът
Средни Ващар
Пици като валс
Шопарът
Отвореният прозорец
Килерът
Тигърът на мисис Пакълтайд
Пътят към кошарата
"Филбойд Стъдж", или как мишката помогнала на лъва
Историята на свети Веспалий
Паническото бягство на лейди Бастабъл
Сприхавия Херман, или историята на големия плач
Преобразяването на Гроуби Лингтън
Ейдриън
Седмата кокошка
Лосът
Великденското яйце
Тобърмъри
Вълчицата
Есме
Гейбриъл-Ърнест
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Британска литература /Разкази
Хрътките на съдбата
Автор:
Саки

Луиз

– Чаят ще бъде съвсем изстинал, по-добре позвъни за нов – каза вдовстващата лейди Бийнфорд.
Сюзън, лейди Бийнфорд, бе енергична възрастна дама, кокетирала с въображаемо слабо здраве през по-голямата част от живота си. За нея Кловис Сангрейл непочтително твърдеше, че хванала една настинка при коронацията на кралица Виктория и оттогава не я пуснала да си иде. Сестра є, Джейн Тропълстанс, бе с няколко години по-млада и забележителна главно с това, че в Мидълсекс нямаше по-разсеяна жена от нея.
– Този следобед бях необикновено умна – подхвърли весело тя, докато звънеше да донесат още чай. – Посетих всички, които имах намерение да посетя, и купих всичко, което бях тръгнала да купувам. Дори си спомних, че трябва да отида до "Харъдс"1 и да се опитам да ти намеря от онази коприна, но не бях взела мострата със себе си, така че ходенето беше напразно. Наистина мисля, че това беше единственото важно нещо, което забравих за целия следобед. Истинско чудо за мен, нали?
– А какво направи с Луиз? – попита сестра є. – Не я ли взе със себе си? Каза ми, че имаш такова намерение.
– Мили Боже! – възкликна Джейн. – Какво наистина съм направила с Луиз? Сигурно съм я оставила някъде.
– Но къде?
– Ето това е въпросът. Къде ли?... Не помня дали семейство Кариууд си бяха вкъщи, или само предадох визитни картички. Ако са си били вкъщи, сигурно съм оставила Луиз да играе бридж. Отивам да позвъня на лорд Кариууд и веднага ще разбера.
– Вие ли сте, лорд Кариууд? – запита тя в телефонната слушалка. – Джейн Тропълстанс е. Искам да зная дали видяхте Луиз?
Луиз – отговори лордът – съм гледал три пъти. Така се случи и първия път, трябва да призная, не бях особено впечатлен, но музиката завладява човека постепенно. Обаче мисля, че не бих желал да я гледам отново точно сега. Искате да ми предложите място във вашата ложа ли?
– Не говоря за операта Луиз, а за племенницата си Луиз Тропълстанс. Мислех, че може да съм я оставила в дома ви.
– Разбрах, че този следобед сте ни оставили картички, но племенница – не, струва ми се. Лакеят щеше да бъде сигурен, че я е споменал, ако беше така. Да не би да става модерно да се оставят племенници у хората, както се оставят визитни картички? Надявам се, че не: някои къщи по Бъркли скуеър на практика не разполагат с възможности за такова нещо.
– Не е у семейство Кариууд – съобщи Джейн, връщайки се на масата за чай – и като се замисля, май я оставих на щанда за копринени платове в "Селфриджис". Сигурно съм є казала да чака там за момент, докато отида да разгледам платовете при по-добро осветление, и нищо чудно да съм забравила за нея, когато открих, че не съм взела мострата ти. В такъв случай тя още седи там. Луиз не си тръгва, докато не є кажат; напълно е лишена от собствена инициатива.
– Ти каза, че си търсила коприна в "Харъдс" – прекъсна я сестра є.
– Така ли? Може и в "Харъдс" да е било. Наистина не си спомням. Беше едно много приятно място, от онези, където всички са изцяло на твое разположение и ти съчувстват, и са толкова любезни, че ти е жал да вземеш дори чиле памучни конци оттам.
– Мисля, че все пак трябва да си се прибрала заедно с нея. Не ми харесва идеята тя да стои самичка там сред тълпа непознати и да рискува да я заговори някой безпринципен човек.
– Изключено. Луиз изобщо не разговаря. Никога не съм успявала да открия дори една тема, по която тя да каже нещо повече от "Така ли смятате?" и "Мисля, че имате право". Филийките с масло са нарязани много тънко, Сюзън: трошат се още преди да са стигнали до устата ти. Човек се чувства абсурдно, когато трябва да зяпа така – като пъстърва по муха.
– Много съм изненадана – каза лейди Бийнфорд, – че си в състояние да седиш и да си хапваш сладко с чая, след като току-що си загубила любима племенница.
– Говориш, сякаш съм я загубила в гробищен смисъл. Аз просто временно съм я насочила по погрешен път. И съм сигурна, че всеки момент ще си спомня къде я оставих.
– Не си ходила до култови обекти, нали? Ако си я оставила в Уестминстърското абатство или в катедралата "Свети Павел", или в "Свети Петър" на Итън скуеър да обикаля без цел и без задоволително обяснение, защо е там, могат и да я арестуват по смисъла на Закона за котките и мишките.
– Това би било крайно неудобно – отвърна Джейн, като същевременно пресрещна един залък от филийката, който се колебаеше дали да се отрони или не. – За щастие не съм ходила по никакви култови обекти, макар и да се смесих за малко с едно шествие на Армията на спасението. Твърде интересно беше да ги погледна отблизо, сега са толкова различни от онова, което бяха, когато се появиха в началото, през осемдесетте. Тогава ходеха развлечени и раздърпани, в нещо като усмихната ярост срещу света, докато сега са спретнати, наперени и ярко декоративни – като леха мушкато с религиозни убеждения. Лора Кетълуей ги превъзнасяше в асансьора на метрото при Доувър стрийт: каква прекрасна работа вършели и каква загуба щяло да бъде, ако никога не били съществували. "Ако никога не бяха съществували – казах аз, – Гранвил Баркър сигурно щеше да измисли нещо друго, което да изглежда точно по същия начин." Когато човек говори високо такива неща в асансьор на метрото, те винаги звучат като епиграма.
– Мисля, че трябва да направиш нещо за Луиз – заяви лейди Бийнфорд.
– Ами опитвам се да си спомня дали беше с мен, когато се отбих у Ейда Спелвексит. Там доста се забавлявах: Ейда както винаги ми разхвалваше жалкото си протеже, омразната Корятовска, за която много добре знае, че не мога да я понасям. Направих каламбур с едно изречение по неин адрес и минаха цели три минути, преди Ейда да схване смисъла на шегата ми, а когато го схвана, държането є се промени и стана много нелюбезно. Не, не: сигурна съм, че не съм оставила Луиз у тях.
– Много по-добре ще бъде, ако си спомниш не къде не си, а къде си я оставила – каза лейди Бийнфорд. – Засега знаем само, че не е у семейство Кариууд, нито у Ейда Спелвексит, нито в Уестминстърското абатство.
– Но това донякъде стеснява кръга на търсенето – отвърна обнадеждена Джейн. – Мисля си, че Луиз сигурно е била с мен, когато отидох в "Морнис". А знам, че бях в "Морнис", защото помня, че срещнах там очарователния Малкълм-как-беше – сещаш се кого имам предвид, това е най-хубавото, когато хората са с необичайни малки имена: не е нужно да се опитваш да им запомняш фамилиите. Разбира се, познавам още един-двама Малкълмовци, но никого от тях не мога да нарека очарователен. Та той ми даде два билета за Щастливи неделни вечери – един спектакъл, който играят на Слоун скуеър. Вероятно съм ги забравила в магазина, ала все пак бе много мило от негова страна да ми ги даде.
– Мислиш, че си оставила Луиз там ли?
– Мога да позвъня по телефона и да попитам. О, Робърт, преди да вдигнете съдовете, бих искала да се обадите в "Морнис" на Риджънт стрийт и да попитате оставяла ли съм този следобед два театрални билета и племенница в техния магазин.
– Племенница ли, мадам? – запита лакеят.
– Да, мис Луиз не се прибра с мен и аз не съм съвсем сигурна къде съм я оставила.
– Мис Луиз целия следобед бе горе, мадам, и чете на втората кухненска прислужничка, която има невралгия. Занесох чая на мис Луиз в пет без четвърт, мадам.
– О, разбира се. Колко глупаво от моя страна! Сега си спомням: помолих я да почете от Кралицата на феите на горката Ема, та дано я приспи. Винаги моля някой да ми чете Кралицата на феите, когато имам невралгия, и това обикновено ме приспива. Луиз не изглежда да е постигнала успех, но поне не можем да кажем, че не се е опитала. Според мен след първите шейсетина минути прислужничката е трябвало да бъде оставена сама с невралгията є, ала Луиз, естествено, не си тръгва, докато не є кажат. Както и да е, можете да се обадите в "Морнис", Робърт, и да попитате не съм ли оставила при тях два театрални билета. Е, Сюзън, ако не смятаме твоята коприна, те май са единственото, което забравих този следобед. Истинско чудо за мен!

1"Харъдс", "Селфриджис", "Морнис": луксозни универсални магазини в Лондон, съществуващи и днес.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания