Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Тодор и Рада

Ех, какви сладки приказки се водят вечер пред вратниците в наше село! Пред тази вратня, гледаш, седнали двама-трима, пред онази – двама-трима, па като заприказвали!
Сладко, много сладко се приказва вечер в село. А чудни са селските вечери, чудни и хубави. Нищо по-прекрасно, нищо по-омайно няма от лунните селски вечери, особено летните. Никога моята душа не се е намирала в такова приятно разположение, никога не съм усещал по-възвишени, по-сладки чувства, отколкото вечер в село. Таинствен сладък тре¬пет пълни душата ми, колчем си спомня за тези хубави вечери.
Прибрал се света – утихнало, само тук-там из селото се разнася екливия, весел смях на някои моми екранки, които приказват пред някоя вратня. Лек, хладен вечерник тихо повява и клати сънливите дървета, листата на които си шепнат някак си любовно и тайнствено. Грейнала месечина – засмяна, весела, а около й хиляди звездици – трепкат, трепкат, трепкат...
В една такава хубава вечер ний седяхме пред нашата вратня и се разговаряхме. Тишина... Само еднообразното шумоление на реката глухо достигаше до слуха ни. Далече нейде едвам се виждаха тъмните сенки на някои върхове, тук-там по които като светли точки се мъжделееха овчарски огньове. Селото бе, току-речи, заспало. Някъде, из някоя къща блесваше заслепителна светлина през отворените врата.
Сладко и умилно се носеше в тишината гласа на един меден кавал, който свиреше някак жално и тъжовно. Песента ту се снишаваше в жаловит, меланхоличен шум, ту се извиваше се по-високо и по-високо, и гласа му плачевно затреперваше. Във всяко снишение и възвишение на гласа се чуваше нещо като въздишка, като плач на болна душа, на убито сърце, на безнадеждност...
Ах, познах свиреца! Това бе Тодор. Той свиреше и въздишаше през дупките на медния си кавал, плачеше за Рада – вярната му любовница, която родителите й сгодиха за други. Жално дъднеше кавала му, през дупките на който ясно излизаше песента:

Радке ле, моме хубава,
дай ми нож остър, върховат,
да се убода в сърцето,
да ти не гледам лицето...
Проклета да е майка ти,
майка ти, още баща ти,
че те за други сгодиха,
та мене младо затриха...

Свири Тодор тая песен, свири, па току заизви, задъдни, закърши свирнята и я обърна на скокливата песен:

Пустите наши две думи,
Дуде мари,
дето ги снощи думахме,
Дуде мари,
над вода, над воденица,
Дуде мари,
дали ги вода отнесе,
Дуде мари,
или ги вятър отвея,
Дуде мари.

Троплив е гласа на тази песен, ала вникнете в нея и ще видите, че и тя е ядна въздишка на убито сърце, на млади ранени гърди... Ох, Тодоре, Тодоре!
Седяхме ний пред нашата вратня, наслаждавахме се от хубавата вечер и слушахме тъжната свирня на Тодор. Бяхме аз, чичо Никола и чичо Петър.
Слушахме ний Тодоровата свирня и приказвахме за него.
– Клетия Тодор – казваше чичо Никола, – не можа, не би му късмет... А що севда, що любов имаше! Не вярвам аз да изгасне тая любов у него доде е жив. Имаше любов, ама нали баща му и майка му урсуз... Проклети да са брей – изгориха момчето!
– Изгориха го не, ами го стопиха – под¬хвана чичо Петър, – ама и тя сирота, и тя повехна, и тя изгоря... Станала е тъжна, кахърна, като попарено цвете. Пуста Рада, що хубост имаше, та къде се дяна! На, неделя надали има откак се е сгодила, а изгуби хубост, полиня, премахна се... Кля, сирота, и баща, и майка, ала не иска да им троши хатъра – блага душа е – отиде за оня, сгоди се насилствено, па се почерни... Ама още нищо не можем каза. Истина, сгодена е, ала венчило още не са турили, та казват, Че... Ама кой знае? Човешки уста... А че лошо направиха родителите им, лошо. Любов се тук разваля, то е огън – не е играчка работа. Черкова разтури, любов не разтуряй, казват стари хора, и баш така си е...
– И дядо Коце бил лош човек, бреей!... Да му се непонадаш.
– Кой? Той ли? Да го знаеш ти него, каква е стока, та...
Много си говориха, много си приказваха чичо Никола и чичо Петър, и аз се слушах и що чух ще го разкажа и вам. Слушайте!

***

Се трябва или да знаете, или да сте слушали за дядо Коце – прочут човек, ала не по добрините си, а по урсузлука си. Викат му Коце Пинтията, и таман такъв си е.
Нисичък, с възтеснички чешири, с бели калцуни и папукчийски обуща, малко наведен – да не река прегърбен, с вечната си дрянова тояга в ръка, с плитката си ожулена овча гугла, из под която като венец се подават разхвърлени чорли от прошарената му коса, които затулят сплесканите му уши, с късички, прошарени като косата му и подстригани мустаки, с малки чагави очи, под гъсти големи вежди, той прилича на дядо Мраз, за който много приказки сте чели и слушали. Не знам как, но когато и да чета някой разказ за дядо Мраз, пред мене изпъква дядо Коце – вечно наведения дядо Коце, или когато и да срещна дядо Коце, се си припомням за дядо Мраз.
И наистина, дядо Коце е Мраз, мраз не, ами лед. Каменно сърце има тоя човек. Колко синове, колко дъщери му са умрели – един Тодор му е останал – а сълза не са видели на очите му. Студен човек, па това си е.
Един терсене, един урсуз, опак човек е, та му няма края! Боже чувай да имаш нещо закачка с него – жив те изяда!
Такава е и баба Коцевица Пинтийката. Неи дай да снове от сутрин до вечер по селото като совалка, да одумва и прави клюки, да се кара с комшийките си, а за друго я не дири. Те, на тия хора Тодор е чедо. Такива са баща му и майка му. Едина – яд, другия – чемер. Търколило се гърнето, та си намерило захлупака.
А заможен е дядо Коце, богат е. Има не знам колко си рала ниви, има коджа дюлюме ливади, има стотина брави овци, десетина глави говеда, има и един кон та му цената няма. Двора им е широк, бахчия имат хубава. Къщата и тя им е добра. Всичко им дал господ, ама дядо Коце нали е проклет, баба Коцевица урсуз, нали не са човеците човеци. А човека, кога не е човек – триста богатства за пара!
Чудни са делата ти, господи! Гледа човек света, гледа хората, па се чуди, па се диви, па не може да разбере, що е и какво е! Гледам някои родители харни, а чедо зло – змия, а пък някои проклети терсене хора, като дядо Коце, а чедо – харно-благо, на рана мехлем да го туриш – като Тодор.
Ех, що блага душа е Тодор! Що е харен, що е добър, та еша му няма!
Като го гледаш такъв хубавец, такъв левент, хич на ум не ще ти дойде, че той е дядов Коцев син. Русичък, с подпърлено от слънцето лице, със стройна развита снага, с вирната глава, излъчени гърди, облечен простичко, ала спретнатичко – той никак не прилича на баща си.
Казват – крушата не пада по-далеч от корена си, каквато козата, такова и ярето, или гледай бащата, па не питай за децата. Това съм чул от стари хора, и така си е, ала за Тодора не е така.
Дойди та гледай нашите ергене, ще видиш, че нито един не е като Тодор, че всичките пред него са... нищо. Пръв между ергенете е Тодор. Всички го почитат и обичат. Кавга ли, бой ли стане между ергенете – Тодор ще ги предума, ще ги примири, па ще ги накара и да се опростят. Колкото за работа – няма що да кажа. Бас държа, ако сте видяли такъв работник като Тодор! За него косене е перчене, оране – игране, дето го рекат.
Махни му всичко друго, ами да видите какъв е кавалджия, какъв е свирец! Като отбоде ка¬вала от широкия си пояс, попрегледа го, понагласи го, па като рече хайде боже помози, като духне: забръмчи, зашумоли оня ми ти кавал, заиграят ония пръсти, и свирнята се измъква из кавала и право на сърце ти пада. Па ако свири жално, теб ти овлажнеят очите, па ако си с меко сърце – и заплакваш. Ако свири някоя весела или троплива – сърцето ти се разиграе, па ако си много мераклия – разиграят ти се и краката. Така свири Тодор!
Свирец, свирец е той! Та нали с кавала си, със свирнята си той най-много омая Рада?
Ех, пуста Рада! И нейната хубост никъде я няма. Лицето й бяло, бяло – книга.
Па кога рукнало, заруменело от веселост и младост. Очите й големки, черни, ясни и парливи, като живи въглени. А как хубаво гледа! Посвие малко тънките си мерджанови устица, за да лъснат на бузите игривите й и весели трапчинки, бързо-бързо трепне, примижи с дългите си клепки, па те погледне... О, какъв мил, какъв чудесен поглед! Като стрела ще прониже този поглед сърцето ти, и то ще се свие, ще затупа, а ти ще окаменееш, ще онемееш. Едно ах ще изпуснат гърдите ти.
Та що ли ви казвам, що ли се мъча да описвам Рада. Нейната хубост няма изказило! Ако някому от вас падне път през наше село, нека се отбие малко на хорото. Ще види очи черни парливи. – Това е Рада. Ще я види той, па ако е млад ще въздъхне, ако е стар ще рече: честита тая майка с това чедо.
Още от деца се знаят Тодор и Рада. Та как да се не знаят, нали са комшии, нали един плет ги дели? Мини плета на Тодоровата градина, ще влезеш в Радината. Знаеха се Тодор и Рада, ала си живееха приятелски, комшийски. Ходеха си един у други, приказваха си, ала се не любеха. Не бе пламнал в сърцата им оня горещ, буен пламък, дето го наричат любов. Аслъ тогава бяха още деца. Понаякна Тодор, стана ергенин, седем-осемнадесет години, а Рада момиче пет-шестнадесет годишно и обноските им станаха други.
Срещнеше ли я Тодор, лицето му пламне, сърцето му се разтупти... Сети той, че я обича, позна, че неговото сърце е обхванато от силна любов към Рада... Та и тя, и нейното сърце гореше за Тодор.

***

Една вечер, св. Неделя беше, Рада поливаше градината. Слънцето едвам бе зашло и жегата се бе заместила с една чудна хладнинка. Поливаше Рада градината и пееше. През тази вечер тя бе неизказано хубава. Запретнала белите си меки ръце до лактите, пребрадила се с тънко като паежина и бяло като сняг кърпенце. Накичила се с прясна китка, спуснала буйната си коса, превързана досами лебедовия й врат по широките си плещи, земала една кофа и лиска ли, лиска, а около й цветята размирисали, засмели се...
Полива си тя, а Тодор се изправил до плета, откъм тяхната градина, на туй място, дето два салкъма от двете градини си сплитат клонете над плета, изправил се и мълчи. Той мълчи, ала сърцето му не мълчи. Тупти то в младите му гърди, тупти та ще изхвръкне. Изправил се той, па гледа Рада, как полива градината, как е весела, как е пъргава, а тя го не види. Не види го тя, и като поливаше цветята, що са до Тодоровия плет, оплиска го. Със студена вода го оплиска тя, ала нему се стори, че е огън, че е вряла водата. Припари му, сиромах, припари му на сърцето, притрепера, пламна в огън, па посегна през плета, та взе Ради китката.
– Ти, Радке, – каже, – ме оплиска, пък аз ще ти взема китката.
Сепна се Рада като видя Тодор, затуптя й сърцето, засрами се, зачерви се, па бързо рече:
– У, Тодоре, нима те оплисках, прощавай, не видях...
– Прощавам, Радке, – рече Тодор, ама го рече така сладко, така хубаво, особено думата Радке, та устата му се слепнаха.
Парнаха тия сладки думи Ради сърцето. Сети се тя, що мисли Тодор, що му е на сърцето, и се изчерви още повече. Ситен като ро¬са пот поби бялото й лице. Тя отвори уста божем да каже нещо, па ни гък, ни мък. Туптеше сърцето й, повдигаха се гърдите й – цяла се вълнуваше. Замлъкна и Тодор, и той не знаеше що да каже, и той се развълнува.
Толко годин се знаеха, толко пъти си са приказвали – това не бе се случило, а едва сега...
– Радке, обичаш ли ме? – ненадейно, разтреперано каза Тодор.
Жежък огън обхвана Рада. Затуптя й сърцето, заповдигаха й се гърдите още повече. Наведе ечи към земята и нищо не каза.
– Радке, обичаш ли ме? – повтори разтреперан Тодор.
– Обичам те – тихичко, като шума на листата пошепна Рада, и това обичам те падна право Тодору на сърце.
– Обичай ме, Радке, и аз те обичам, па ако е здраве и живот, ще ли ме вземеш, Радке?
– Твоя съм, Тодоре.
– Ами ако се случи нещо, Радке? Знаеш, света е всякакъв, я друг да те поиска по-добър, я майка да те не даде, я... ще ли ме забравиш, ще ли ме разлюбиш?
– Никога...
– Ох, ти си ми верна, Радке, ти ме обичаш и ще ме обичаш...
– Довеки, Тодоре.
– Довеки, Радке.
Посегна Тодор през плета, прегърна Рада през тънката снага и залепи устните си на нейните. Уви си тя белите ръце около шията му. Затуптяха буйните им млади сърца, заповдигаха се младежките им гърди. В този час тези две млади души сетиха, че са родени един за друг, че не могат един без друг. Прегръщаха се те, а двата шумести салкъма ги тулеха, увиваха ги в клоните си, в които запя славей.
Чудно се закърши, затрепера неговия гласец. Сладки звукове се разляха в клоните на салкъма и омаяха Тодор и Рада.
С очи обърнати към небето славея пееше. Пееше той за чистата, за святата любов...
Любов, любов, като че казваше славея! Любете се, две млади същества, обичайте се вечно, искрено и свято! Любете се, любете се! Нека във вашите млади души, във вашите крехки сърца още отсега пламне искрена любов.
Тези думи изливаше славея в чудни и хубави звукове, които като че се откъсваха право от сърцето му. Прегърнати, Рада и Тодор слушаха песента и, може би, разбираха я...
В същото време горда, засмяна, весела се показа пълноликата луна, надникна през клоните на салкъма, засмя им се и заплува по небето горда, величествена. Милиарди светли звездички затрепкаха наоколо й...
– Сбогом, Радке! – рече Тодор.
– Сбогом, Тошо, лека нощ.
– Твоя по-лека...
Тодор и Рада се разделиха с трептящи от радост сърца.

***

От тази вечер Тодор и Рада станаха неразделни. Взеха да се дирят – по хора, по кладенци, по седенки и беленки, повсъде. Срещне ли я Тодор на кладенеца, ще й напие водата, ще й вземе китката, па ще си приказват до някое време. На хорото един до друг се хващат, на седенки и беленки един до друг сядат. И двамата станаха по-весели, по-добри, по-здрави. Седне някога Тодор на сундурмата у тях и гледа как Рада пъргава, весела шета по двора и пее. Гледа Тодор Рада, слуша песента й, па извади кавала та засвири. Чуе Рада, па й стане драго, весело, зашета още по-пъргаво, по-леко, по-сърдечно.
В празник вечер Рада чака Тодора в гради¬ната под гъстия орех. Чака го тя и се с китка здравчец в ръцете. Дойде Тодор, бодне му тя китката на гърдите, па си заприказват, залюбят се.
Пламенно и искрено се любеха тия две души, ала дявола си няма работа – завидя им. Случи се едно зло.
Не помня кой бе празник, но знам, че имаше хора на мегдана срещу черковата.
Като бе писнала оная гайда, като бе се люшнало онова хоро! Наловили се моми, булки, ергени, женени, па като я крехнали! Надул свиреца гайдата, писнала тя: ди-ри-ри-ри, ди-ри-ри-ри; а краката на играчите току викат троп-троп. Всички весели, всички засмени. – Ихуху, – провикват се ергените. – Карай, карай, Иване, – викат жените. – Ха-хо-хо-хи-й – чува се веселия смях на момите. Жените пък насядали край бабиния Кунчовичин плет, па като отворили уста, като се разкряскали като свраки на суха круша, одумват ли, одумват: – Тая такава, оная онакава, па така, па онака, – знаеш женска политика...
Хванала се бе на хорото и Рада. Весела, ве¬села, драго й, леко й, та би хвръкнала. Играе тя, скача и попогледва надолу към сокака. Погледва, озърта се, дири някого... Кого ли дири?
По едно време свиреца се умори и гайдата млъкна. Запяха момите две по две. И таман викнаха песента:

Не кърши, Кольо, либе-ле,
не сучи мустак,
че ме изгори, либе-ле,
че ме запали...

Тодор се зададе накитен, хубав, весел. Лъснаха Ради очите като го видя. А той иде, иде, та при нея. Хвана се и взе да играе. Погледна го Рада с черните си очици, без да се обърне и цяла се зачерви... А Тодор играе, играе, та на земи не стъпя – и нему е весело, и нему е леко. Па като усеща Радината ръчица, що го е хванала за пояса от лява страна и се допряла до сърцето му, та още повече скача. Играят ония крака, играят, ситнят, та се не видят...
Случи се и Тодорова майка на хорото. Па като видя, че Тодор играе до Рада, стана жълта-зелена, като че си видя червата наземи. Тя бе каил Тодор да умре, ама Рада снаха да не й е. А знаете ли защо? Защото тя лани се скара с Радина майка за водата в градината, скара се за нищо и никакво. Отбила бе Радина майка водата в градината да се напълни вира, та по-лесно да си полее. Влезла бе и Тодорова майка да полива градината, па като видя водата запряна, като прикле, като завика: – Да му из¬съхнат ръцете, кой водата спря, огън да изгори тая градина, да опустее. – Какви ли не клетви и пустосванета издума! Ядоса се Радина майке, взе и тя да дума, да кълне. Скараха се двете, та махалата понесоха.
Оттогава баба Коцевица намрази Радина майка, намрази я, та не иска в път да я срещне. Такъв душманлък гони! Толко е проклета! А Радина майка вече и забрави...
Жълта като смин, разтреперана от яд си отиде баба Коцевица от хорото у дома. А Тодор хич и не знаеше, хич и грижа го не бе. Игра си той при Рада, докато се разтури хорото, па хайде на кладенеца. Спря я и там, па си приказваха до някое време.
– Тошо, знаеш ли, че довечера ще ми дойдат годежари? – рече насмешливо Рада.
– Кой? – попита Тодор.
– От чорбаджи Михови.
– Тогава аз оставам на пътя – смее се Тодор.
– Току-речи – отговори насмешливо Рада.
– Не вярвам аз, Радке, да те загубя, да те забравя. Аз те обичам и ще те обичам, па и ти, Радке, и ти, Радке, и ти ме любиш и ще ме любиш, нали?
– Довеки, Тошо!
– Ти си моя, Радке.
– Твоя съм, Тошо.
– Ха сбогом, Радке.
– Сбогом, Тошо!
И те си се разделиха. – Нека ти са честити годежари, – рече насмешливо Тодор като се обърна.
– Ха-хо-хо-хо-хи-й, – чу се веселия смях на Рада.

***

Знаете ли как се спуща змия, кога иска да ухапе някого, така се спусна баба Коцевица въз Тодор, като си влезе той в къщи.
– Синко, – завика, закрещя тя, – още веднаж до Рада да не съм те видяла, че те не ща син да ми си.
– Оти, мале? – попита леко Тодор.
– Оти ли, оти ли? – закрещя още по-силно баба Коцевица. – Аз не ща самодива снаха да ми е. Аз не ща магесница в мойта къща. Аз не ща вампир на огнището да ми седи. Аз не искам дявол да водиш...
– Аз, мамо, нито вампир, нито дявол, нито самодива искам. Аз искам Рада.
– Тя е вещица, тя е самодива и аз я не ща в къщата си.
– То не е твоя работа – рече малко сопнатичко Тодор.
– Защо, а, защо да не е моя работа, – разкрещя се, провикна се баба Коцевица, – аз майка ли съм, или... що съм? Защо да не е моя работа?
– Защото не е твоя работа, затова. – рече Тодор. – А аз Рада съм харесал и нея ще си взема...
– Не щеш, не щеш да я вземеш.
– Ща, ща, ще я взема.
– Не щеш!
– Ща!
Ще я вземеш, ама из къщата ще те изпъдя, ще те изгоня...
– Изгони ме, изпъди ме, аз съм рекъл; Рада, или никоя друга.
Креска баба Коцевица, гълча, па като дойде и дядо Коце, по-лют, по-разтреперан, и той ненавиждаше Радини, па и той бе се научил, че Тодор играл до Рада. Като завика и той!
– Бре синко, – каже, – ще те убия, ще те утрепя, ще те разселя, бре кучи сине. Ти дявол ли си, та играеш хоро до самодива, та искаш да станеш зет на вещица! Аз Рада в мойта къща не ща. Ще я земеш, ама ще убия и нея и тебе. Днеска тая къща е моя, имота е мой, аз те храня. Додето съм жив, няма да дам да ме резилиш, да ми довеждаш снаха самодива. Не ща аз вещици, не ща, не ща, – разкряска се още по-люто дядо Коце.
– Не ща самодиви – пак закряка баба Коцевица.
Гълчаха, караха се, кряскаха дядо Коце и баба Коцевица, а Тодор се мълча, па отиде, легна си, закри лицето си с ръце и заплака. Горчиво заплака.
В това време у Радини ставаше пък друго нещо.
Щом Рада се върна от вода, майка й рече:
– Радке, ха мама понагоди се, поприготви се, че ще дойдат годежари, чедо. Ще дойдат да те искат за Никола чорбаджи Михов (Радина майка много обичаше Никола). Той е харно, добро момче, па са и богати, майко...
– Нека си са богати, аз не ща Никола – рече Рада.
– Оти, чедо? – рече благо майка й.
– Е така, не обичам го...
– Оти го не обичаш, чедо? Нали...
– Е, оти го не обичам, затова.
– У, чедо, ами откак него не обичаш, та кого ще обичаш, Радке?
– Има аз кого да обичам...
– Ами Никола, той...
– Аз не ща Никола.
– Ами кого искаш? – рече твърдо майка й.
– Аз си искам Тодора, не ща Никола.
– Майко, ти мене ли не слушаш, чедо, нима аз ти лошо мисля, или...
– Не ща аз Никола... аз си искам Тодора.
– Радке, само това не може да стане, чедо. Аз не искам Пинтийката сваха да ми е, не искам Пинтията свекър да ти е.
Пък аз искам... Не ща Никола! Не ща го!
– Щеш го, чедо, ти си харна, ще се предумаш...
– Не ща, не ща го, – рече Рада, па се подпря до водника и заплака.
– Радке, я недей плака, чедо, ами се готви госте да срещаш, така бива ли?
Що са чинили, как са срещали годежарите, не знам. Не знам кои са и годежари били, нито знам, що са говорили и що са пили. Знам само, че Рада насилствено сгодиха за чорбаджи Миховия син Никола, че след като си отидоха годежарите Рада се затвори в зимника, дето никой не я види и чуе. Тръшна се над ковчега с премяната си, па заплака, заплака отчаяно, с глас. Въздишки пълни с отчаяние, с горчи¬вина се изтръгнаха из гърдите й.
– Мамо, майко, – плачеше тя. – Защо ме, майко, не уби, защо ме жива не зарови? Защо се, майко, над мен не смили? Мамо, майчице! Защо си, майко, тая премяна готвила, защо си ме, майко, родила? Под черно ли венчило да ме изпратиш... Ох, майко, мамо, какъв ще да е тоя моя живот! Да е ден – да търпя, да е два – да трая... Ами като е до живот, довеки! Мамо, майко... Една дъщеря, майко, имаше, и ти я в боклука хвърли... Защо ме, майко, пороби, като ме, майко, там даде? Защо ме с глава надолу зарови? Мамо, майчице! Ох, боже, боже!... Видиш ли, боже? Тодоре, Тодоре... ах, ах!
Плака Рада, плака сирота, цяла в сълзи се обля. Кле майка, кле баща. Прокле и часа, в който се е родила, прокле и майчиното си мляко, па млъкна. Потаи скръбта си, потаи мъката си в дъното на душата си.
Клета Рада! Сиромах Тодор!

***

На другата вечер Рада обляна в сълзи чакаше Тодора под гъстия орех в градината и трепереше. Боже, божичко, мислеше тя, какво да правя, какво на Тодор да кажа. Ох, мамо, майко, изгори ме, зароби ме. Тошо, Тодоре, какво ще ти кажа. Ще взема да се...
– Добър вечер, Радке! – рече Тодор, който се яви ненадейно, дебнишком.
– Добър вечер! – рече Рада с плач и се хвърли на Тодоровите гърди.
– Тодоре, Тодоре, прости ме... убий ме... Аз... аз... Ах, Тодоре, не мога... не мога вече да живея...
– Радке, що ти е? Мълчи, клетнице, бог види, той чуе... Не плачи, недей си гори очите.
– Не, Тошо... аз не мога, не мога да живея.
– Недей, не плачи, Радке.
– Ах, Тодоре, Тодоре, проклета да е майка ми! Тя всичко направи, тя ме почерни, тя...
– Ох, Радке,триж клета да е моята майка, проклет да е моя баща! Какви грозни, какви ядни думи са ми снощи думали. Какви люти клетви ме клеха... Какъв яд, какъв зехир на мен изляха... Ох, Радке, Радке! – И той си допре лицето до нейното, сълзите им се смесиха и закапаха.
– Какво да правим, какво да чиним, Тодоре?
– Не знам, Радке, не знам... Иде ми да взема нож и да се убия. Та да се наширят баща ми и майка ми...
– И аз, Тошо, и аз ще се убия... ще се затрия. Не ща оня... Не ща го. Чума да го порази, господ да го убие! В неделя не, та до друга думаха сватба да правим... Ох, аз клета какво да правя, какво да чиня. Тодоре, вземи ме, отведи ме някъде... Някъде далече, далече... Тука не мога, не мога ден да живея! Не мога оня да взема, аз съм си твоя... твоя съм, Тошо...
– Радке, Радке!
– Тодоре, Тодоре!
– Радо, Радке, утеши се... недей плака. Ти си моя, вечно си моя, утеши се, има на¬дежда.
– Тодоре...
– Радке, има надежда.
– Ах, боже...
– Има, има надежда, Радке. В неделя, казваш, за сватба те стягат, тогава в събота ще дойде поп Иван – да изпита любите ли се, обичате ли се... Тогава ти кажи, както ти сърце желае, кажи кого любиш, кого обичаш...
– Ах, Тодоре, истина, истина... Ще плача, ще река на дядо поп, че мразя Никола, че го не обичам, че съм каил да ме убият, да ме жива заровят, ала нему да ме не дават... Ще кажа, че го не искам, че теб си любя, теб си обичам... Нек става щото ще... Нек ме нарекат луда, нек ми рекат, че съм дива. Нека ме кълне мама, нека ме бие тате... аз не ща, не ща Никола. Не искам в път да го срещна... Дядо поп е добър човек. Той не ще да ни венчее, той не венчава кои се не обичат.
– Ах, Радке, Радке, много ме обичаш!
– Много, Тодоре...
– Сега сбогом, Радке...
– Сбогом, Тошо.
– Лека нощ!
– Твоя по-лека...
И те се разделиха. В същото време месеца се появи, заля ги с бледата си светлина и ги изпрати. Изпрати ги с по-малко яд в гърдите, с по-малко мъка в сърцето. Тям като че им поолекна като си поприказваха, като си поплакаха.
Тям им поолекна, ала предната радост, предната веселост вече изчезна из техните сърца, изгуби се.
Премахна се сирота Рада, полиня, повяхна, като босиляк за вода. Черните й очи все пълни, все готови да заплачат, да заронят, да заронят тежки сълзи. Запитва я майка й: – Що ти е, чедо, що ти е, майко, болна ли си?... Кажи какво ти е, Радке? – А Радка – ни дума. Се мълчи.
Па Тодор, па Тодор! За него и недейте пита. Та и да питате не мога ви каза.
Слушайте го вечер, кога свири с кавала и всичко ще разберете. Кавала му всичко казва. Ще узнаете, що му е на сърце, ще узнаете мъката му, ще чуете плача му. Кавала не свири, а говори.
Всяка вечер ще видите Тодор седнал или ходи в тяхната градина, па като надул кавала... А през дупките му като че излиза: Радо, Радке, Радо, Радке...
Духне в кавала, дигне пръсти да враждва, отвори някоя дупка на кавала, а из нея изхвъркне нещо като ох, и после чуеш плачовното Радке-е-е... Дигне друг пръст, отвори друга дупка, а из нея изхвръкне пак – Радке… Заскачат пръстите по дупките на кавала, а из тях бързо, жаловито, тихо заизлиза: Радке, Радке-е-е, Радо-о-о...
Свиреше Тодор с кавала, плачеше през него, плачеше отчаяно, безнадежно, горчиво...
А у Радини стягаха за сватба, Разшетала се Радина майка, забързала... Къщата залепи, двора помете, дарове приготви... Колкото наближава деня за сватбата, толкова Рада по-тъжна, по-кахърна става...
Не престаха Тодор и Рада да се събират. Почти всяка вечер тя го чакаше в градината, дето си поплакваха, дето се утешаваха и дето си приказваха.
Така минаваха дните, а деня за сватбата се идеше, наближаваше.
Наближи и сватбения ден – неделя. В неделя се падаше сватбата, в петък Рада падна тежко болна, болна, та неволна. От кахър, от яд поболя се момичето, легна, заохка...
– Ух, Радке, що ти стана, чедо... що, мама?
– Нищо...
– Ух, боже, ами сега, какво да правя, що да чина, ох, боже, боже, – разплака се майка й.
– Мамо, не плачи... всичко ти направи – с отмалял, слаб глас рече Рада.
– Ух, майко, ох, боже, какво да правя – развика се майка й.
А Рада болна. Стана – да я не познаеш. Хлътнаха й очите в главата, и от черни и пар¬ливи станаха мътни – изгаснаха, загледаха жално, жално...
Лицето й се смахна, пожълтя. Гърдите й се слабо повдигаха, а из тях излизаха остри пъхканета, болезнено охкане. Устата й завиваха – Тодоре, Тодоре...
В неделя закарваха Рада в черковата, ала не на венчило, а на опело. Не предвождаше шествието кум с шарена бъклица, а – поп със сребърна кадилница...
След колата вървеше майка й, подкрепяна-от две-три жени. – Радо, Радке, – плачеше тя. – Аз те, чедо, за сватба готвех, а ти се, Радке, за опело приготви... Радо... Радке!... Боже, божице...
Плачеше Радина майка, ронеше сълзи, ала що? Може ли плача да върне душата, могат ли сълзите да върнат мъртвеца от гроба?
Спуснаха Рада в гроба. Зина черната, та я погълна. Умря, сирота, млада-младина.
Бог да я прости!
А Тодор?
Той се пропъди. Далеч някъде забегна. Клетника!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания