Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Петко Комитата

Майке! Я гледай... Чичо Вучко не знаял да приказва! Море приказва, приказва, та мед капе от устата му! Ако не вярвате, четете, па ще видите. Всичко що съм писал, я не съм го намерил на подселския кръстопът, да прощавате, ами чичо Вучко ми го е разказал. Бога ми, той! Ако лъжа... не знам, що да си е!
Лани, зима беше. Припекли сме се край огъня с чичо Вучко. А огън?! Разбоботил се, на, та веригалото лиже! Ха... сега ми текна. При нас беше и Ноно, он бе си дошел на отпуска. Ако не вярвате мене, питайте него, той служи у София, ама хич не помня, у кой полк беше...
Седим тримата край огъня, па хелбете – бъбрем си, не ще да мълчим, я! Майке, при чичо Вучко да си, па да мълчиш. Ей, бога ми, ще проговориш! Бога ми, ще проговориш!
Чичо Вучко е човек на четиридесет и пет години. Ни повече, ни по-малко – тъкмо четиредесет и пет. Па да го погледнеш, ще се воздивиш. То не е човек, като човек, ами като планина! Право де. Висок, прав, като минарето на някоя джамия. А па гърди! Като подница. Па откроил плещи като бухалки! Цял Крали Марко! Майке, па що е харен! На рана мехлем да го туриш. Защо да си кривя душата ?! Що е право – право!
Та да си дойда на думата. Седим ние край огнището и приказваме. Хелбете, хора сме, От дума на дума, заприказвахме за Петко! Дека му думат у село, па и у вси села, що го знаят – Петко Комитата. Та оти да не приказваме! За Петко приказва всичкия окръг: и мъжко, и женско, и старо, и младо!
Като заприказвахме за Петко, а я изтихо подберем чичо Вучко.
– Чичо Вучко, рекох, оти Петко е станал комита ?
– Кой? Петко ли?
– Петко, Петко.
– Море слушай я да ти разкажем. Я знам Петковата история от игла до конец, – рече чичо Вучко, па захвана.
– Ти не помниш дядо Видул, нали?
Та отде ще го помниш! Не е било да речеш вчера, или завчера, или... лани; ами е било е-е-е, преди тридесет години време... Отдавна, нали ти кажем. Отдавна бе, ама от тогава насам не е имало друг като дядо Видул. Кръста ми, не е имало! Па надали ще и да има! Ех... дядо Видул ли?!... Не питай, брате, не питай! Що бе харен, що бе добър, па кротък, па мелаим! Нали ти кажем, добър до оня край. Ама... ама добро не видя. Ех, божа воля!... Он що посака, това и ние ще кабулиме!
А от към челяд, брате! Що беше го надарил бог! Махни, не питай... Осем синове и три дъщери! Повече от Йов праведний... Челяд, да им се не нагледаш! Па да видиш, кога наобиколеха софрата. Единадесет гърла... С дядо Видул; и баба Пена тринадесет! Па всички весели, всички здрави!
Ама на! Нали пустото патило по гора не ходи... Усука се пуста болест невярна в дядовата Видулова къща, па мори, па мори, та остави трима в къщи: дядо Видул, баба Пена и Петко, дека сега за него ти приказвам. А ония се измори... Ех, божа сметка!
Затъжиха дядо Видул и баба Пена по чедата си. Па баба Пена излезе по-корава, утрая. А дядо Видул тъжи, би се, трепа се, па се обърна, та умря. Умря от кахър! Съдба!
Останаха баба Пена и Петко. Он тогава да имаше, да имаше, ама от 16 години повече нямаше. Па какъв бе левент! Млад бе, истина, ама израстен беше. Проточил се, е-е-е, като някоя топола. Висок, па гърдест, па плещест, па хубавец... Ама хубавец, хубавец, ти кажем! Оная черна коса като се свила на ония къдрици, също като пръстени... Па се наднела над онова бяло чело, подпрено с гъсти, черни като пиявици вежди. А що бе як, па буен, па серт! Турско беше, истина, ама ножа му се на пояса седеше. Скара ли се с някой, или да се припре, а он притрепери, като че го втресе треска троегодна, па току изтегли ножа и... не гледа, не жали... Та от тоя сербезлък он не можа да утрае у село, я! Не можа, брей! Майке, шило в торба седи ли?!
Като каза това, чичо Вучко потегли дългите си мустаци, килна капата си към тила и се позамисли, като че през брод ще минува... А вятърът запищя, запея над коминя... Чичо Вучко се поизкашля, па продължи.
– Тогава баба Гена, дето се помина по-лани, имаше щерка – мома, викаха я Миленка... Па що бе хубава, що бе вредна! Те, я лани съм обиколил каази и откръзи, ходил съм при Черно море, ходил съм... Та къде не съм ходил! Ама право да ти кажа, такава хубост като Миленкината нийде не съм видял.
Та сега хубост има ли? – Няма. Сега дай на нашите моми белило и червило да се цапат, па за друго ги не дири. Те, на! Гледам чорбаджи Гелевата мома. Хубава, бяла, червена. Ама я земи нож, та стръгни... Ще видиш, че се е варосала като Цариградска джамия.
Тогава нямаше белило и червило, ама имаше хубост. А Миленка бе хубавица, та... нийде я нямаше, бога ми нийде я нямаше. Пустата й снага тънка, па висока като фиданка. Па спуснала на два плетника буйната си коса, а тя се лъщи, лъщи... Па мека, мека, като коприна. Пък да видиш лице, просияло, като месечина, па бяло, пълно... Па очите й... Ей, пусти очи!
Черни, черни... да речеш, че са череши. Па святкат... святкат, също като звездици. Па устата й! Ех, братко мой! Също като че са с пара разрязани, па алени, па хубавки, като че са трендафил. Па да вземе да ти хорати! Като мед се леят думите из устата й... А пък глас! ... Махни, братленце, махни, не питай... Звънец! Като викне, та запее.

Хубава Рада, Радо ле...
По гора Рада ходила,
отбор дружина водила,
до седемдесет юнаци...

Като екне оня глас! Като призвънти мил, па сладък, па хубав, та да се залишеш да слушаш! Залюлее се оня глас, па ту тихичко за¬трепери, като кога някъде шурти поток, па изтихо като се издигне, сладко, сладко па високо,високо, да речеш, че у небето отлети, па с него заедно, каточе и ти отлетиш, захласнеш се, па ти стане леко, хубаво... Нямаше, нямаше друга като Миленка, нали ти кажем. Хубава, хубава, та безкрайно хубава! Да речеш, че е три годин в мед вряла...
Тука чичо Вучко се позамисли, въздъхна и продължи.
– Всички ергени лудееха за Миленка. На всички се топеха сърцата за нея. Нали е сърце пусто от месо, не може да се не рани от огън. А Миленкините очи бяха огън... Вяра и клетва! Огън ти кажем, огън! Камък да е пустото сърце пак ще се стопи. Бога ми, ще се стопи!
И Петковото сърце и оно не можа да утрае. И оно бе се запалило от огъня, що гореше в Миленкините черни очета.
И он – Петко де – взе да обикаля Миленкините порти... Майке, оти да не обикаля?! Кой го запира? Ех, море, приятелю, и ти ще обикаляш! Ще обикаляш и малко ще ти е, като видиш мома като Миленка.
А и Миленка, и она обичаше Петко. Е, та имаше ли по-баш ергенин от Петко? Нямаше... Взеха они да се любят, да се обичат, да се дирят...
Зайде ли слънце, дръннат ли менци по кла¬денците и Петко е там. Пременен, нагизден, накривил капа на ухо, боднал ножове на пояс, он чака своята мила Миленка. А сърцето му туп-туп-туп... бие да изскочи.
И ето... Минало време не минало, колко да се опече яйце, и Миленка засмяна, забрадена с бяло кърпенце, накичена с цветя, и плувнала в червенина иде към... А Петко? Ех, кой е като Петко?
Налее Миленка вода, па се изправи, а лицето й просияло от радост. Посегне тя та подаде Петку китка, па му рече:
– Здрав да я носиш.
– А он отвърне:
– Здрава била, коя я дала, – па настави:
– Миленке, колко те обичам!
– А Миленка теб повече, – рече тя.
Па заприказват, забъбрат си сладки думи, медени приказки. Па не сетят, кога блеснат звездичките, та обсипят синьото небе. Не се¬щат они, кога пълния месец се подаде, надникне зад върховете, скрие се зад храстите, зад овошките и пак се подаде, заобиколен от хиляди звезди като някой генерал, заобиколен от войските си.
Огрее месечинката Петко и Миленка, а они чак тогава тръгнат да се разделят.
– Петко, късно е вече... Мама ще ме мъмри, – рече Миленка. – Хай да си ходим.
– Сега, Миленке... Постой още малко, не ми се ще да се разделим, – рече Петко, па завърти та изгледа с орлов поглед наоколо. Знаеш, да няма близо чужди очи и уши. Изгледа, изгледа, па посегне, та... Миленка през кръста. И в мрачината се чуят звънливи целувки...
Де гиди младост, па младост! Чичо Вучко замълча.
–Е, па после, – запитах аз.
Той въздъхна, па захвана.
Ех!... Лоши бяха ония времена. Лоши и размирни... Тогава нямахме свобода, както имаме сега. Нямахме войници, нямаше кой да се смили за нас. Нали бяхме роби, рая и нищо повече. Натиснал ни турчина, подсвоил ни па де – ни насам, ни натам... Тегло, патило, яд и чемер! Що сакаше турчина, това правеше. Имота ни, труда ни, честта ни, жените ни, да прощаваш, всичко бе в турски ръце... Тегло и патило, нали ти кажем.
Имаше и у нашето село десетина турски къщи. Ох, питаш ли ни какви злини, какви золуми сме претеглили от них, господ да ги убие! Кражби, боеве, убийства, безчестие, всякой ден. Работиш, трудиш се, ореш, жънеш, па... тия се разполагат с труда ти. Па турчетата!... Проклета сган, брее... Мине човек през махлата им, па като го налетят, като стършели, кога им развалиш кошара, па като го подберат с ония камъне! Зло, зло беше тогава! Момите в празник не можеха хоро рахат да играят... Съберат се проклетите, па насам, па натам из хорото...Та – да се пукнеш от мъка!

Веднаж... чакай да видя, кога беше... А-а, през великденските празници ми се чини да бе... Санким, хубаво не помня. Та, казвам ти, имаше хоро на големия мегдан пред черковата. Ама какво хоро беше! Като ручи оная гайда, па като се люшнало, като се завило онова хоро, та... вилни света хванало. Хорото води Петко. Па кога играе! Па избил роса, избил роса, като сребърен кръсток. Па вие глава, вие глава като коч... А пък пустите му крака! На земи не стъпят, брей.
Па и Миленка, и тя кърши онова хоро! Попрестъпи напред, па назад, позалети се, па като приситни ситно-ситно, да речеш и от просо по-ситно. Пуста Миленка! А ония гърди! Ех, не питай, не мога да ти кажа ни... гък.
Не щеш ли, баш у това време дотътриха се на хорото малко кефлии двамина турци. Едина беше Юсеин – хаджи Селимовия син. Он беше млад – неженен, па буен, па серт. Баща му – хаджи Селим, бе и куче и човек, ама син му Юсеин бе заминал кучетата... Проклета му вяра! Бе братко мой, отвънка да го огледнеш, ще речеш, че кучешка душа има. Дебел чер образ, па кога го бележила оная ми ти сипаница, направила го – решето. Па пустите му очи! Веднаж да те погледне, дваж ще те втресе. Страшен поглед.
Като дойдоха тия кучета на хорото, се що бе там се уплаши, ала хорото си пак хоро. Като го върти оня Петко! Като го води! Море да си се уморил, да не мож да дъхаш, па няма да се пуснеш... Майке, таман! Оставя ли се такова хоро?!
Спряха се турчетата край хорото, па позакачват момите... Като замина Миленка, а Юсеин сегне, та й вземе китката... Бре, изчерви се онова момиче, изчерви се, засрами се, та у земи потъна... Па не можа да стърпи, ами се обърна та им рече:
– Бре, кучета, махнете се от хорото. – Рече пуста Миленка, бей, рече, па и не трепна да се уплаши.
– Ха-ха-ха, – засмя се Юсеин, – лепа гяурка, лепи думи дума, ха-ха-ха-ха...
Видя Петко всичко що стана, па наведе глава, хвана лява ръка на хълбок, па приситни, да речеш, че на земи не стъпя. Бръкне в пояс, извади бяла маарама, па брише потта по лицето си. Брише, брише, Па не може да се обрише... потекло пот, като река. Пак мина Миленка покрай Юсеин. Он сегна, та я щипна за бялата бузка... От срам момичето у земи потъна. Петко се нестърпя. Майке, търпи ли се бе... гълта ли се това? Тук се чест гази! Чест се гази и нож трябва да играе – кръв трябва да се лее!!
Спусна се Петко като орел, изтегли ножа, дигна го над глава, па взрева.
– Ей, море пцета проклети, знаете ли що се вика българска чест? Ако се разполагате на имота ни, на честта ни не можете! – Па дигне ножа, та Юсеин по главата. Изрева Юсеин като някой глиган, па се простря наземи. Другаря му изтегли нож, па се спусна към Петко. Причракаха ножове, причракаха, па току видях, че Петко свали и оня...
А хорото?! Пръснаха се кому къде очи видяха...
Уби Петко турците, па преметна Миленка през рамо, като вълк младо агне, па хвана гората!
Всичко село се почуди. – Бре, какво стори това момче, то на селото зло направи. – И уплашиха се хората.
Па баба Пена?! Сирота, уплаши се и припадна, па до вечерта и она издъхна... Последните й думи бяха: – Синко, да те благослови бог! – Каза она тия думи, ала Петко ги не чу, он бе хванал гората, па бе отвел и Миленка с него...
Па на другия ден! Да чува господ и да пази! Напалатиха заптии у селото... Напалатиха, брайно, а они кога напалатяха някъде, по-лоши бяха от скакалците, що налитат нивите. Ще влезнат у някоя къща, па де – кокошки ли не, баница ли не, мед ли не, всичко сакат! Па ако си сиромах, да нямаш, а оно – махни, брате, ще те разсипят от бой... Они сакат, та сакат, па хич не питат, има ли или няма?... Хич не сакат да знаят, че се молиш, че плачеш... Не те жалят, не ти вярват... Ама така е, нали има една реч: сития на гладния вяра не лови. И ако питаш, и я че ти кажем, че си е баш така...
Дойдоха заптиета у селото, па зеха да изследват, да разпитват. Боже чувай! Изпоплаши се село. Изтръпна и старо и младо. Восчуди се свят...
Мина се ден-два, па всичко патаса. Всеки се умири, всеки си пое работата...
А за Петко и Миленка взеха да бъбрат едно-друго... Знаеш хорски уста Бабичките взеха да приказват страхотии. Издумаха, че Петко запалил Османово, па забегнал във Влашко. Едни издумаха, че ги хванали в планината – Миленка потурчили, а Петко обесили... Едни така думаха, други – онака, па никой нищо не знаеше...
Мина се неделя, а никой нищо не узна. Една нощ, баш у потайно време... Ни петел пее, ни куче лае... ни да речеш нещо живо да се обади. Хич нищо. Се що е живо, а оно си заспало, потаило се, па си мълчи. А вънка като грейнала оная месечника, да речеш, че е ден. Така свети... Баш у това време, казувам ти, нещо се потропа у нас на малите врата, там отгдето се влиза у моята одая. Я трепнах та се събудих, па напрегнах уши, та слушам. Мина се коджа време, па току чух – троп-троп-троп, три пъти едно по друго. Я бях е-е момче – ергенин, дума се, па си изтръпнах... Майке, мисля си, кой ще тропа посред нощ на вратата?
Троп-троп-троп, пак чух я. Чух, па си премислих: – Чакай да се обадя, па да става що ще...
– Кой тропа? – попитах аз.
– Брате Вучко, – чух, – отвори, моля ти се. – Чух, брате, и не повярвах. На вратата тропаше... Знаеш ли кой? – Петко!
– Бре ти ли си, Петко, – обадих се я, – па оти се не обаждаш, бре братленце, – па скокнах, та отворих врачката.
Влезе Петко... Навтикал се с ножове, с пищови, като млада булка с цветя! А на рамо метнал тънка арнаутска пушка.
Влязохме у одаята. От нашите никой не сети...
– Бре, брате Петко, какво си бе? – думам му я. Ний си думахме един на други брате, ама и роднина биле не бяхме.
– Какво ме гледаш, така ме пиши, – отвърна он, па се засмея.
– А бе, какво направи, бре братленце, та се пропъди от село бе, – зех да се тюхкам я.
А он се опули въз мене па продума.
– Я гледай, та какво съм направил? На¬правил съм това, що ми е сърце сакало... Ама ще речеш, че съм убил турци, та съм грях сторил... Грях, не грях... Ама горния, он види, що е право, па види и що е криво...
– Грях... кой ти дума за грях, бре Петко. Ами за тебе ме е... Виж, ако бяха те уловили, щеше да пострадаш, – рекох я.
– Мене ли?! Да ме уловят?! Кому държи, нека заповяда! Па и да ме уловят, та що?! Я мене си не жаля. Та що съм санким я, та да се жаля. Защо съм, аджеба, на тоя лъжовен свят? Да работя, да се трудя, па крастави кучета ли да се разполагат на имота ми, да се хранят от потта ми?! Море – йок! Я вече съм горско пиле. Ще ходя по горите... ще трепя турчата, па видя ли зор, хайде – през Дунав, та у Влашко.
– Ами Миленка? – попитах аз.
– Кой? Миленка ли? Оставих я в гората. И она ще ходи с мен. Кръв ще леем. За свобода ще мрем! Майка му стара! Стига са ни гнели и мъчили... Време е ние да возсучем вече ръкави, па да речем на турчина: – Стой, да се поплатим! – Време е, време е, море Вучко-о-о!
– Ами как не бе те страх да влезеш в село, море Петко, – попитах.
– Кой?! Мене ли?! Майке, де-де! От вампири и самодиви се не боя, па от турци... ти знаеш. Ама слушай, Вучко, я съм дошел да искам от тебе ханджара. Харесал съм го. Даваш ли ми го, а?
– Море давам ти го... Оти да ти го не дам, – рекох, па му дадох ножа. Ама па какъв нож бе!
– Вучко, на никому да не обаждаш, – рече Петко и стана.
Целунахме се, простихме се, па – сбогом със здравие...
Он пак хвана гората...
Баш у тия времена, народа взе да пошавърква. Майке, какво, бе брате. Нали ножа опря вече в кокала! Търпя се, търпя се, па аман! Турчина, като видя, че търпим волски, а он си помисли, че сме волове. Па... де! Упрегна ни хубаво. Он от отдавна бе ни упрегнал, ама като видя, че мукаме като волове, он ни постисна ярема, хурна ни по-яки жегли, па... па ни подкара с по-жилави остени. Подкара ни он, ама гел-гелелим, да видим що става?!
Бидоха хората, че и така не може, па взеха да пошавръкват... Взеха да мислят. Разбра¬ха, че ний не сме родени за волове, разбраха, че и ний можем да си имаме царщина. Санким, разбраха, че можем и ний да имаме свобода. Па току се чуха пушки във Балкана. Стефан Караджата и Хаджи Димитър бяха минали Дунава със своите отбор юнаци.
Като се чу пушка, като замириса на барут, а оно... младите сърца трепнаха, като да речеш, че се от сън събудиха. А старите се кръстеха и думаха: ‘‘Боже, сполай ти’’. - Ама не би за много. Караджата обесиха, Хаджията утрепаха, момчетията изгинаха.
А народа пак наведе глава, па рече: – Ех, имало още да се пати!
Ама нали има една реч: кукне ли кука, ще се развие бука... Току се чу веднаж, че Ботев минал Дунава и юнашки се бие над Враца... Гръм, що е гръм, он не ще толко да изплаши хората, колко тая новина. Турчинът бая се уплаши. Па съм чувал от стари хора, че султана, като чул тая новина, таман три пъти го втресло. Би се Ботев, юнашки се би, ама нали малцина, що можеха да сторят...
По едно време чухме, че и он паднал. Ударили го баш у челото и главата му набили на върлина, та я носили из Враца да плашат хората.
Баш кога се чуеше това, една вечер Петко изтропа у нас на малите врата. – С Ботевата чета бях, – рече ми, па ни разбиха у Балкана, войводата убиха, а ний що останахме живи, пръснахме се из гората. Та додох, брате Вучко, и те моля, ако ме обичаш, крий ме.
Три дни се кри човека у моята одая, па една вечер... а он си плювна на краката, па – беж! – Във Влашко, – каже, – ще ида, там съм оставил Миленка.
А у село никой не чу за него.
Мина се година, година и половина, речи го, а Русия пойде против турчина. Надигна се Русия като хала, хвукна като вихрушка и турчина не се чу, не се видя... България се освободи!
Един ден Петко дойде в село с комитски дрехи... Он минал от Влашко с русите, та се бил у Балкана. Оттогава му думат Комитата.

***

Помниш ли, кога се бихме със Сърбия, Петко ходи и тогава доброволец.
Обича човека свободата, па това си е.
Чичо Вучко замълча, па настави: – А Миленка?! Она – бог да я прости!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания