Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Вдовец

Рано една света неделя по черковната улица на горското селце Брестак бързо премина непознат полянин, прескочи с тоягата си малката вадичка и в недоумение спря на широкия мегдан сред селото. Тук постоя, огледа нерешително бездомните дворища наоколо, като че търсеше нещо, и се замисли.
Беше хладна и ясна есенна утрин. Тънка първа слана сребреше покривите и буренака край пътя. Над високите и тъмни гори на изток се пръскаха силни слънчеви зари, и чистото небе и сънната земя умилено гледаха нататък. В селото се чуваха будни гласове. Две-три босоноги подевки подгониха към къра закъсняла стока. Непознатият ги запита нещо, но те не чуха и заминаха с весел вик.
Полянинът остана усамотен и чужд и пак в недоумение се заозърта наоколо. По белите и тесни беневреци и по синия долакътник, облечен въз дебела конопена риза с високо незакопчано огърле, личеше, че той е от далечните полски села. Надвесените над устата му широки и на края подстригани мустаци и потните кичури коса, които се подаваха изпод голямата капа над ушите му, бяха прошарени и явно говореха, че той е прехвърлил четирийсетте. При всe това той бе прав, напет, пременен и обръснат като ергенин.
Дълго време той се вайка по мегдана като слисан и нерешително тръгва на няколко пъти из тесните улици, влачейки голямата си тояга и пак се връща. По пътя минаха хора и любопитно го изгледаха, но той не запита никого за нищо. От нейде изскочиха немирни дечурлига, съгледаха го и почнаха да го закачат.
– Шоп! Шопе, куку!
– Шопа копа ко-па-ня! – запя едно.
– Мълчете, бре, – викна им шопът, за да излезе от неловкото положение.
Децата се изсмяха и почнаха да викат по-високо.
– Шопе, куку! Шопе, куку!
– Бре мажко, – обърна се той към едно от децата, – ке ти дам левче, да ми кажеш дека живее Мариница!
Детето го изгледа и като не разбра нищо скри се зад една вратничка.
Из улиците се подаде стар, наведен воденичар, брашнен от горе до долу.
– Добро утро, байо, да не би да дириш някого? – каза воденичарят, който, види се, разбра положението на чужденеца.
Шопът приде близо и някак виновно заговори, като чукаше едно камъче с тоягата си.
– Диря! Ума си диря, старче. Тя, моята, никому господ да не дава.
– Що? Нещо по неволя? – попита воденичарят.
– Неволя ами, нали знаеш, що гони сиромашта? – отговори полянинът и, като наведе глава, попита засрамено:
– Дека живее Мариница?
– Мариница ли? Коя Мариница?
– Мариница – вдовицата, – отговори шопът и се изчерви.
Воденичарят наведе глава и замислено заговори на себе си.
– Коя ше бъде тая Мариница? Ти познаваш ли я отблизо?
– Ка-ще да я не познавам – познавам я! Ниска такава, дебела. Много се смее, – обясни повече с ръце шопът.
– Те, жените, всички се смеят, – рече весело воденичарят.
– Тя ми разправя дека седи, ама съм изумил. От отзаран се лутам като щур, и не мога да се оправа. Срещу моста, през мегдана, у бела висока къща с джамлии прозорци, – почна да пояснява шопът. – Стоя и се чудя. Гледам: мост има, мегдан има, и къща има срещу мегдана, ама не е нито бяла, нито висока. Нали това село е Брестак?
– Селото е това, брайно, ама Мариница – такова име в селото ни няма. Па и вдовица няма, да ти кажа.
Воденичарят седна на един камък, почна да си пълни лулата и се замисли. Бръчките по напудреното му старческо лице сякаш се изопнаха. Той погледна шопа, който стоеше с наведена глава край него и замислено чукаше камъчето с тоягата си, и рече с въздишка.
– Навъдиха се болки, брайно, навъдиха се много, та не знам. И какви лоши болки – влезе ли вкъщи, мори, не жали ни мъж, ни жена, ни деца! От две години насам, брате, мрат, ама как мрат! Гинат сиромаси хора! И пак, да видиш, само една вдовица има в селото!
– И по нас са малко, старо, – въздъхна шопът.
– Навсякъде една кукувица кука!
– Навсякъде една кука! – заклати глава чужденецът и замига като че ще заплаче.
– Мрат сиромасите, мрат, а сиромашията се живее – не свършва се.
Воденичарят млъкна и затегли силно от лулата. Шопът устреми замислен поглед към нивята и баирите, над които отдавна бе паднала есенната тъга, и не отговори. Слънцето разтапяше вече сланата, и лицето на земята беше скръбно и мокро като лицето на жена, плакала над своите хубави спомени.
– Ти от дека си? – попита след дълго мълчание воденичарят.
– От далеко, дядо – чак от Ханчетата.
– А-ха, знам. Е, защо ти е тая Мариница?
– Нещо закачка имаме, – рече с въздишка шопът, и настави с тъжен глас: – Ходила бе на пазар у града, па нощуваше на Хановете. Случих се и аз, знаеш, човещина, заприказвахме се. Разправи ми тя – вдовица била, така била, онака била. Е, рекох, що? – И аз съм вдовец. Никому господ да не дава, дядо! Умря ми жената, остави ми ситни деца на главата, па ух, та леле. Дирих да повторя, ама зема ли те някоя – всяка се напарила! Питам Мариница: няма ли по вашенско да се намери някоя, да се привие, та и аз човещината си да видя? Макар и да е от чернодрешковците, й викам. Знаеш, шегувам се...
– Е? – погледна го воденичарят.
– Ще се намери, каже тя, защо да се не намери. Те и мене човек да поиска, и аз ще ида – не може самичка.
Шопът млъкна. Старецът потегли пак силно от лулата и рече замислено:
– Коя ли ще е тая?
– Аз я гледах, гледах, па ми хареса. Пълна такава, здрава, едно весело лице! Само очите й някак влажни, влажни и жаловити. Какво, помислих си, може тя да ми е на късмет! Па взех, та й рекох: те така и така, викам, ако искаш, що имам, половината на тебе ще препиша – да се вземем. Да ми гледаш дечицата, да позаякнат барем при майка. То, мащеха не е като съща, ама какво щеш му? Ела зло, че без тебе по-зло!
– Не е като съща, брайно, – въздъхна воденичарят.
– Съгласи се жената, – поде пак тъжно полянинът. – Заръчвам аз вино, та се черпим, черпим всички там що бяха, па й дам една фаша цървули и една стотарка... Като хора, знаеш – да се знае, що е речено и казано. Изпратих я като своя, що има дума.
– То добро. Добре сте направили.
– Думата беше ни за днес – да дойда да я взема у село, какво що си му е реда.
– То се знае. Добре си направил, синко! Ами коя ще е тая вдовица? Не познавам такава...
Шопът въздъхна дълбоко.
В това време пусна черква и из улиците почнаха да минават на купчинки мъже и жени. Чужденецът се изправи и, като се подпря на тоягата си, почна внимателно да изглежда жените.
А старецът си повтаряше нисичко:
– Коя ли ще е тая Мариница?
По едно време шопът го бутна по рамото и, като му посочи няколко минуващи жени, рече:
– Не е ли оная-е – средната?
– Коя? Ниската ли? – рече старецът и се вгледа. – А-а. Е, нея викат Мариница, ама тя не е вдовица, има си мъж.
– Тя е – тя, – рече шопът. – Има мъж, а? Бре, тя ме е излъгала!
И той се хвана за главата като треснат, па извика с отчаян и жален глас:
– Ами парите ми? Стоте лева?
И като тръгна бързо към жените, завика.
– Маринице, Маринице!
Мариница се спря, погледна го и, без да проговори, забърза напред.
– Чакай, чакай да се разправим – не бързай толкова! – рече полянинът и я застигна.
– Какво искаш от мене, бре шопе? Я го гледай ти него! – викна му ядосано Мариница.
– Какво искам? Парите си искам!
– Какви пари, бре... да те попарят по очите! Хвала-а-а бооже, и такова чудо не съм видяла!
– Ти се не преструвай такава, ами ми дай парите, да се не влачим по съдилищата, – рече меко шопът. – Като си имала мъж, защо ме лъжеш, да ме правиш за смях на хората!
– Хвала боже, хвала боже! Бре човече, ти луд ли си или ще полудееш? Аз очите му до ден днешен не съм видяла, той пари ми иска! Я да се махнеш, че ако дойде Марин, само шопе ще стане.
Мариница тръгна гневна по пътя и почна високо да разправя нещо на жените, които бяха се спрели отстрана, и да кълне.
Но шопът пак я настигна.
– Парите, скоро! Стотарката и цървулите! – Той я хвана за плетника и я задърпа.
Жените наоколо взеха да кълнат и да викат.
– Няма ли кой да му строши главата на тоя шоп, ами закача хорските жени.
Воденичарят дойде при чужденеца и, като го хвана за дрехата, рече миротворно:
– Недей, брайно, срамота е – хора сме! Съд има, ще се разправите.
– Коя е тя, да се подиграва с мене, бе старче! Какво съм й сторил? – проговори с глух глас шопът и очите му се наляха.
После отведнаж пак кипна.
– Парите! Парите! – завика той и почна да дърпа Мариница.
Тя го погледна разсвирепяла, грозна, бледна и изкривила насмешливо уста.
– Парите! – скръцна зъби шопът и я задърпа по-силно.
Тогава Мариница вдигна и двете си ръце и ги црапна по лицето на шопа жестоко и силно като котка, изскубна се из ръцете му и си тръгна.
– На! Да познаеш!
Из носа на чужденеца швирна кръв, зацапа мустаците и ръцете му и почна да багри бялата му риза.
– Наведи се, брайно, наведи се! Що ти трябваше, ама на! Тя е лоша! Тя и мъжа си бие, – рече воденичарят развайкано и съжалително.
Шопът се наведе и кръвта закапа по пепелта на пътя бързо и изобилно.
– Такива са чернодрешковците! Гяволе са, ама ще се разправим, – рече шопът разплакан.
Около него се събраха бързо любопитни минувачи и всички го съжаляваха. От това бедният шоп се разкисна повече. Той вдигна глава, та погледна хората. Цялото му лице беше зацапано с кръв, която бе се съсирила по мустаците му. Из нажалените му очи, като из два кладенци, извираха сълзи. Той се секнеше, плюеше, триеше си лицето с ръце и го цапаше повече, защото и ръцете му бяха кървави.
– Да ми вземе парите, да ме лъже, па и да ме бие отгоре, а? Ще се разправим ние. Полека! – говореше той.
Разплаканият му глас, нещастният му вид и зацапаното му лице разсмешиха хората. Едни почнаха да го подиграват.
– Ела, ела, брайно, ела да те водя у дома, па ще видим. Де, недей става такъв! – почна да го утешава воденичарят и го хвана за ръката. – Хайде! Върви с мене да идем у дома.
Шопът изгледа хората и тръгна покорно. По лицето му се четеше и скръб, и мъка, и срам, и гняв на жестоко обиден и унизен мъж, унизен от една жена.
Няколко хлапета тръгнаха издалече и плахо след него и се сборичкаха. Едно извика:
– Шопе, ку-ку!
Шопът обърна кървавото си лице, поспря се, напсува високо хлапето и го изгледа зверски.
Навалицата се изсмя.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания