Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Еленкинът годеж
І
ІІ
ІІІ
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

І

Днес цяло село се чуди и приказва за снощния годеж у чичови Боцеви.
Угледна е неговата щерка. Еленка я викат – сладко име, ала по-сладки й са сините оченца, които умилно, кротко светят под извити тънки вежди-пиявици, що сърце изпиват и памет завиват. Ала умница е тая гривоока изгора и не мята очи към всякого... Хрисима, умница, блага душа, с лице озарено от весела усмивка, със сърце, излеяно от кротост.
Едничка е Еленка на баща и майка. Тя, дето го рекли, им е и за син и за щерка; затова не пожали стрина Боцевица, майка й, ни труд, ни грижи над своето жъдано чедо. От малка още я приучи как се дом и къща въртят, как се полска работа работи.
Комшии сме, та всичко зная. И кой види само пъстрата Еленкина градинка, той ще да разбере, че тука е веща ръка работила.
Изучи я майка й, стегна я, и гривоока Еленка стана мома за бащина и майчина радост.
И година вече става откак тропат на чичовите Боцеви порти ергени, та най-много Либен.
Той е строен, снажен момък, с черни, въгленови очи под две тънки изписани вежди – два слога на бяло, широко чело, над което под накривен калпак къдрици се вият. В широкия си пояс Либен носи кавал – мил негов другар сладкогласен. И през чудните вечери есенни, кога село стихне, млъкне, кога сладко в тишината екнат седенкарски песни и се понесат тихо, трепливо и все по-високо, по-високо – сякаш литнат в небесата, дето засмян месечно си свети между рой звездици, па тихо-тихо се снишават и замрат, замлъкнат; ей в такива чудни вечери чуеш, че Либен засвирил с кавала. И понесат се в тая безмълвна тишина чудни звуци... А низ селцето нейде тропнат врата, скръцнат порти – излязъл някой, та слуша. Па ако е млад, слуша и въздиша; ако е стар, изохка дълбоко и с тъга си спомня за миналата младост...
Зла орисница от малък още орисала Либену тегловен живот. Десетгодишен беше той, когато се помина баща му, като му не остави нищо, нищо, освен своята сиромашия. От тогава заскита Либен ратай по хорски къщи, та докато отрасте и спечели малко, да си купи воловци и поеме своя работа. И сполучи да поизтика сиромашията из вехтата си къщица, та заживяха с майка си малко нещо по-честито.
Ех, малко нещо...
Две години вече ергенува Либен и падна му на сърце Еленка. Изпърво не се реши да й каже. Ала сърце много страда, кога нещо таи, и леко му е, кога се изкаже. И веднаж на кладенеца Либен спря Еленка и откри й всичко, с добри думи, с въздишки. А на благо сърце приятни са благи думи, и Еленка смал от радост не заплака. Па за двойна радост негова каза му, че много нощи го е мислила, ала е таила. Зер, нему се пада пръв да подкачи.
Разбраха се сърца им, па от тогава – какво бе от тогава?
Попитайте гъстите шумнати върби край кладенеца, попитайте ясен месечно или звездите: всичко знаят, всичко ще ви кажат. Сподирен от звездите, вечер месечко ги е издебял и колко пъти ги е озарявал с хубавата си усмивка; а върбите са слушали сладките им думи, и листя им често ги повтарят...
Търсеха се вредом, любеха се вярно тия двама млади. Ала чичо Боце не погледна с добро око на това.
– Едничка ми е и не искам да я почерня! Не я давам в немотна къща... Току й кажи много-много да не вилнее с оня голак! – говореше той на стопанката си.
– Ех, какво ща й ре, човече, като не ми дава сърце да я разплаквам?
– Де, де – не ти дава сърце да я разплакваш!... Не тъй, не, ами й събери ума в главата...
Ала стрина Боцевица си премълча.
И Либен и Еленка продължаваха да се срещат честити, блажени, унесени в сладки мечти за своето бъдеще. Позачуха, че се мръщил чичо Боце, ала малко бе ги грижа.
А той веднаж се щрецна и на Еленка.
– Дъще, – каже, – хем много-много не лудей с Либена: той не е за тебе. Ти ми порасни, та татко ти прилика ще ти найде...
Разплака се сирото момиче и вечерта не вечеря, а през нощта не мигна да заспи. Тежко й паднаха на сърцето таткови й думи.
На другата вечер при кладенеца тя поплака и пред Либена.
– Либене, вземи ме, отведи ме, ще ти пристана, инак татко ме не дава...
– Не, тъй не бива. Аз съм сиромах, немотен, и това не мога направи. Хората какво ще кажат? Ще опитам с добром, па ако не може, тогава...
– Какво ще правим тогава, мили?
– Ще те грабна.
– Аз и тъй ще дойда, – пошепна Еленка, па трепнаха черните й клепки и жежки сълзи се отрониха от гривите й очи.
– Недей, не плачи! – въздъхна Либен и ням, разтреперан, готов да заплаче, хвана я за ръката.

***

Сред село, на най-лично място се издига бяла, висока сграда на два ката, с чардак към пътя и с големи прозорци. Това е дядовата Ланджова кръчма, или „страноприемница”, както личи на голямата фирма над вратата. В долния кат на тая сграда е поместен тезгяхът с наредени по него шишета и чаши; там бедните селяни се наливат с гарушката на дядо Ланджо. В горния кат има няколко стаи, от които една е отредена за големците от селото, друга за нощувка, а третя, постлана с черги шарени, с картини по стените, служи за място, дето дядо Ланджо беседува и пие само със своите по-първи приятели.
По-оная неделя след черковен отпуск в тая стая дядо Ланджо и чичо Боце решаваха важни въпроси, по настояването на чичо Боце.
– Свате, – говореше той, – нивата е узряла и трябва да се жъне.
– Ако трябва, сърпът е готов, – умно отговори дядо Ланджо.
Чичо Боце и дядо Ланджо бяха първи приятели. Последният беше, кажи го, селски чорбаджия: и на пари, и на имот. Това бе и главната причина, та да щукне такава мисъл в главата на чичо Боце – да се всвати с Ланджовци, като даде своя Еленка за техен Никола. А Никола, като чорбаджийски син, беше май чапкънин. И той закачаше Еленка, ала тя любеше вярно и не си мени сърцето. Често тя му е ричала остри думи, клела е и него, и богатството им... Това знаеха и чичо Боце и дядо Ланджо, ала нали Еленка бе райско пиле, а Никола баш-болярски син?
Те по тоя въпрос бяха се събрали двамата приятели в писаната дядова Ланджова одая, отдето след дълги, подслаждани с ракия приказки, и двамата излязоха доволни и усмени.
– Ударих кьоравото! – рече в себе си чичо Боце.
– Такава снаха и царят няма! – помисли си дядо Ланджо.
Зер, тия бяха вече уговорили и натъкмили годежът да стане – за снощи. И той стана, ама някак наопаки.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания