Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Рале

Сирота баба Бона! Що кахър, що жалби, що мъки е претърпяла она! Да я ожалиш... Ама на, капка сълза не е потекла от очите й... не плаче. – Защо да плачем, – каже, – защо да жалим и да се тюхкам? Кому да се сърдим? Да хулим бога?! – Нечем! Зер он не знае, що прави, зер он няма сметки и хесапи? Три ми са умрели – се млади и зелени, роса още, що е реч... Таман свят да светуват, таман на живота да се радват. А они!... Ех! Они що дължаха – платиха си. Хубаво, честно се отплатиха. Е-е-е, кам... кам да можеше всеки така да се отплати, да изпълни дълга си, що го има на отеческото? А мен три рожби умряха и трите за отеческото...
Така говори баба Бона, па и право казва жената. Защо да бера грях! Она като е достигнала до тия старини и като е притърпяла толкова мъки и неволи, се по ще знае кое що е, и кое накъде отважда...
Три сина, като три аслана, загуби она. Радой – най-стария, обесиха турците, оти се бунтуваше, сакаше свобода, правдина, не сакаше турските золуми. Стоян – средния, него пък... хм... него опушнаха в Балкана, оти ходил да отмъщава за брата си Радой. Па Рале – най-малия?! Он пък отиде доброволец, кога се бихме със сърбина, па там и кости остави...
Ете за Рале сакам и да ви разправим.
Ех, Рале, па Рале! Кам сега такива момци като него?! Ама, майке, пак има... Я Тане, дека сака Марийка дядова Репкова. Он изхабен ли е? Море, момче и половина е, току! ... Па Георги? Па Станоя? Думам, че няма, ама има. Има и сега левент-ергени у наше село. Майке, та у наше село кога не е имало ергени?! Всякога. Вяра и клетва, всякога. Открай време нашето хоро са въртели се баш ергени, па и... баш моми!
А Рале? Ех море, кам Рале?! Той не бе момче като момче, ами бе злато. Блага, кротка душа бе той. Реч да ти рече, дума да ти продума, он пешин ще премисли, ще я скрои, па ще я рече баш какво трябва... Никога и никому он не е рекъл лоша реч: да попсува, да похули, да надума, да... Сакън! Он това не правеше, он на човека пряка реч не казваше... Ама ще рече някой от вас: – Йок – лъжеш! Ще рече, ама не ще да сгоди. Бога ми, не ще! Или ще рече някой, че хваля момчето, оти е от наше село. Не, брате, не. От мен хвала няма, я що знам, я го казвам пряко – просто, баш така какво си е, ни притурям, ни оттурям. Добро бе момчето, добро за него ще думам. А кой говори за това момче лошо, грях му на душа...
И на сърце и на душа бе добър Рале, па и отвън да го погледнеш, и отвън бе добър. Ама право де! У лицето бял като пресняк, па пълен. Очи му на четири гледат, се ококорчени, се весели. Угледно момче.
А пък що хубаво се кичеше, какво хубаво рухо имаше! Пустите му беневреци бели, бели... да речеш и от сняг по-бели. Па се лепнали на него като изляни. Па кошулята му се хубава, се добра, ама огърляко й най-добър... Ка' се уши и нареди – открай-докрай с тегели обшарен, със всякакви конци прошарен, па на краищата клекавец, а на клекавеца тутурмета треперят... Пусти Рале! Па се препасал през тънката половина с ален пояс – море ален, ален, та очи пръска. Па му спуснал от ляво ресите, а они гъсти, гъсти, па уплетени ситно, ситно, да речеш, че с ръка не са хванати. Па облякъл църно менте с бели конци нашарено от тегели, на тегели, а на ръкавите дор до четири. Па нахлупил над вежди църна капа равница, от ягне бозайниче. Па засукал въз бели навои църни върви отри пресукани, па навити от гривици, на гривици. Па като запасал ремик-прякодуп открай-докрай с пулове нанизан. Па окачил верижница на бедра, а она току вика трак-трак... Ех, море! Па като се хване на хорото, на челото, като скокне па извика ‘‘упету’’... та да емрендишеш! А Ганка чичова Вучкова опряла очи на него, та... ще го изеде.
Те това бе Рале бабин Бонин. Така го знам, така ви го казвам...

***

Една вечер – баш по жътва бе, я си седех у моята одая и гледах из прозореца. Стихваше се вече. Селото се потаило, задрямало... Дърветата, овошките стърчат прави, замислени и полека-лека си бъблат нещо, сякаш че си при казват. Кой знае? Може па и да си приказват ама кой им разбира? Божа работа! А други всичко немее... Тежко бучи подселската воденица и далеко се разнася гласът на един меден кавал, що свиреше у мрачината.
Вслушах се.

Много ти здраве, Рале, ле!
От Ганка, от жътварката...

Сетих се, че припеват Рале. А и воздивих се. Майке! Рале?! Та он е дете още, дума се, мисля... Па трепнах отведнаж.
Тутакси след припева изпод село се понесе ясен мъжки глас ‘‘и-и-и-ху-у-уу!...’’ Познах – Рале се провикваше. И весели смехове огласиха долния край на селото.
Па всичко се потаи, млъкна. Не млъкнаха само щурците. Те се си пееха своята весела песен црр-цр-цр... безспир и без почивка.
Всичко заспа. Месечината се подаде, надникна усмихнато зад дърветата и заплава по небето. Я дълго време не можах да заспа. Разтропих се, размислих се, па – пусти очи не се склапят. Майке, размислих се за Рале. Препяха го за Ганка и он се провикна. Хелбете, он я сака, затова се и провикна. Ама он е още дете... А Ганка?! Истина, една връст са с нея, ама женско е друго, мъжко е друго... Женското? Оно – гледаш го днеска – дете, а утре, на –окъсяло му сукманчето. И гледаш, развило се, израсло, разхубавяло. Станало мома, па това си е... А Ганка бе си мома.
Размислих се я, разтропих се, дълго време се метах у постелята, па... унел съм се, и съм заспал.
На другия ден – празник. Събрали се момите и момците на мегданището, ама хоро няма. Майке, в оная жега играе ли се хоро. То пече, прижижа, та се камък пука. Хоро няма, ама младите се събрали под върбите на сянка, па си сборуват. Под една върба седят Рале и Ганка, па си бъбрат...
Ей, пуста Ганка! То хубост ли бе, то чудо ли бе! Пълна, здрава, весела, хубава, миловидна като пролетно цвете. А очите й! За нейните очи приказваше и мало и голямо. И не току-тъй й думаха ергените – Ганка черните оченца.
И наистина, черни бяха Ганкините очи. Черни, черни като трънки, а парливи като огън. Огън?! Що е огън?! Огъня гори, истина, гори, ама отвън по кожата. А Ганкйните очи горяха в сърцето. Огън гори, отваря рана, ама рана, що се цери, що оздравява. А, чувай боже, да те изгореха Ганкйните очи, да направят рана на сърцето ти... Такава рана не заздравява, не се затваря. Море, не може да я затвори и баба Яна, що знае деветдесет и девет билки и бурени... Па и деветстотин и деветдесет и девет да знае, па не може. Бога ми, не може!
Седнали Рале и Ганка под върбите, па си бъбрат и не свалят очи един от друг. Рале й хванал дясната ръка, па я глади, а Ганка заруменела усмихва му се, а черните й гъсти клепачи трепкат като пеперуди. А и на двамата сърцата треперят и се топят от любов, от щастие...
– Ганке?
– Що, Рале?
– Кажи, за бога, много ли ме обичаш? – питаше я хилядний път Рале. Ганка го погледна, усмихна му се, па треперливо, тихо, сладко му отговори.
– Их, Рале, ти се питаш! Колко пъти сакаш да ти казвам?! Ей ми сърцето, не узна ли го?
– А, ти не обичаш да те питам, затова...
– Обичам, обичам, Рале, току...
– Току. . Що?
– Много често ме питаш, се като че ме не вярваш, – рече му Ганка уж укорително, па го погледна изпод клепки, а бузите й заруме-няха, заруменяха.
– Бога ти, Ганке, не говори. Я, я, ей ми сърцето, вярвам те, ама...
– Ама що?
– Ама сакам да чуя от сладките ти устица, сакам да ми речеш обичам те, тая твоя дума ми е мед на сърцето. Мед, мееед... – И Рале стисна Ганка за ръката. Тя го погледна право в очи, та дяволито му се усмихна.
– Рале!
– Що Ганке?
– Се ме лъжеш, че скоро ще пратиш годежари да се годим, а още не пращаш.
– Я пешин искам да видя, какво ще рече баща ти, па тогава...
– Тато ли? Е, да знаеш колко он ти се радва, та... Снощи си говорят с мама при огнището, а я слушам. – Чуя, казва тато, че Рале сакал наша Ганка, момчето е добро, и ако прати годежари, няма да ги върна. Що ще да кажеш ти, жена? – дума на мама. А она му отвърна: – Па ако я сака Рале, ще му я дадем...
– Та... съгласни са они, а?
– От една дума и...
– И ти ще бъдеш моя, нали?
– И ти мой, – рече Ганка, па цяла пламна в огън.
– И ще бъдем честити...
– Безкрайно.
– Като са съгласни баща ти и майка ти, а я... Ще чакам да приберем берекета, па тогава.
– И-и, божке, нека бъде по-скоро...
– Скоро, скоро, Ганке!
Така сладко си бъбреха Рале и Ганка под върбата на хорището и се топяха в любовните си погледи...
Минали бяха тъкмо два месеца от горния разговор между Ганка и Рале и една заран рано у света неделя стрина Нона – Ралева леля, тропаше на портите у Ганкини. Тя бе годежарка на Рале.
Чичо Вучко седеше до огнището и пушеше с лулата си. Като влезе стрина Нона, а она се обърна право къде него, па:
– Добрутро, Вучко-о-о!
Чичо Вучко стана, па отвърна.
– Дал бо' добро, Ноно, добре дошла. – Па я покани да седне, какво що си му е ред.
Стрина Нона нали я знаете каква е, що казва, она го казва без забикалки. Така и сега. Щом седна, она се обърна към чичо Вучко, па като се прокашля и отри сълзливите си очи, захвана:
– Вучко!
– Думай, Ноне!
– Ти имаш мома, нали?
– Имам!
– Ния имаме момче, нали?
– Да ви е живо!
– Они са млади, знаеш, па са се харесали, па се обичат, па ме праща момчето при тебе да я искаме, па я мислим, че ще бъде, нали?
– Ако е рекъл бог, ще бъде...
– Дека има обич, там се бог меша, Вучко!
– Е, така е, Ноне!
– А они се обичат.
Живи да са.
– Та ще речеш, че бива да стане тая работа, нали?
– Бива, бива, Ноне! Я Рале... харесъл съм го... бива.
– Викни сега момичето да целува ръка и да даде китка.
Чичо Вучко се поизмести, па викна:
– Ганке! Чедо! Я ела, я!
Ганка влезе, здрависа стрина Нона, па смирено се изправи пред баща си.
– Чедо, – рече й чичо Вучко. – Стрина ти Нона е дошла у нашата къща годежарка откъм Ралева страна. Сега я сакам да ми кажеш ти мен: обичаш ли момчето?
Ганка изчерве, па... ни гък.
– Кажи, чедо, обичаш ли Рале? – пак попита чичо Вучко.
– Обичам го! – каза тихо Ганка, па стана божур...
– Сега целувай ръка мене, на майка си и на стрина си Нона, па набери здравчец, та прати на Рале.
Ганка се наведе, та им целува ръка, па излезе навън за здравчец.
След малко стрина Нона излизаше с китка здравчец в ръка от Ганкини. Па весела, засмяна... А Ганка я изпращаше.
– Иди си сбогом, стрина Нона!
– Остани със здраве, Ганке!
– Па много здраве на всичките! – рече Ганка срамежливо.
– Сполай ти! Па и на Рале ли? – смеешком попита стрина Нона.
– И на Рале, – рече Ганка, па си помисли: и-и, божке, сполай ти... Па й драго, драго, та би хвръкнала.
До другата неделя стана и сватбата. Още на сутринта у Ралеви писнаха гайди, дзурли и тупани. Рале се пременил, накитил се с най-хубавото рухо, па припка, шета насам-натам, усмихнат, весел... Ех, брате, какво да не е весел?! Нали ще доведе у къщата си гургуличе, да му гука сутрин-вечер и да му шета по равни двори. Нали що му сърце сакаше, он го постигна, нали това що е сънувал и бълнувал се сбъдва...
Кога отидоха у Ганкини, па я изведоха да поръси сватбата, а то – свят й се почуди. Колко бе хубава и гиздава, тогава бе още по-хубава и по-гиздава. На чело й уплели венец от всякакви цветя и лалета, па на глава й метнали червено було, а очите й светят през него като ясни звезди. Три пъти се она поклони, па като се изправи, метна очи към Рале, па се усмихна. А хората, що видоха, рекоха: блазе им, да са живи...
Ожени се Рале, и заживя честито, щастливо. Ама то е така: дето има любов, там има щастие, а дето няма – боже, чувай! Там и дявола – през море му вечеря – не смее да влезе.
Щастливи и весели бяха Рале и Ганка.
По-щастлива и по-весела бе баба Бона.
Клетата! Она от радост чудеше се къде да се дене... Та какво да се не радва?! Нали видя у къщата си снаха, па хубава, па пъргава, па добра... Сирота баба Бона! Дека седне, дека стане, се за Ганка хорати, па дума: – И, божичко, сполай ти, че ми даде харна снаха, та и я да подобрувам и на стар заман рахат да видя...

***

Баш у това време се надигна сърбина... Завидя он на съединението, – завидя, завидя, та бе каил да ни изяде... Пуста завист що не прави?! Колко злини е сторила она?! Колко пакости е направила?! И братя е накарвала един на друг нож да си теглят, син с баща е смразявала, етърва – с етърва! Па и любов е разтурвала – върла пакост за два млади... Те, по-лани, нали Иванчо чичов Йоцов беше хвърлил севда на Йонка Къзъм-Пешова. Севда, брате, севда вече – до оня край! Ама на! Нали й завидя чорбаджи Миховата щерка – Милица. Завидя й, и то оти?! Оти не иска Иванчо нея, ами иска Йонка. Завидя й, па... прави, струва, при врачки ходи, при баячки ходи, ходи чак у Соколово при Нов Георги, па не знам какви й бурени давал, какви дяволии правил. Па не знам, брате, от хора ли би, от бога ли би, от що би, да би?! Ама... ете Иванчо се превърна, па зе да сака Милица, па това си е. Пуста завист!!
Завидоха ни проклетите сърби, па рекоха: – Бре, я да ударим на тия бугаре един пердах, та да запомнят съединението!
Рекоха и надигнаха се...
Поведе ги Крал Милан, поведе ги право за София... – На връх Арангелов ден, – каже, – там да сме. Я сакам на тоя ден в бугарския палат кафе да ви черпа, – дума он на своите брадати генерали... – Ба, ба, гледайте да ви не преседне, – мислим ние, – па море, не поплюваме си, ако ни уйдише...
И преседна на сърбина... Море, преседна му, па се задави, па се обърка, па се слиса, като кокошка у торба.
Юнаци излязоха и нашите, брееей! Свят им се почуди... Никой не знаеше до това време, че на света живеят Карановите славни потомци и Симеоновите храбри войници, пред които треска тресеше Цариград...
Като се отвори война, а оно – всеки, който бе служил и ходил войник – викнаха го. А кои не бяха служили, они останаха по домовете си, знаеш, и къща трябва да се гледа...
Не отиде на война и Рале, и он не бе служил – млад бе, имаше-имаше, ама от седемнадесет години повече нямаше. Казвам ви, че нямаше...
Остана Рале у дома, па си подбра овците. Та, он си овчаруваше още от дете, па бе привикнал. Работеше и друго, ама все му тежко... А друго бе му с овците. Дрънне сутрин онова стадо пред него, захрупат тревицата, а той се подпрял до някое дърво, па надул кавала, засвирил, а гората ехти, приглаша, и Рале усещаше услада на сърцето си...
Подбра си Рале овците, ала по лицето се познаваше, че не бе весел като напред. Видиш го – спрял се някъде по стадото, навел глава, скръстил ръце, па... замислил се, като че ще през море пеши да минува.
Разтропи се баба Бона, сирота. Па се и разтъжи като го гледа така умислен. – Ух, божице, – мисли она, – що му стана на това момче? Болест ли го снаши? Уручаса ли? Вещици ли някои, там них да ги порази, нещо му сториха? Що стана с това момче? – Така си мисли баба Бона, па се топи от мъка... Ех, мъчно е, брате, мъчно е!
А Ганки?! Ней бе дваж по-мъчно, сирота, а таеше... Гледаш я – смее се, шегува се, прави се весела, а болката на сърце си носеше... Па се мъчеше и Рале да развесели. А он се умислен.
Дойде вечер от овците, вечеря що вечеря, легне, па не може до петлено време да заспи... Мета се у постелята, стене, пъшка и все въздиша.
А и Ганки сън не дохажда като гледа така Рале, па тихо му пошепне:
– Рале?
– Е?
– Що ти е, бре Рале? Защо не спиш?
– Не ми е нищо...
– Не, не, право ми кажи, Рале! Или си болен, или нещо мерак имаш?
А Рале я прегърне, па тихо й прошепне:
– Ганке, пиле, спи си спокойно... няма ми нищо, спи си, спи си, – па горещо я прицелува. А тя сипне из очите си жежки сълзи.
А Рале пак подбере:
– Ганке!
– Що?
– Какво ли ще стане сега, като събраха момчетата? На битка мирише!
– Оти, Рале?
– Те, това ми е мене мъчно!
– Оти?
– И мен да бяха карали... Защо ме оставиха? Не съм бил служил! Макар, нали мога да нося пушка... То се е помощ.
– А, това ли ти е грижата?
– Това, това ме мъчи.
– Рале, остави, ако им трябваше, щяха да те вземат, а то...
– А то! Ако ме не взеха, та я сам не мога ли да ида?
– Това ли мислиш, Рале?!
– Защо, та я не съм ли българин?!
– Е?
– Е... не съм ли длъжен да вардя земята си?
– Не си служил...
– Макар.
– Ама... Ти ме не обичаш, Рале!
– О, не, обичам те, ама... земята си обичам повече. А и теб, и теб обичам. Обичам те, – и Рале горещо я прицелува...

***

Беше мъглив есенен ден. Сиви облаци лазеха и се разкъсваха по небето, което ту мрачно се усмихваше, ту сърдито се начумерваше.
Рале изкара стадото по баира, що се издига над село, кротна го, седна на един камък, па – замисли се, начумери се, навъси се. А в това време до ушите му достигнаха глухи топовни гърмежи ей оттам някъде, откъм Софийско поле. И все по-чести и по-чести ставаха тия гърмежи. Войната бе се подкачила...
Рале, вперил очи нататък, откъдето се чуваха гърмежите, не шавнуваше... Он нищо не виждаше... Не виждаше ни стадото, кое беше се пръснало по баира, не виждаше он ни орляка врани, що се виеха над него, грачеха и бързо-бързо отлитаха към бойното поле, да търсят мърша... Он гледаше само гъстия дим, що се пушеше далеч в синевината зад София. Гледаше он нататъка, а сърцето му тупаше в гърдите, кръвта му кипеше. Па дълбока въздишка се изкърти от гърдите му.
Отведнаж он скокна, като че го оса ужили, па махна с ръка във въздуха. – Не, не, ще ида, па да става какво ще! – викна он, па подкара стадото към село. То се вече мръкваше, облаците чезнеха и се губеха от небето, което полека-лека се изяснуваше.
Вечерта бе от най-хубавите есенни вечери. Небето се изяснило. Звездите се посипали по него, па мигат, трепкат и радостно гледат към земята, към тая грешна земя...
Рале вечеря, па излезе вън. Погледна небето, погледна виторогата месечника, загледа се у нея, па се му се чини, че тя му се усмихва, че му шепне нещо... Въздъхна Рале, па се услуша. На запад топовете още гърмяха. Рале влезе в градината, подпря се до дебелия дънер на ореха, па се замисли. Листата шумеха тихо и печално, и капеха полека-лека... На Рале се стори, че ореха плаче, па и нему стана мъчно, тежко, а из очите му бликнаха сълзи. Он плачеше, без да знае защо... Усещаше само мъка в сърцето си, усещаше, че нещо го души в гърдите...
А гърмежите причестиха страшно, сякаш че буботеше под земята. Рале трепна, като че се от сън събуди. Услуша се, па тропна нога у земя и викна "ще ида!..." Па бързо влезе в къщи. Ганка си спеше кротко. Шарената черга, що я покриваше, бе се отхвърлила и откриваше гърдите й, които се повдигаха леко-леко. Главата бе си преклонила през възглавницата, та се виждаха на бялата й шийка ред пъстри огърлици. Тя спеше кротко, като ангел... Рале се изправи над нея, па дълго време я гледа. Гледа он как гърдите й се повдигат. Гледа как месечинката осветляваше хубавото й лице, по което падаха гъсти кичури от черната й коса. Гледа я он, па бликнаха сълзи от очите му. Дълго време плака той над нея, па се наведе, та я целуна по челото, излезе из къщи и бързо закрачи нататъка, откъдето се чуваха гърмежите. И не се върна вече...

***

След три месеца Ганка роди. Роди момче, па и у лицето, и у очите, и у косата също като баща си... То е и сега Ганки утеха. Често тя го вземаше на ръце и дълго се вгледваше в сините му сладки оченца, па заплаче, прицелуне го и рече: – Ох, маминото, и то ще е юнак като баща си.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания