Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Гусларят

Не ще, та не ще! Предумуваха и род и близки, а тя все това си знае:
– Не ща и не ща!
– Ами кажи защо, за какво?
– Е тъй, не ми е по сърце и не ща го!
– Не тъй, мари Златке, ще се сдобрите после.
– Не ща го, не ща го и не ща го. Един живот ще се живее, защо да се почерня! Без обич... пусто му опустяло!
И не ще.
– Златке, иди бе чедо, иди татовото, иди бе, моля ти се – ще ме благославяш после. Не изпущай това място, не трови ме. Чест ми прави дядо Хаджия, та те иска, а ти недей ме ядосва. Иди мари, не трови ме. Та лош ли е Танчо – момче като китка! – говори баща й.
– Златке, едничко чедо на майка, жъданка ми Златке, иди, иди, нали те искат. Ще привикнеш после, ще си заживеете сговорно и честито, – говори майка й.
– Кому се ходи, да иде – аз го не ща, – отвръща им Златка и повече нехае!
Ах тая Златка, тая Златка треперушка, остри думи й са остър нож проклети.
Село се разбуни от чудо. Тя е луда бе, говорят и в кръчмите и на хорото. Тя от късметя си бяга, от честта си. Да отхвърля дядова хаджиев дом, дето в околията го няма. Де другаде ще намери това щастие, това богатство, безкрайно богатство.
Па се превървят и кмет, и поп, и чиновници, и вуйчовци, и близки, и далечни – село се превървя да настая и да я предумва, а тя все едното си знае:
– Не ща го, не ща го и не ща го!
– Бе, каква е тая работа, – чудят се хората,– на момчето ли махна намира?! – И почват пак да предумват – да хвалят Танчо.
– Златке, момчето ли не харесваш, – говорят й. – Не го гледай, че е жидаво и слабичко, то е младо още, ще нарасне.
– Ще нарасне, ще, – отвръща им Златка, – защо го не земаха войник, че ще нарасне, нали ? Цар го не ще, та аз ли да го взема!! – И весел, и безгрижен смях заиграе по лицето й.
А Танчо наистина беше слабичък, макар и да бе чорбаджийски син. Прососунил се като върлина, сух-жълт, увяхнал като осланено цвете. Да го духнеш ще падне. Затова го и войник не взеха. Та той нямаше нито снага, нито сърце за войник. Па у дома беше зъл, сърдит – пазеха се с пръст да го не докачат...
– Добре, но богатството, богатството – там е всичкото!
И затова селото се почуди на Златка.
– Или е инатин, или някой дявол я играе, – рече всекой и остана да мисли.
Родата й цяла я укоряше.
Ала в черните хубави очи на Златка се четеше спокойствие, безгрижие, нехайност даже и твърдостта на една душа, решена да се бори докрай, защото тя носеше в сърцето си една любов, с която денонощно живееше, една галена надежда, която я правеше толкова твърда и смела. И никой в село не знаеше за тая любов.
Хубавица беше Златка. Черноока, висока, с палави очи, кои дип си не мируват под витите вежди, вити-тънки, да речеш, че ги е изписал даскал Гаврил с пачето перо. Над широкото й бяло чело като тъмен облак се рееше буйна коса, която спущаше от страните й черни като гарванови крилца сколуфи. Кръшна в снагата и с гърди, що се мъчеха да пукнат белите й кенарени нагръдки, тя пленяваше момците до един. Пламенна, цъфтяща, буйна, с горещо сърце, препълнено от желание за смях, за радост и за живот, тя правеше поразии по седенките и хвърляше чудни шеги, чудни за село и шеметни за момците, ала тъй се пазеше, толкова достойно се държеше, та грях беше завистниците й даже да издумат, или да помислят лошо зарад нея.
И кръшният й смях, що ечеше на кладенецът и се чуваше по цяло село, и безгрижната й веселост, и шегите, и благото й отворено сърце, и достойнството й и хубостта й, що я нямаше през девет села, направиха Златка наша селска слава, кахър чуждоселски.
И обикнаха я всички, като че да бе дъщеря на цялото село. Един по един я заискаха момците, ала тя на всичките отказа, отказа и от богатството на Танчо Хаджийски. Зер тя, по-напред споменах, си имаше либе, без да знае някой. Тя сама си знаеше, ала беше вярна, и таеше и цяла бе си отдала сърцето на тая любов. Те историята й каква е.
Чак сега се някои сещат и разбират, защо Златка някога, когато още не бе се развила толкоз, кога таман наякваше и се разцъфтяваше, защо тя тогава тъй почервяваше, трепваше, губеше и ума и дума, защо дългите й босилкови клепки тъй бързо трепкаха, когато по седенките засвиреше Дойно Гусларят.
Дойно беше, и сега е още, наша селска слава. Той е чорноок левентин, прав като топола, с гиздав орлов нос и с остър поглед соколов. Да го познаваш, не мож да го не обичаш. Едър, як, чист, с ръце едри, яки, бели и измити, като на гражданка. Глас гръмовен, ясен, говор тежичък, отсечен и шеговит. А на гусла Дойно е едничък свирец, дор през девет села. Гуслата му е яворова, седмострунна, с капак седефлия на шийката с огърлица, като млада булка. А пък що е гласовита, дявол да я вземе! Като чели уста има! Кога свири тъжно някоя старинска песен за юнаци, каквито днеска няма, за беззаветна и преданна любов, предизвикала безчет подвизи един от други по-чудни и по-славни, за кървави битки станали за вяра, за правда, за свобода и отечество, битки, в които юнашки юмрук е избивал сам по сто черни арапи: тогава ти не мож да не заплачеш. И не мож да се не разиграеш, кога кръшне някоя ситна, та троплива. Няма сърце, бабичка е кой тогава не играе. Веднаж смал не разигра и дяда попа.
През ония времена, за които ви приказвам, тая гусла правеше чудо по седенките.
Щом удари Дойно с лъка и седемте струни трепнат и се сгласят дружно като седем моми: сърцата примрат от вълнение, гърди затаят дъх – седенката се смири. Млъкнат песни и смехове, престанат шеги и закачки. А Дойно свири, с изкривена малко глава, хубавец, мълчалив, замислен, в погледа му светват две искри, сякаш две тихи кандилца.
Всички слушаха, а Златка, шеговитата хубавица Златка, сякаш поглъщаше всяка дума, всеки звук и нещо се топеше в гърдите й, топеше, събираше се и изкачваше на въздишка из устата й, въздишка потаена и скрита, която не догаждаше никой освен Дойно. Той схващаше слабия и малкия дъх на тая въздишка и сърцето лудо се мяткаше в гърдите му. Ръката му, що държеше лъка, трепваше, пръстите на другата заскачат, заиграят по струните на гуслата и от тях изскачат звуци толкова мили, толко задушевни, дълбоки и трогателни, щото сърцата на слушачите примират стопени в копнежа на младостта и безграничната любов, за която жаднеят гърдите на младите.
В такива минути Златка седеше срещу него или близо до него, па му пригласяше с тихия си сладък глас, който, разтреперан от вълнението на любовта, се сливаше с гласа на гуслата, смесваше се и допълняше мъжкия глас на гусларя в една чудна хармония, която носеше песента из нощната тишина като ек от божествените камбани на седмото небе.
Така съгласени и Дойно и Златка чувствуваха, че в сърцата им се буди нещо топло, че се топи нещо сладко, което се разлива по цялото тяло като някакви блажени тръпки. Погледите им неволно се срещаха и в очите им светваше нещо мигновено, бързо, лудо, което правеше и двамата да чувствуват, че сърцата им са някак близки, че душите им са сродни, че ги свързва нещо, което ги тегли един към други, нещо необяснимо, но свещено
и сладко.
И това нещо те не смееха да поверят един на другиму, не смееха да изповядат един на други. Тая тайна ги и мъчеше, и радваше, правеше ги щастливи и им се струваше, че ако я поверят един на други, те ще станат нещастни. Дойно бе го страх да не му се разсърди Златка; тя трепереше и навеждаше почервеняла от срам очи при мисълта да му се открие.
Ала те се разбраха и така. На сърца, които се обичат, не са нужни думи, погледите и въздишките говорят повече и будят в душите едно мъчително копнение, което ражда най-чисти мисли и най-блажени мечти.
И Дойно и Златка плуваха в такива мечти. И на двамата бе мъчно, кога не са заедно, сърцата им тупкаха от радост, кога се срещнат. Така вървя цяла една година. Дойде време Дойно войник да отива, войник за две годин и наближи денят на раздялата.
И съживиха се седенките, сякаш подмладиха се момите и момците, зер щяха скоро да се разделят, та бързаха да се налудуват, да се налюбуват, да се наиграят, че за две и за три години може всичко да се случи – човек си не знае. Мило бе на Дойно и на Златка, че ще се разделят, по цяла вечер на седенката се поглеждаха сладко и грижовно, без да си продумат. Дойно веднаж само прекъсна свирнята, па поиска нещо да й продума, ала се побърка, думите се спряха на гърлото му и той ги преглътна.
А дните, както всякога, си вървяха един по един, тихо, незабележимо. И един ден се рече:
– Утре тръгвам!
Златка се сепна при тия думи. Утре! Боже, нима утре той ще да замине, размисли се тя, а аз нищо не съм му казала, той нищо не знае, и не ще да мисли там за мене...
И това, що година бе се набирало в сърцето й, нямаше вече място в него, мъчеше се да изскокне, да се излее, да се изкаже, търсеше изход. И в черните й хубави очи извряха сладките сълзи на нейната мълчалива любов и обилно потекоха по алените й страни.
– Боже, как да му обадя, – размисли се тя, – как китка да му подам, как да го изпратя, да му кажа, че го обичам, че ще го чакам... Ах, боже, научи ме, боже!

***

Над селото бе се спряла чудна вечер. Зимна, ала топла вечер. Снегът беше се стопил, небето се изяснило, а по него разпръснати звездици мигаха като кандилца. Златка се вайкаше насам-нататък, без да знае какво чини и какво прави. Майка й два-три пъти я мъмра, че ходи като шеметна, че не разбира какво й говорят. Ней й дохаля, па излезе и се спря на пътната врата. Селото вече стихваше.
– Боже, защо сега не мине той, – помисли тя и очите й жадно се впиваха в здрачината, колчем се чуваха човешки стъпки из пътя. Сякаш сърцето й говореше, че той ще мине, глас един вътрешен й казваше да почака, че и оня, за когото тя толкова мисли, се мъчи да я види.
И не излъга я сърцето. Из мрачината тихо се зададе Дойно. Тя го позна отдалече по стъпките и сърцето й заби силно, като да изскочи из гърдите й, краката й се подкосиха от една сладка немощ. Ней й се стори, че ще умре от срам и от вълнение, ако не избяга, зер тя беше толкова и невинна, и чиста, и млада девойка. Ала мисълта, че утре той отива, че сега ако си не поприкажат, никога не ще да могат, я спря на вратата.
Дойно беше смел юнак и само мисълта да види Златка, да й се изкаже, го пращаше из тая улица по мрачината. Ала щом съгледа, че тя стои на вратника, той се спря нерешително и помисли да се върне. Да се върне! Ами утре нали войник отива, де ще да я види вече!
И той тръгна напред и се спря пред Златка.
– Добър вечер, – едвам продума от вълнение той.
– Дал бо'добро, Дойно, – отговори му Златка с наведена от срам глава.
Па настана едно мълчание. Ни Дойно, ни Златка можеха да продумат. Пръв се окопити Дойно и попита:
– Златке, защо си излязла по мрачината на вратнята, студено е?
Златка се съвсем обърка. Какво да му отговоря, боже, помисли си тя, и едвам продума:
– Излязох... е... да...
Думите й се задавиха. Един страшен срам я завладя, и някакъв си необясним страх. Тя трепна като да избяга... Дойно я хвана за ръката.
– Златке, недей бяга, Златке!
– Дойно, пусни ме, моля ти се, – помъчи тя да се отскубне.
– Златке, аз утре отивам... не бягай... остани да те погледам, че за теб най-много ще ми е мъчно, аз те обичам, Златке...
И полекичка той я опна за ръката, притегли я при себе си, прегърна я през кръста и пламенно й зашепна.
– Обичам те, Златке, обичам те...
Тя тихичко сложи хубавата си главица на юнашките му гърди и задавено зашепна, като се притискаше до него.
– Дойно, пусни ме... Дойно, страх ме е, пусни ме. – Но вместо да се тегли назад, тя се притискаше към гърдите на пламенния си юнак.
– Златке, обичаш ли ме ти?
– Дойно... пусни ме.
– Кажи обичаш ли ме, ще те пусна...
– Обичам те, Дойно!...
И двамата сякаш им олекна, като че свалиха страшен товар от себе си. Стори им се, че ясното небе се разшири и стана по-дълбоко и по-безкрайно, стори им се, че звездичките, що ги гледаха отгоре, станаха триж по-много и триж по-светли.
И разтвориха им се сърцата, и почнаха без страх и без срам да си приказват.
– Златке, мен се чини. че без теб не мога да живея.
– И аз без теб не мога, Дойно.
– Ала тая зима и още една по нея, аз войник ще ида, помисли си и кажи ми, ще ли да ме чакаш.
– Не две зими – двеста да са, ще те чакам!
– Помисли си, Златке, че е лесно да се рече, ала мъчно е да се изпълни.
– Затова и аз ти се вричам, Дойно, че е мъчно, та да видиш колко те обичам!
– Да ме чакаш! Не премисляш ли, че приказки за теб ще дойдат...
– Нали само двамата си знаем, кой ще да ни чуе. Па нека и приказки да дойдат – обич ли е по-голяма или хорски клюки?
– Ех, мъчно е, мъчно е, пиле.
– Кой обича, нему му е лесно.
– Всичко ли?
– Всичко, та и смъртта дори, ако искаш.
– Сега ми олекна, Златке. И службата леко ще прекарам като знам, че ти ме обичаш, че мислиш за мене. Аз ще помня твоите думи, помни си ги и ти, па и моите помни.
– Ще ги помня, Дойно, и ще те чакам, – заплака от щастие Златка. – Сега сбогом и лека ти нощ.
– Сбогом, пиле, – рече Дойно, па я хвана още веднаж, та хубаво я изцелува по лицето, по челото, по устата и по двенките черни очи – черни кахъри за завистниците.
Па се разделиха двамата щастливи до сълзи.

***

Сутринта пригърмяха пушки на мегданя, чу се викот гърлест и юнашки. Там Дойно пригласяше на гуслата си.

Аз ще те, либе, жалея,
докато морето пресъхне!...

Цяло село се притече да ги изпрати, лека служба да им пожелае. Майки се разплакали от жал и от радост, червенобузи булки засмяно изпращат коя брат, коя девер.
А момците, обкичени с цветя по юнашки гърди, с китка здравец на шапката, се стъписват насам-натам, па гледат все къде момите да се приближат, ала ги е и срам от старите.
В купа моми дошла е и Златка, с разбожурени от снощните целувки страни, и с китка здравец в ръце – здравец, наречен за Дойно. Ала срам я е от старите и се чуди как да му го даде. Но Дойно разбира. И него е срам, ала той е мъж и по-смел е. Той пристъпи до Златка.
– За мен ли е тая китка, – рече-недорече и посегна та я взе, па настави: – Доде служба служа, ще я пазя, тя ще ми за теб припомня.
Не чу никой, ала Златка стана жур-божур от срама. Тя помисли, че всички у нея гледат и сърцето й се сви замряло от вълнение.
А момците вече тръгнаха.
Боже, помисли си тя, какво да му кажа сега, като го изпращам? Трябва да му кажа нещо да му не е мъчно. Но устата й остаха неми, нещо й заседна като яйце на гърлото и тя не можа ни дума да отрони. Само очите си повдигна, та ги спря за миг един срещу неговите. И Дойно разбра това, що искаше да му каже Златка. Това той прочете в чудните й очи, в които сега светеха две сълзи – две искрици от огъня, що гореше в сърцето й...
Пригърмяха пушки, засвири гайда, и из дългий друм с чевръсти стъпки тръгнаха момците, и юнашки запяха.

***

Като всякога се занизаха дните един след други – кога печални, кога радостни. Дойно заслужи без мъка. Весел, песнопоец, пръв свирец, той за два дена си спечели другари и приятели. Всички го обикнаха. А в сърцето си той носеше милия образ на Златка, и след шумни другарски веселби, след усилно учение, той намираше време да си помисли за нея, да помирише стърка здравец, който тя му даде на изпращане. Па не изпущаше случай и много здраве да й прати, кога на шега, кога със смях, зер срам бе го от хората, ала всякога сърдечно.
На Златка по-рядко й падаше случай да го поздрави, ала тръпки цяла я побиваха, кога чуеше някой името му да спомене. Денем и нощем все за него мислеше тя. Обичаше често да излиза и дълго да се застоява пред вратничката, дето двамката си казаха, че се обичат, дето Дойно тъй лудешки я изцелува. Посред бял ден като съновидение й се Мяркаха спомени за тия минути и тя почервяваше от срам и от щастие. Понякога слуха я лъжеше: струваше й се, че чува нейде Дойновата гусла. Тогава трепваше като птичка, взимаше котлите и се спущаше надолу към кладенеца, а очите й отправят поглед по-надолу-хе из ширното поле, дето се вие дългия и прашен друм, из който отиде Дойно...
Така година–две! А между това Златка растеше, наякваше, стройната й снага мъжествено се оформяваше, от руменото й лице завея огнения дъх на чистата моминска младост.
И завървяха се ергени от през девет села. Заискаха я момци един от друг по-знатни и по-богати. Кой попски син, кой чорбаджийски, кой бирник, кой писар, па дори и даскал. Дойдат, видят, охнат и се върнат, съберат роднини, пратят годежари. Ала Златка не иска да чуе, ни да знае.
– Добри са, ала ги не искам, – отговаряше на всеки, кой почне да й ги хвали.
Пуста Златка, пуста наша селска слава, стана кахър чуждоселски, и... момкова изгора.
Най-много налетяха зарад Златка Хаджийските. Искаха я за Танчо. Той горкия се опита и веднаж и дваж, па видя, че Златка не ще, и рече да се остави, ала баща му викна по него:
– Какъв си ти ергенин, та от една мома да се боиш, бре; ти мъж ли си, като не можеш една жена да предумаш. Ще, не ще – дръж. Кога какво мож. Някога лъжи, някога се моли, шапка й свали, кръсти се, псувай се, кълни се, ама я излъжи, предумай я да приеме.
А роднините му говореха:
– Танчо, не се отчайвай, то отведнаж не може, залитай, тичай, зарад либе се опинките не жалят. Тичай, тя ще рипка, ще рипка, па ще кандише.
Танчо ги послуша и почна да следи Златка, и да й не дава мира, ни на хоро, ни на седенка, ни на кладенец. Все я в очите гледа, цветето й взима, дума й, че я обича, въздиша, па й се и моли:
– Златке, защо така правиш, аз човек не съм ли?!
– Човек си, ама за мен не си, – надсмее му се Златка.
– Златке, не мъчи ме, а барем веднаж ми кажи: искам те!
– Триж ти казвам – не ща те, – отсече тя.
– Не мъчи ме, бе Златке, ще се убия...
– Е... убий се, кокоша жалба ще падне, нали?!
– Ох! – въздъхна Танчо.
– Охтика!! – прокълне Златка.
А Танчо се пука. Ала що да стори...

***

Веднаж в село ненадейно се заговори за Дойно Гусларят, че пращал много здраве на Златка и често питал за нея.
Жадните за приказки и клюки баби разнесоха по цяло село, хитруваха около Златка и гатанката бе отгатната. Чак сега разбраха защо Златка на толкова момци отказа, та дори и на Танчо. Научи се и баща й.
– Не думайте това, бре хора, зарад оня просяк ли ще иде Златка!
Па дядо Хаджия – Танчов баща – нарочно го ядосва.
– Е-е, Стойно, та защо не каза от по-напред, че Дойно ви е бил по сърце, та хич и да се не молим...
– Ако знам нещо по това, дядо Хаджи, да ме не викат Стойно. Аз Златка ще я убия, ала на Дойно я не давам, – отговаряше докачен добродушния чичо Стойно, и чистосърдечно настояваше: – Честно слово, дядо Хаджия, ти давам, че чудо ще направя, ама ще я накарам да ти стане снаха...
– Хитър си ти, Стойно, е-е, – отговаря дядо Хаджия.
– Да ми не е името Стойно, ако хитрувам, чу ли, дядо Хаджи?!
– Чух, чух!
– Чуй и запомни, че аз дума думам, не ям... а-а... – И двамата старци поомекнаха и престанаха да се нападат един други. Само по-често захванаха да си шушукат. И изхитриха двамата това, че чичо Стойно тайно, скришом от себе си даже, написа писмо на Дойно. Разправи му той в него хич и да се не нада на Златка, зер тя си има вече годеник, макар че някога се е лъгала по... по Дойно, де... То е било тогава лудото време, тя е била още аджамия. Сега тя си обичала годеника (па кой е и какъв е, в писмото се не казва). Тя, Златка, пишеше още чичо Стойно, щяла отдавна да се годи, ама я било страх, че Дойно се заклел да я убие, ако вземе други; сега той, баща й де, му пише да се махне от тоя мерак, и да не им прави главоболия, а да си гледа работата, зер малко са моми по света... и пр. и пр.
Това писмо бе скроил дядо Хаджия, а чичо Стойно го изпрати...
Дойно го получи... Получи го два деня преди да ги уволнят.
Кръвта нахлу в главата му като го прочете. Сърцето заби в гърдите му, заби да се пукне, ушите му забръмчаха, стъмни се пред очите му, и той, отчаян, подпря глава на ръцете си и се замисли. Страшен гняв го задушаваше. Той няколко пъти прочете писмото, дума по дума, като мислеше да се разувери в тая страшна истина.
Ала всяка от тия хитри, мазни, но жестоки думи, пронизваше като куршум сърцето му и го мъчеше до болка...
Нима така?! Нима тоя мил сладък образ, за когото той денонощно мечтаеше, закрива светлината си от него? Нима Златка, неговата мила Златка, която той толкова е обичал и през славния живот войнишки нея на сърце си е носил като на рамо тънка пушка, тежка раница на плещи, нима тя не го е обичала? Нима тя го е лъгала като до вчера му е пращала много здраве?... Нима Златка му е изменила?
И обори се юнашка глава, помрачи се хубаво лице, намръщи се широко чело, разтъжи се доброто Дойново сърце. Веселия, пъргавия юнак Дойно, сладкогласния свирец на гусла, безподобния и безобиден шегаджия отведнаж помрачня, замлъкна...
Питаха го и другарите му и началниците му, сам ротния му, който го обичаше като свое дете.
– Какво ти е, Дойно, да не си болен?
А Дойно отговаряше, че му няма нищо и се мъчеше да се засмее...
Ала след два деня, като ги уволниха и Дойно съблече войнишките дрехи, които тъй грижливо бе пазил, облече китната си селска премяна и излезе из казармата, след сърдечната и жална раздяла с другари и началници, с ротния си, който му подаде ръка и му пожела да бъде всякога достоен, какъвто е бил до сега, и да си намери лика-прилика другарка, Дойно смал не заплака. Стори му се, че пада в някоя бездна, че тоя студен свят му е чужд...
И когато другарите му тръгнаха за село, той не тръгна с тях.
А на братовчед си Вельо, комуто бе открил всичко, каза тайно:
- Кажи на Златка, че аз не чаках това от нея и че ми е много мъчно, че се е подиграла с мене, когато аз толко съм я обичал... жал ми е за нея... и... пращам й... да й е честито.

***

Първата и страшна за Златка вест, след като стигнаха момците в село, бе, че Дойно няма да си дойде, зер си намерил работа в града.
Танчо подскокна като петле. Дядо Хаджия си потри ръцете от удоволствие и почерпи, а чичо Стойно му намигна и рече:
– Пуснахме го по динена кора!
– Довечера да дойдем ли, Стойно?
– Добре сте ми дошли, дядо Хаджия.
А Златка, горката, нищо не знаеше. Страшната вест я удари като гръм от ясно небе. Дойно не щял да си дойде, даже много здраве не й пратил. Вельо не бе сколасал още да й каже, зер той бе женен, имаше си други залиси.
Влезе Златка в градината, седна между цветята и тихичко, ала горчиво заплака.
– Дойно, Дойно, какво направи, Дойно, – мислеше тя в себе си, – защо ме Дойно остави? Дали ни душмани разделиха, или си друга залибил, Дойно?... Ах, боже, колко съм злочеста!... Две годин го чаках, за него все мислех и него обичах, а той сега кога да ме зарадва, ме разплаква... Дойно, Дойно, ах, да знаеш колко ми е мъчно, ти би дошел да ме видиш...
Плаче клета Златка и не може да се смири.
Вечерта дойде дядо Хаджия и баба Хаджийка, дойдоха годежари... Златка тоя път ни дума не рече, не иска да се противи. Нали я не иска Дойно, нали той я остави, тя няма да бъде вече щастлива, и се едно й е кого да вземе. Тя знае, че никого другиго няма да обича. Тя ще иде за Танчо, ще потаи скръбта в сърцето си, ще потули кървавата обида, която й наниса Дойно, като я оставя, без да й каже защо и за какво...
Света от сега нататък е черен за нея, но тя не иска да чернее в башината си къща, тя ще иде в чужда къща да чернее. И у Хаджийци да отиде, където и да иде, тя на чужда къща ще иде, щом не е у Дойнови. Там тя не би била в чужбина... Ах, но Дойно!...
И Златка с плач цалува ръка на баща си, на майка си, на дядо Хаджия, на баба Хад-жийка. И против волята си стана годеница на... на Танчо.
Викнаха дядо попа да блогослови младите, и после цяла нощ у чичови Стойнови – гърмяха пушки, свири гайда, пи се вино и ракия, хоро се игра самодивско, лудо... Тая вечер стана и запива и годежа... След неделя удумаха за сватба... Ех, що си поплака клета Златка! Що сълзи порони нея вечер!...
Сутринта селото ахна от чудо.
– Приела, мари!
– Ка щяло да не приеме, тя е дявол, само кръшкаше...
– Е да й е честито!...
– Това, това, да е честито, на рахата си отиде. – Така си говореха жените.

***

Чак сутринта Вельо срещна Златка, честити й, каза й много здраве от Дойно и разправи й подробно за писмото, дето го писал баща й, и това, що заръчал Дойно.
– Така рече, Златке: Вельо, да й кажеш, че ще ми е мъчно до гроба за нея, зер я обичах, а тя ме излъга...
Златка бе пошла за вода. Сега тя пребледня като смъртник, полюшна се да падне, ала се подпря и едвам продума.
– Бае Вельо, брат да ми си, робиня ще ти стана, ама ме послушай: иди, намери го, кажи му, че тато го е излъгал, че аз го обичам, че... че...
Тя не можа повече да каже, глух плач спря думите й и сълзи като порой я задавиха, и тя се върна у дома си с празни менци...
Баща й нещо дялкаше на дръвника. Като я видя задавена в сълзи и с празни менци на кобилицата, той я строго смъмра:
– Де, де... де, дърво, де! Защо си се разхленчила, а, защо? Главата ще ти откъсна, – закани се той, ала доброто му сърце се разкъса от болка.
– Татко, по-добре да си ме убил, – продума задавена от глух хрипав плач Златка, претърча бързо като сърна през двора, влезе в къщи, остави менците, тръшна се в къта и примря от плач.
Майка й се видя в чудо...
А през това време по широкия друм към града на вихрен кон летеше Вельо, като водеше за юлара друг, обседлан, ала без ездач.
Той отиваше при Дойно. Той бе разбрал Златкините сълзи, чул бе нейните думи и бързаше към добрия си другар, за да поправи една грешка, която никога друг път не би могла да се поправи.
То бе есен, ала далеч бяха есенните мъгли и дъждове, есенните тъги. В градините още цъфтеше ”Сирота Никулинка” и натъжено гледаше небето със своите сини хубави цветченца. Нощите бяха още къси, ала седенките се откриха със своите песни и свирни, с екливите си смехове и шеметна любов под взора на трептящите звезди.
И тая нощ бе такава величествена, пълна с поезия, и с дъха на тайнствено бродещия из нея безплътен мир. Екливи седенкарски песни цепеха нощта и се възвисяваха като чучулигини крила дори до небето, сгласени кавали издалече пращаха тъжовната си свирня и правеха нощта триж по-омайна и по-сънлива.
Златка, обляна в горчиви сълзи, не заспиваше; тя нито на седенката отиде, нито по двора, нито до кладенеца отиде, през целия ден откак се среща с Вельо. Тя не знаеше, че тоя добър човечец разбра плача й и се нае да й помогне. Тя се почувствува триж по-нещастна, като разбра, че баща й е причина на това и не иска дума да му продума, макар че той бащински и с добром я запитва защо плаче. Майка й също тъй не можа нищо да разбере и се разплака и тя... И вечерта, когато старите си легнаха в собата и си зашепнаха, Златка седна в къщи кряй огънят и задавена в сълзи занарежда почти с глас:
– Татко, татко, дали те много не слушах, или те много оскърбих, та ме с хитрина почерни, та ми младостта погуби, та ме от него раздели!...
Пламъкът от огъня осветяваше помраченото й лице, отражаваше се в чудните й очи, от които се ронеха като маргарит една след друга едри сълзи.
Беше вече късно. Кавалите отдавна млъкнаха, песните по-рядко и като че ли по-усамотено почнаха да се чуват... В миг нощта прониза звук сладък, трепкав, па се разля в чудна гусларска песен и се понесе по село.
Златка трепна. Сърцето й приби да се пукне, спря й се дъх. Тя позна гласа на Дойновата гусла, и позна песента му.
– Боже мой, Дойно си е дошъл!... Това е той, – почти викна тя, и като се обърна към изток, почна да се кръсти и да прави ниски поклони, поклони от благодарно и умилено сърце.
А в нощта се по-силно и по-тъжовно се носеше Дойновата песен:

Аз ще те либе жалея,
докат морето пресъхне,
че ми си много хубава,
че сме се много либиле...

Златка слушаше и знаеше, че Дойно зарад нея свири тая песен. И й се искаше да хвръкне като птичка, да иде при Дойно, да му каже, че го обича, да му се помоли да я избави от Танчо, зер са я излъгали и безмилостно подиграли...
И една сладка надежда ободри тая решителна мома, навея й чудни мечти, които я унесоха в шеметния водовъртеж на бляновете и сладко я приспаха.

***

На сутринта беше празник. Златка стана далече пред зори и хубаво се премени. Над ухото си бодна стръкчец ”Сирота Никулинка”, огледа се и дваж и триж и даже се оплези на хубавия си образ пред огледалото. Сърцето й трепереше от някакво сладко ожидание, от желание да види тоя, за когото две цели години е копняла и когото с такива надежди е изпратила...
– Ще му пристана, мислеше си тя, ще бягам с него, па нека целия свят пропадне.
И в зори, когато по село се разнесе мирния и медния ек на камбаната, Златка взе свещица и отиде на черкова. Тя пристъпяше кротко, с наведена глава, боеше се да погледне на хората, да не би да откраднат тайната й, свещената й мисъл. Но ако някой би се взрял в очите й, отведнаж щеше да прочете гордото решение на една добра душа, на едно любящо сърце, готово да се бори до край.
След отпуск се понесе от уста на уста, за едни радостна, за други ядна, за трети любопитната новина, че Дойно през нощта пристигнал.
Дядо Хаджия прехапа устни.
– Бре, тоя син го дявола изпраща! – рече Танчо и напълни пищола, а чичо Стойно нито на черкова ходи, нито по механите излезе.
Всички тръпнеха, сякаш чакаха някаква буря...
А Дойно наистина беше си дошел. Той ни минутка се не усъмнил в това, което Вельо му разправил, а бързо се метнал на коня и двамата още през нощта пристигнали в село.
Дойно, изпърво разтревожен, даже и не помисли, какво ще прави като се върне... Той само чу, че тя заръчала да отиде... А това стигаше!... Той ще отмъсти и за себе и за нея, ала как – той не мислеше...
Дядо Хаджия се помъчи да предварди. Той прати да викат, както му е обичая, годеницата да им меси...
– Ако разберем, че шава, – думаше тайно на стопанката си, – ще я задържим насила и няма вече да я пущаме да иде в бащината си къща...
Ала Златка бе хитра, разумна, и не рече нищо. Тя засмяна и на драго сърце отиде... Дядо Хаджия я прие зарадван до уши.
И когато роднини придружиха годените до хорото, дядо Хаджия не можа да се стърпи, а отиде и той...
Тоя ден на хорото бе излязло и мало и голямо. Всекиму се искаше да види изслужилите момчета и да им се порадва. Тук беше и Дойно, сега станал триж по-хубав и по-сръчен, с поболите се вече черни мустачки.
Когато, придружени от цяла рота млади булки дядови Хаджиеви роднини, на хорото пристигнаха годените и Дойно погледна Златка и срещна чудния й поглед, кръвта нахлу в слепите му очи, луда, решителна мисъл блесна като светкавица в главата му.
Краката на Златка се подкосиха, като че ще падне... В погледа й Дойно прочете пламъка на първата Златкина любов.
Той пристъпи да й честити. Тя го стисна за ръката... Той я потегли силно към себе си...
И в миг се разрази бурята, която стария свекър предвиждаше.
Златка се улови за Дойно и се притисна към него като уплашено дете към майка си.
– Дойно, избави ме, Дойно! – заплака тя. – Дойно, да вървим където искаш!... Да бягаме!... Дойно, моля ти се!... Избави ме!... Дойно...
И мигом тя скъса и захвърли алената връв жълтици, що беше й сам дядо Хаджия окачил на шийката, отнесе златните чепрази и ги хвърли пред краката на дядо Хаджия...
– Да бягаме, Дойно...
Света пръхна като пилци и се натрупа около Дойно и Златка... Но никой не смееше да каже нищо. Той приличаше на лъв, а тя на лъвица...
Две-три по-куражлии булки задърпаха Златка.
– Ма, лудо, какво правиш, ма?! Спусна се и дядо Хаджия. Танчо заплака
като дете и се спусна по татко си...
– Назад! – извика Дойно, и мъжкият му юмрук застрашително се надвеси над главите на събраните.
Тълпата онемя от удивление и умиление и мълчаливо направи път на Дойно и Златка, които тичешком и хванати за ръце пойдоха към... Дойнови.
Тълпата, трогната от величието на тая любов, с възторг ги последи.
И дядо Хаджия остана да се чуди и да псува.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания