Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Проклетисаната гора

Старият Чумак прекъсна песента си и се замисли.
До него, върху седефената дръжка на шишенето му, лежеше застрелян орел с разперени криле, с окървавена перушина, с изцъклени кръгли очи, отправени към небесата.
– Ето, това е проклетисаната гора – посочи с ръка старият ловец към разлатия дол на планината. Пред очите ни като гробище на някакви незнайни исполини лежеше печална и мъртва гора. Редом една до друга там стояха като вцепенени грамадните снаги на вековни буки, обелени и побелели от дъждове и пек, с широко разперени и изпочупени клонове, със сломени върхове, без листа, без гнезда, без птици, без живот и без гордост.
Под тях коприва и бурен до колени, без диря от човешки крак. Високо над тая мъртва гора, по стръмния склон на планината, блещи като змей стремителен и пенлив поток, скача лудо по канарите и щом настъпи зловещата гора, сякаш по силата на някаква си грозна клетва, изчезва тайнствено и нямо под земята, за да избликне свободно и шумно далеко от това проклето място, осъдено на вечна скръб и немота. Зелени и хубави гори наоколо презрително странят и вдигат гъсти върше към царствените планински върхове.
Много е патил старият Чумак и много знае. И облегна се на лакът той, пусна замислен поглед надолу и бавно почна да разказва:
– В народа не живеят вече старински приказки и песни за подвизи и слава, за юнаци с огнени сърца. Из зелените планински морави избягаха вече немирни самодиви. И тънките бялопрозирни мъгли, що в изгрев слънце чезнат над лесовете, не са вече вълшебните одежди, що покриват моминските им тела. Изселиха се из бистрите горски реки златокосите русалки и младите овчари, в които се влюбваха немирните горски вили, спокойно вече си нощуват в планините и медните им кавали не огласяват със страстни и задушевни звуци тъмните усои. Огнени змейове не тряскат вече в грозните градобойни облаци. Златолюспа змеица не намира вече достойни за любов селските момци. Незнайна и проклета вещица е пратила на земята черна неволя, та мълком да изреже светлите крила на фантазията, да разкъса ръждивите вериги на човешкия ум и под тежък камък да потисне стремителния и гордия човешки дух.
Човекът стана най-жалък роб на дребнави нужди.
А бог, що даде страстните вълнения на любовта, що пална слънцето и хвърли тайнствен нощен мрак, създаде волната воля и я подари на човекът. Но той се показа недостоен за великия дар на бога и в безсилието си да го поеме, той го желае и до днес. Земята натежа от села и градове, пълни с обезличени и обезсилени роби.
Когато пролетта настане, кога в природата кипне живот, кога планините наметнат великолепни одежди, и смели, и победни, и славни песни на освободените потоци тържествено заехтят из усоите и заговорят за безгранична волност на духът, за непреодолима смелост, за безкрайна любов, ний хорицата, жалките червеи на земята, се боричкаме и хапем за залък хляб.
Бог ще накаже грешното човечество за това.
Той ще отнеме сърцето му, кладенецът на алената горяща кръв, и недостойния човек ще стане достоен скот.
А някога светът е бил друг. Тогава не е имало мъдри глави, но е имало буйни сърца. Днес мъдростта е прогонила щастието и светът прилича на тая безжизнена гора.
Преди векове тя е била зелена, млада и хубава. Тия бели мършави скелети някога са били стройни буки, увенчани с гъстата зеленина на свойта шума, из която пеели славеи. Тоя сребърен поток, що лети от планината, не се е губил тъй презрително под земята на тая чумава гора, а с радост е оросявал зелената морава. В това инак чудно и идилично място планинските волни жители са намирали най-хубава отмора и младежите са кършили в празник луди хора.
Буйни и смели били момците тогава. Здраве и сила са кипели в юнашките им сърца. И тъдява нейде, между гордите на тая планина, се появил един момък, най-достоен от всички. Той имал гъвка гиздава снага, мощни ръце, бързи крака, гордо вирната глава, украсена от черна лъскава коса. На хубавото му лице гряла усмивка от тържествующе щастие, в смелия поглед на орловите му очи горял огънят на най-голямото самосъзнание. Тоя момък бил славата и гордостта на планинските жители.
Той се влюбил в една мома, която едничка била достойна за него, влюбил се тъй силно, че сърцето му се запалило, и когато устата произнасяли името й, из тях изскачали светли огнени езици. Дълбоко в очите му треперило отражението на тоя пожар.
Чудна е била тяхната любов.
Тогава зарад тях бог украсил горските поляни с жълта иглика и бреговете на горските потоци с миризлив здравец. Вечери, когато те се срещали в гората, упоени от щастие и любов, дори месецът закъснявал от завист.
По целия свят се разнесли славословни песни за тяхната безгранична любов.
То били чудни времена и грехове нямало на земята
Ала от незнайни места дошъл стар, побелял странник-калугер с някаква си голяма книга под мишница. Той бил някакъв пророк и се заловил да учи хората на ум и разум. Заговорил за неизкупени грехове, за покаяние, за царство небесно, за укротени страсти, за недостоинството на плътската любов и пророчески вещаел божи гняв над безгрижните и весели горци. Странникът бил красноречив и всяка дума падала разрушително в сърцата на хората и пъдела оттам доволството, безгрижието, безбурното и идиличното им щастие.
– Що значат смехът и песните, с които непрестанно, живеете! – говорил той. – Самопознание, вниквание в тънкостта на нещата, развещание гатанката на битие то – ето в що се състои истинския живот. Безгрижието е погибел. Размишлявайте върху всичко и във всичко се съмнявайте, за да блесне слънцето на истината.
Влюбения момък се пленил от думите на стареца и тръгнал след него. Те водили дълги беседи под зелените буки на тая запустяла гора. Понякога момъкът оставял любовницата си, оттеглял се сам и по цял ден прекарвал в размишление.
– Суета, всичко е суета – и любов, и радост, и смях, и щастие – говорел старецът, наведен над голямата книга, в която били написани велики мъдрости. – Младо момче, съмнявай се вечно и във всичко – това е пътя на познанието, а познанието е всичко.
И момъкът почнал да мисли и да се съмнява. И много работи научил, и станал много мъдър, и почнал даже да не спи ноще.
И най-после пламтящото му сърце изгаснало.
Веднаж любовницата му го намерила под буките на тая гора, потънал в размишления. Тя се хвърлила в обятията му и разсипала върху главата му чуден букет от горски цветя, но веднага отскочила ужасена. Прегръдките на момъка били хладни. Тя го погледнала в очите и забележила, че там вместо първия блясък сега светела чудна кротост.
Младото момиче заплакало тъй силно, че цялата гора поехтяла. А той я хванал за ръката и й казал:
– Иди си, не ме смущавай сега, когато размишлявам.
Момъкът окончателно паднал под влиянието на пророкът с голямата книга и станал кротък и смирен. И не минавал вече между хората горд, весел и щастлив, а умислен, тъжен и с мрачно наведена глава.
Младата му любовница страдала ужасно. Тя често дохаждала в тая гора – дето той размишлявал и учил пророческите мъдрости – и искала с ласки и целувки да го повика отново на живот и радост, но напразно.
– Иди си – казал той веднъж, – иди си с твоята любов и грешна страст. Непотребни ми са мене призраците на щастието. Ето всред тая хубава гора аз ще съградя манастир, великолепен храм на бога, и в него ще живея мъдро и разумно, без увлечения и страст, а строго, както подобава на човек – върховното творение на земята.
И той почнал да гради чуден храм всред тая хубава гора. Но когато го свършил, ужасен порой дошел от планината и го разрушил. Мълнии изсушили гората – бог я проклел.
Той не искал да се издига храм там, дето се е рушила една любов.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания