Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Гост

Мъглива и тъмна нощ тежи над грешната земя. Селцето, стреснато от внезапно настъпилия есенен студ, в уплаха се е смълчало в мъглата и мрака.
– Избави нас от лукаваго и всякого зачувай от зла среща, божичко милостиви! – свърши молитвата си Кирилица, и като се прекръсти, хвърли грижлив поглед към спящите си деца и легна.
В иконостаса пред лика на божията майка мъждукаше кандило. Неговата слаба светлина играеше леко с мътните сенки на нещата в стаичката.
Влажен есенен вятър виеше лудо навън, фучеше в клоните на старата круша и с шум бръскаше по прозорците мъртви пожълтели листа. Гнилата кобилица на герана болезнено стенеше отвън. Желязното черковно клепало, разлюляно от халата, изрядко и с погребален глас, грабнат от силата на вятъра, тихо и отсечено прозвънтяваше в мълчаливата нощ.
Кирилица, заслушана в равномерното дишане на децата си, бе почнала вече да заспива. Но отведнаж тя се стресна. Стори й се, че някой хлопа на вратата. Тя се надигна и се ослуша. Нищо се не чуваше освен бясната и тъжна песен на вятъра и плачът на мъртвите листа. Минаха няколко минути. Три ясни почуквания на вратата вдигнаха Кирилица. "Боже! – помисли си тя. – Дали Кирил не се е върнал... толкова късно!"
Тя излезе със свещ в пруста и попита:
– Кой е?
– Аз съм, тетко Кирилице... гост ти дойдох нечакан! – обади се един странен глас.
– Кой си? – запита Кирилица ласкателно, за да не докачи госта, чийто глас не познаваше.
– Не познаваш ли ме?... Има си хас! Че аз съм Велин! – отговори гласът.
Буля Кирилица не можа отведнаж да си припомни кой е тоя Велин и не отговори. Но гласът отвън обясни.
– Велин... забравила си ме... братовият ти син де... на Геро...
– А-а... Ох, лели, прощавай... не те познах! Велинчо, ти ли си, лели... ти ли си, бре? Их, божичко!... Изгубен те считахме, лели... Добре дошъл, добре дошъл! – заговори през сълзи от радост Кирилица, като отвори вратата.
Влезе висок, едър човек, цял в прах и дрипи, с почерняло скитнишко лице, русо и грапаво. Той се наведе и целуна ръка на Кирилица. А тя го гледаше радостна, разплакана и не можеше да му се нагледа.
– Къде беше, бре лели? Пропъди се, па се не обади! Толкова години! Вуйчо ти пита-разпитва... Додяла бях му да го карам... Чухме – погинал си, пък ти си бил жив, лели! Останахте сирачета, лели, па се пръснахте... Свиди ми се за вас! Аз те знам мъничък, а ти...
Тя го въведе в къщи, запали ламбата и му поднесе столче до огъня.
- Тя мойта е дълга и широка, тетко! – махна с ръка Велин. – Години се минаха... дълги... Отраснахме... скитахме... светувахме!
– Къде беше, лели? Къде ходи? Какво прави?
– Аз, тетко, захванах от малък търговия, па свикнах с нея и така карам, – заговори Велин, като скри краката си под стола, за да не се видят скъсаните му цървули. – Работя в Пловдив, Филибе, ако си чула... Имам дюкян. Там се ожених, спечелих и си живея...
– Е, дай боже да е така! – рече добродушната Кирилица, като го слушаше.
– То животът е такова нещо, тетко... Ако се трудиш и ако работиш, добре ще ти е, ще живееш, ако не – ще теглиш. Искаш ли да живееш като човек честно и почтено – работи – това е главното.
– Това е най-главното, лели!
– Честно и почтено, хем хората да ти се радват и да те уважават, хем и ти да не им се боиш. Човек като си направи положение... заякнува, знаеш... Парата е всичкото. Тя ум дава, тя свят върти. Това съм го разбрал още от малък, тетко. И целта ми е била да стана богат... И слава богу!
Кирилица гледаше своя братеник, слушаше думите му, които той пущаше тежки и дълбокомислени, и недоумяваше. Защото Велин на вид не изглеждаше никак богат. Една грозна и кирлива риза, с яка мазна като баница, се закопчаваше около дебелата му червена шия, под която висеше месест гердан, и едно безцветно тъмно палто, пукнато по ръбовете от напора на могъщата му снага, го правеха страшен и вдъхваха недоверие. Очите му играеха неспокойно из стаята и не се спираха доволни и щастливи срещу теткиния му поглед. Само гласът му беше твърд, спокоен и с тежестта си като че прикриваше това, което мъждивата светлина на лампата откриваше. Велин забележи теткиното си недоумение и се усмихна широко:
– Ти какво мислиш, тетко, като ме гледаш така? Сиромах Велинчо, мислиш, лъже като циганин! Всякой на твойто място така ще помисли... Да! Ама всичко това е от политика, разбираш ли?
И като сниши гласа си, Велин произнесе тайнствено:
– Един милион нося! Само наполеони! Как ще се опазиш от крадци и от хайдути? Пази боже да те надушат, изидат ти душицата! А така, както съм, кой ще помисли, че тука е, – потупа той пазухарника си, – има един милион!
– Милион! Боже господи... Велинчо, – закръсти се Кирилица и очите й се опулиха от учудване. – Милион! То са много пари, Велинчо! Ще дадеш, лели, и на вуйчо си Кирил малко да се поотплати,че е много задължнял и пропаднал.
– Разбира се, тетко... Аз вас ви обичам, и колкото ми стига ръка, ще ви помогна!
– Господ да те поживи, лели!
– Ще ви помогна, тетко! Честната си дума давам!
– Така, Велинчо, така... ти си добър, лели, баща ти беше такъв достоен... пази се... хората лоши станаха... много лоши! – рече, прояснена от вътрешна радост, леля Кирилица и в душата й се роди едно страхопочитание към богатия й братеник, който се яви тук тъкмо сега, когато са съвсем засиромашели.
– Лош стана светът, тетко, лош! Гледаш го, приятел ти, говори ти... преструва се такъв, а да му падне случай, тъй на, с два пръста би те смачкал! Ами предпазвай се и туйто. Вълк да си, в село ли си – лай като куче!
– Така, лели, а? Ти си имаш парици?
– Колкото за това, слава богу – имам... Тръгнах за стока в София, па си рекох: стой, аз тука свои хора имам. Трябва да ги видя. И ако, не дай боже, са в нужда, да им помогна... Свой своего не храни, ама тежко и горко кой си го няма!
– Така, лели, така... Да си жив, че те господ изпрати да се видим! – заплака пак Кирилица от радост.
– Ето, мисля си, тетко, що е от човека? Никой си не знае дните!... И аз рекох да се видим, че утре кой знае какво ще се случи с нас!
– Господ от зло да чува, лели!
– Ох! – въздъхна Велин, – аз право да ти кажа, тетко, съм уморен... много ходих, а не съм навикнал пеши... Търговията иска скитане... Истина, файтони и железници колкото искаш, ама... Сега се излъгах и така съм се уморил, та съм капнал.
– Може и да си гладен, лели?
– Па и гладен съм, – засмя се Велин, който все повече се вдъхновяваше и повече растеше пред въображението на тетка Кирилица.
Тя се разбърза, стъкна огън, опържи яйца, намери вино и сложи богата трапеза на своя мил гост. Велин не знаеше как да благодари, а тя не знаеше как да се извини, че тъй набързо е шетала, та може да му не е угодно.
– Ние сме селяни, леля... Ти може да не си научен...
– Глей си работата, тетко... Аз съм научен на всичко!
– Къща имаш ли си, Велине?
– Е, тетко, да е да ми дойдеш на гости! Хем ако искаш, ще те заведа, да ми видиш дома, та да се чудиш и маеш. Палат имам, палат! Какви генерали стоят по-доле от мене!
– Дай боже да е истина! – кръсти се добродушната Кирилица.
– Ще те заведа, тетко, да постоиш там някой и друг ден, да погостуваш на жената и децата. Що има да ти се радват!
– Та и булка си имаш, Велинчо?
– Имам, тетко. Тя не ви познава, ама да видиш чудо – често ви сънува и както ми разправя – явявате й се насън също каквито сте си.
Лелята пак се разплака.
– Ами дечица имате ли си, Велинчо?
– Пет – все момчета!
Кирилица не можеше да каже нищо. Два реда сълзи се ронеха от очите й и говореха каква радост, каква милост и обич се топяха в сърцето й.
Вятърът с двойна сила зафуча навън. Черковното клепало пак звънна в нощта и гнилата кобилица на герана пак тъжно простена в двора.
– Ох! Мен ми се спи, тетко... много ми се спи! – въздъхна Велин.
Тетка Кирилица извади нови черга и грижливо приготви легло на Велин. Той легна несъблечен, от страх да не настине, защото бил потен. В стаята пак настана мрак. Мъжделивата светлина на кандилцето пак загони по стените големите сенки на покъщнината, трепкаво и пресекливо, като разговорите, които от време на време сънно повеждаше тетка Кирилица.
Ликът на божията майка гледаше от иконостаса благ, тъжен и милостив.
Сутринта Кирилица стана рано, с грижа да се отличи пред милия си братанец, когото цели години не беше виждала, ала леглото на госта беше празно. А новите чешири на бае Кирил и долните му дрехи, които снощи висяха на стената – липсваха.
През деня двама стражари, покрити с прах, спряха морните си коне пред портата на буля Кирилица и запитаха:
– Стрино, снощи тук е пристигнал един твой роднина, избягал от затвора. Ще влезем в къщи да го потърсим.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания