Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Братя

Отец Kирил лежи неподвижно на кревата в тъмния ъгъл на широката си килия и едвам диша. В почернелия иконостас над главата му мъжди кандило и немощната светлина гони по стените неясни сенки.
При умираeщия дежурят братята Онуфрий и Игнатий.
Те седят един срещу друг до масата, край кревата, мълчаливо четат псалтира пред една запалена вощеница, и от време на време си сипват по чашка ракия от голямото черно шише, което стои пред тях.
В манастира отдавна всичко е заспало. Остър вятър хвучи навън, тропа по прозорците, въвира се в тенекените кюнци на горящата зад вратата печка и изпява странно "Упокой, господи!" ... Тоя тайнствен припев за миг задавя сънливите и усърдни молитви на отца Игнатия, който шепне с дебелите си устни.
– Господи-помилуй, господи-помилуй, гос... ми... гос... ми... луй...
Монахът от време на време повишава гласа си, и той се разлива по широката стая като остър, каменен шепот, който пълзи из големите дъсчени долапи, удря се по четирите стени, по пода, по прозорците и пада в мъждивото кандило, което трепти и пращи.
Малкото тяло на стария отец Онуфрий, изгубено в широкото му расо, стои неподвижно и стоварено върху стола като чувалче. Главата му виси над псалтира, но устните му не мърдат и клепките на очите му са затворени.
Вятърът по-силно заудря на прозореца и тъжно запя в печката с някакви детски гласове, далечни, като че ли от оня свят: Упокой, господи!
Отец Онуфрий вдигна стреснато глава, погледна отца Игнатия и попита:
– Кво каеш?
– Ти спиш ли? – изгледа го под вежди отец Игнатий.
– Стори ми се, че ме извика, – разтърка сънлива очите си Онуфрий.
– Викат те ония с рогата, – сопна му се отец Игнатий и продължи да чете.
– Чети по-полека, – забележи отец Онуфрий, като посочи с поглед болния.
Игнатий погледна строго и продължи да шепне.
– Слушай, Игнатий, на оня човек там душата му излиза, а ти си му задрънкал над главата като воденица, – повтори забележката си Онуфрий.
– Ако излиза, нека излиза, за нейно добро чета. Мислиш, че му е много чиста, нали? И тя е като твоята. Нека се помолим за нея, – каза грубо отец Игнатий.
– Ех, – въздъхна Онуфрий, – голям скъперник беше... Мислеше, че няма да умре, пък на – часът удари.
Лицето на отца Онуфрия стана тъжно и замислено.
Отец Игнатий престана да шепне. Настана продължително мълчание.
– Водаа, водица! – простена болният като из гроб, и костеливата му ръка увисна на леглото като отсечена.
Двамата калугери се изправиха и се погледнаха, като че се питаха какво да правят. Върху стената зад тях се изправиха двете им тъмни сенки и застанаха неподвижно, сякаш чакаха заповеди. Кандилото замижа силно и отведнаж погледна пак. Долапът тайнствено скръцна. Вятърът заудря на прозореца, и в тръбите на печката пак запяха ония далечни блуждаещи детски гласове. В килията стана страшно. Като че ли невидими крадци влязоха и бързо се разтарашуваха.
Отец Игнатий турна пръст на устните си и произнесе тайнствено:
– Смъртта е дошла!
– Водица! – простена пак. болният и се обърна към братята. По лицето му, бяло и отпаднало, се четеше досада и усилие да проговори още веднаж. Бялата му като сняг брада трепереше, устните му се мърдаха.
Отец Игнатий му подаде чаша с вода. Болният изпъшка, обърна лицето си към стената и не иска да пие.
– Не е научен на вода, сиромаха, – засмя се отец Онуфрий беззвучно.
Двамата се наведоха над леглото и се ослушаха дълго.
– Диша, – рече отец Игнатий.
– Гасне му свещта вече, – каза отец Онуфрий, и като притури: – Тоя човек имаше парици, – погледна значително отца Игнатия.
– Имаше, – потвърди замислено Игнатий.
Онуфрий се наведе до ухото му и каза тихо:
– Не може ли да го препипаме?
– Нека умре, – отговори отец Игнатий и тури пръст на устата си.
Двамата седнаха пак на масата. Отец Игнатий зачете, отец Онуфрий подпря глава на ръце и се замисли.
В килията пак се понесе тайнствен шепот на четящи устни. Сенките пак немирно забягаха по стените. Вятърът пак запя в печката.
– Дълга нощ, бре! – въздъхна отец Онуфрий. – Как ще се прекара!
– Уморих се! – погледна го отец Игнатий, като затвори псалтира и взема картите, които стоеха на масата.
– Да ги ударим ли?
– Бре! – плесна ръце Онуфрий, – ами защо мълчиш?
И лицето му се засмя.
Отец Игнатий сипа по чаша и хвърли картите.
– Сечи!
Онуфрий възпретна широките ръкави на расото си и пое картите.
В дълбокото манастирско мълчание на килията се чуха състезателните ръмжения на играчите и ударът на картите, които плющяха на голата маса като едри, редки капки дъжд пред буря.
Вятърът се по-настоятелно биеше в прозореца. Невидимите блуждаещи сиротински гласове пак запяваха в печката своето "Упокой, господи", и се разнасяха, задавяха и умираха.
– Вода, водица! – простена с изсъхнал глас умиращият, но братята, упоени от ракия и вдадени в играта, не го чуха.
– Вода! – повтори отец Кирил, и в гласа му прозвуча ужасът на едно свръхчовешко усилие, победено от смъртта.
Бялата му глава се повдигна от възглавницата и падна пак като отсечена.
– Свърши! – казаха братята, оставиха картите и се изправиха едновременно като автомати.
И като го приближиха, те си казаха нещо шепнешком и почнаха да бъркат под възглавницата и под тюфлека, върху който лежеше мъртвецът. Извадиха едно скъпо кехлибарено цигарило.
– Ах! – въздъхна отец Онуфрий, като го разглеждаше, – Игнатий, дай го и на мен!
– Не, аз го намерих.
– Не си пушач като мене.
– Нищо...
И Игнатий го мушна в джеба на антерията си.
– Стой! Кесията!
Двамата приближиха до свещта на масата и с вълнение почнаха да бъркат кожената кесия, която измъкнаха из под възглавницата.
– Един, два, три... двадесет наполеона.
– Значи, по десет...
– Да търсим ли още?
– Стига!
Двамата пак седнаха до масата.
– Каква дълга нощ! – прозина се Игнатий и се прекръсти.
– Хвъргай картите!
– Мой ред ли е?
– Твой...
Играта почна пак.
А нощта вървеше тъмна, мълчалива и тайнствена. Вървеше неусетно, тихо и леко. Бурята навън като че ли престана. Из прозорците на килията надникна дрезгавото утро и завари двамата братя, унесени още в играта.
Кандилото над главата на умрелия беше угаснало.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания