Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Мило е отечеството

... Сега моята жена, и
род, и драгост, и господ, е
отечеството.

Ив. Вазов

Съдбата е такава – за едни майка, за други мащеха, мащеха бе и за Динко. Отдавна прибра господ баща му и майка му, а него остави сираче да подсмърча по чуждите порти и да се моли за кора хлебец.
В нужди и неволи расте момчето, ала го зачува господ и то порасте, извлече се – ергенин да му се не нагледаш: и хубавец, и пъргав, и весел, и як. Никой, ама никой не умееше да свири като него. Като духне в оня кавал, ех... мила мале, кадърен ли си да слушаш! А млад бе Динко, млад и зелен, ама си нямаше нигде никого... Не, той имаше някого, имаше сини очи, които за него гледаха, имаше млади гърди, които за него дишаха – това бе Донка.
Каква хубавица беше Донка, какви чудни очи имаше, сини като небето, светли като звездички, а на бузите й имаше две трапчинки, които светваха от радост, когато тя се смееше! А как се смееше!... Не, не мога аз да опиша нейната хубост, няма думи, които верно да изкажат нейната красота – то бе красота ангелска.
Лудо и пламенно се любеха Динко и Донка. Сърцата им се топяха един за друг, ден се не деляха, ноще се сънуваха.
Иде Донка на кладенеца за бистра водица, а там я чака Динко, там при гъстата върба, която толкова пъти е била свидетел на тяхната любов, на техните невинни и сладки приказки.
Върви си тя мила, хубава, напета, набодена с прясна китка, наречена за Динко. Той я спира, взима китката, налива й водата и разговорите захванат: мили, дълги и сладки.. . И мъчно бе им да се разделят, да се раздвоят. Искаше им се, се да си се либят, се да си приказват... Искаше им се да хвъркнат нейде, дето няма зли езици, дето да се не делят, и там да си се либят, да се обичат вечно...
Ех, младини, младини!

***

В това време се започна война, позорна война между два братски народа – българи и сърби. Да, позорна, но славна война. В нея българина доказа как се мре за българска чест и слава, доказа, че тази злочеста България, която едва бе видяла свобода, има синове, които да мрат за нея.
Динко не отиде във войната, той бе млад, не бе ходил и на служба. Да, той не отиде във войната и това го мъчеше. Всички негови комшии и роднини там, той тук – не, и той ще отиде, и от него Отечеството има нужда. Така си размишляваше той и мислеше да отиде във войната, но отведнаж в ума му изпъкваше Донка. И как да я остави, той я обича, обича нея, обича и Отечеството, обича България. Какво да прави? Но да седи дома, да гали либето си, да се занимава с женски работи, когато Отечеството е в опасност... не, той ще иде, той се реши.

***

Една вечер месеца току-що бе се показал и залял земята с тиха бледна светлина, светлизвездички блещукаха по небето и мило, мило гледаха на земята. Всичко бе тихо.
Донка бе влезла в градината да налее вода от излака. При светлината на месеца тя се виждаше още по-мила, още по-хубава. Главата бе си укичила със цветя, а едно бе забола на пазухата си отляво, там... там при сърцето, което сега весело тупаше, а гърдите й се повдигаха леко-леко. Тя си наля менците, остави ги настрана и седна на камъка край излака. Погледна месечинката, отбоде едно цвете от главата си и се замисли, замисли се, замечта, забрави се... И що ли мислеше? Който е либил, той знае.
Стобора скръцна. Неи се стори, че някой се прехвърли и тя плахо-плахо се заозърта. При светлината на месеца тя видя човек, видя и позна го – Динко.
Развълнувано се приближи той до нея. Очите му светеха.
– Донке, – пошепна той и я хвана за ръката. – Бу-у-у, буу... – се чу от запад.
Донка трепна. Той се не поклати.
– Донке, чуеш ли?
Ново изгърмяване го прекъсна, а Донка заплака. – Трепат се... бият се... – едвам проговори тя – меко е женското сърце.
– Да, бият се, – рече той спокойно.
Тя уплашено го погледна.
– Донке, сбогом... сбогом. Аз ще ида там, дето се бият, защото ме вика Отечеството, защото обичам България.
Донка захълца.
– Сбогом... Донке, мила си ми, обичам те...
– Донке... Донке, – и той страстно я прегърна, прегърна го и тя и устните им се сляха в дълга и прощална целувка, а сърцата им слепени едно до друго туптяха и се вълнуваха, а месечинката ги гледаше, заливаше ги с бледата си светлина и им се радваше.
– Донке.
– Динко.
И страстно се прегръщаха.
– Буу... буу... – се чу от запад.
Те трепнаха. Донка отбоде китката, тая китка, дето бе й на гърдите до сърцето и му я подаде. Той я пое и пак я прегърна – това бе за последен път.
Динко отиде, отиде там, дето косеше смъртта, дето мряха бащи, синове и братя за славата и честта на България.
Отиде той там, и като мълвеше: ‘‘Българио, обичам те!’‘ хвърли се в бясната борба. Хвръкна в пламъците с гърди срещу куршумите и гранатите.
Отиде, потъна във вихъра, в урагана, и се не върна.
Плакаха за него две сини очи, топи се едно младо сърце, горяха едни млади гърди, но той умря, умря за България!
– Отечеството е мило.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания