Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Самичка

Тежък мокър сняг вали и покрива село Сънино, полята, горите, целия свят. Бързо и непрестанно падат едри парцали, замрежват погледа и затрупват всичко с дебела покривка. Безумен вятър от време на време се спуща от полето, подгоня едрите снежинки, вдигне на кълба бели вихрушки и отиде, та се не види. Старото селско училище, клекнало под тежестта на своята безнадеждност, едвам дими из счупения си комин. Вътре бръмчат като пчели учениците, и тоя жив и непрестанен шум лети вън на весели вълни. Вятърът се спуща върху тях, грабва ги, зарива ги в преспите, усуква ги в снежните вихрушки, сподавя ги и отлита. Но след него те отново се съживяват и весело и игриво се смеят: а-а, а-а, а-а!...
Учителката седи на масата в стаята си, гледа снега през мътните стъкла на малкия прозорец и мисли. По сухото й болничаво лице лежи тъга. Шумът на учениците, който иде от стаите, бие слабите й нерви и я измъчва. Вятърът свири в тръбите на печката и усуква мислите й на болезнени вихрушки. До силно горящата печка седи и дреме, облегнат на стената, старият слуга дядо Кола. В ръката му дими миризлива лула, от нечистата му риза, останала без нагръдки, като винаги стърчи навън големият му корем. Търдухавите му гърди пищят на различни гласове, като развалена латерна, и пригласят на вятъра, който пее в тръбите. От стените печално и сънливо гледат две прашни карти. Зад шкафа скърцат и се гонят мишки.
– Днес петък ли е? – пита учителката, без да се обърне.
Дядо Кола трепва и отваря сънливите си очи.
– Кво каеш, учителко?
– Днес е петък, нали?
– Петък е. За пощата ли? Рано е още, куриерино иде у три, три и половина, пък в това време...
Слугата пак задрямва.
Учителката се унася в своите нерадостни мисли. Тя е младо и хубаво момиче, сираче, отраснало при далечни роднини. Тая година й е първа от учителството, но ней й се вижда тежка и непоносима. Тя чувствува, че не ще може да утрае повече тук и й се иска да избяга. Тя не знае, какво ще прави после. Но тя има една далечна надежда пред себе си. Когато свърши, нея обикна един подпоручик, красив, весел, и тя му даде цялото си сърце. Той сам я доведе и настани в това село, уж като неин роднина, и в първите две-три седмици те си размениха горещи писма, пълни с любов и нежност. Ала после той не се обади и не отговори нито на едно нейно писмо. Това мъчеше страшно Маринка, но тя не искаше да вярва, че той я е оставил. Ако е направил това, той ще й обади, той е толкова благороден, че няма да я остави в такава неизвестност. Може би да се губят писмата му. Селската поща е така неуредена и несигурна. И всеки петък и вторник, когато минаваше междуселският куриер, Маринка прекарваше времето си като в сън, унисаше се в мисли, ставаше разсеяна, не й се работеше при децата. Често дядо Кола я виждаше да плаче.
Днес тя се събуди с пълна надежда, че ще получи писмо. В съня си беше чула гърмеж от пушка.
– Дядо Кола, какво значи като чуеш на сън пушка? – запита тя дядо Кола.
– Ще получиш писмо, – отговори той, като знаеше, че учителката отдавна чака някакво писмо.
– И съновникът казва така...
– Това го знам от дете, – потвърди дядо Кола. – А когато наш Иван беше войник, майка му току речеше на дечурлигата: – Деца, днес ще имаме от бая ви писмо – сънувах пушка. И ако не тая поща, до поща – писмото пристига...
Маринка не вярва на сънища, но на душата й става топло. Тя мислено чете и целува това писмо, което сега, нейде през затрупаните в снегове гори, носи куриерът. Нейният Стефан иска прошка, казва, че бил болен, че не искал да й пише, да не я кара да страда, като се научи. Маринка мислено съчинява отговор. Тя му прощава, тя, която няма никого на света, никого, нито кому да се оплаче, нито с кого да раздели своите мисли, своите скърби и радости. Тя има само него – едничкия, хубавия, красивия, живия, веселия...
Тя го целува, радва му се и го чака всеки ден да дойде да се видят.
Снегът все вали и се лепи по стъклата на прозорците. Вятърът пее в тръбите на печката, и дядовата Колева латерна пак му приглаша.
Децата, оставени самички в отделението, вдигат страшен шум. Едно пее, друго плаче, трети тичат из коридора, гонят се вън по снега и викат колкото могат с пискливите си гласове. Но Маринка не чува тоя шум. Тя е далече от тоя мир.
Внезапно се обажда дрезгавата тръба на куриера. Учителката скача нетърпеливо.
– Дядо Кола, тичай на общината. Куриерът дойде. Донеси ми писмата. Ама не се бави, моля ти се. Веднага да дойдеш!
Дядо Кола става и бавно отива, като бъбре нещо на лошото време.
Маринка нетърпеливо ходи из стаята и поглежда през прозореца.
След малко дядо Кола се връща, цял побелял от сняг.
– Няма, учителко!
Учителката побледнява, прехапва устни, сяда отчаяно до масата, закрива лицето си с ръце и дълго стои така. Дядо Кола поклаща глава и съжалително и учудено я поглежда.
– Не плачи, госпожице. Може да получиш до поща!
Като се наплаква, учителката взема перото и пише: "Мили Стефане, това е петнадесето писмо, което ти пише твоята забравена вече Маринка. Какво правиш ти? Защо не се обаждаш? Една думица макар. За мене и тя е достатъчна, защото никой не ми пише, никого нямам. Тук, заровена в снеговете, сред горите, далече от града, между тия чужди и странни хора, аз чакам твоята дума, твоята любов да ме спаси, да ми помогне. Стефане, съществуваш ли ти, или си мой изчезнал мил сън от детински години?"
От очите й закапват едри и топли сълзи. Тя чувствува, че няма сила да напише, да разкаже своята скръб, оставя перото и дълго плаче с лице скрито в престилката. И през задушителните си хълцания тя чува, как в стаята влизат кметът и писарят и как сърдито, дрезгаво и грубо говорят:
– Тук има ли учител, или не? Децата ще се изпотрепят вън! Няма началство да ги смири... И никакво разпореждане, и никакво педагогическо възпитателство! Тежко и горко!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания