Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

На майчин гроб

Ей там, на другия край на селото, дето зимно време вият и се гонят гладните вълци, дето бурите и виелиците играят своето диво хоро, придружено с оная зловеща песен, от която настръхват косите на човека, там се намира схлупената и сега пуста къщица на бедната вдовица Пена. Пена бе останала вдовица с тригодишното си момченце Ванко. Пена бе бедна, ала бе трудолюбива и мъничкия Ванко още не бе останал гладен и нестоплен.
Това, което ще ви разкажа, се случи през зимата.
Една вечер собата в едничката стая на Пенината къщица гореше силно, защото през деня Пена бе донесла дръвца от ближната кория. Стаята бе се добре стоплила и Ванко сладко – сладко си спеше. Вятъра страшно свиреше и тропаше по закнижения прозорец.
Пена бе седнала край собата и поправяше някаква си дрешка на малкия Ванко. Тя дълбоко бе се замислила... По едно време тя се услуша, неи се стори, че чува някой да хълца. Погледна Ванка, а той дълбоко спеше. Тя пак се вдаде в работата си, а вятъра зави, запищя по прозореца... И пак всичко утихна. Пена пак се услуша – някой хленчеше вън под самия прозорец. Тя се доближи до него и тихо по¬пита: – Кой е там? – Никой не отговори.
– Кой е там? – повтори тя.
– Стринке, – се обади един разтреперан глас. Пена бързо излезе вън. Под самия прозорец тя видя Тота, сирачето, свита на кълбо и плаче.
Още на петата си година Тота остана сираче без баща, без майка и никой не се погрижи за нея, нито пък някой я взе за хранениче. Тя бе грозна. Боже... боже!
Остана Тота сираче и се заскита по чуждите вратници: голо, гладно и нечисто. Тук-там хората й подаваха по коричка хлебец и тя живееше.
Сега Тота бе се намерила случайно под Пенината къща. Пена като я видя помръзнала и вкочанясала от студ, тутакси я внесе вътре.
Очите на бедното дете засветиха, като почувствува животворната топлина в стаята. Пена се потруди, и вкочанясалите членове на сирачето се размръзнаха и стоплиха. После тя й даде хлебец и чорбица, останали от оскъдната им вечеря, и Тота лакомо заяде. След като се наяде, Пена я тури при Ванка и тя сладко заспа.
Тота остана у Пенини. – Ами кой ще я погледне, – мислеше си Пена. – Нека седи. Както храня и чувам едното, така ще храня и чувам и другото.
От друга страна Ванко и Тота се свикнаха помежду си, и на Пена бе драго да ги гледа как си играят.
И така Тота остана при Пена, която се трудеше за нея като за свое чедо. Тота почна да й вика мамо, Пена я обичаше, милуваше, и вечер, когато двете деца заспяха, тя дълго време се молеше за тях.
Веднаж Пена отиде за дърва. Времето бе страшно. Остър вятър фучеше из корията, ломеше храстье и дръвье. Пена се късно завърна. Тя завари двете си дечица прегърнати едно до друго и заспали. Пена се почувствува доста отслабнала и на другия ден бе болна, тежко болна. Мина се ден-два, а тя все по-зле и по-зле отиваше. Лицето й изсъхна, пожълтя, очите й хлътнаха в главата и тя си почувствува края.
– Боже. – мислеше си тя, – какво ще стане с децата, – и сърцето й се свиваше от мъка.
Един ден (петия след поболяването й) тя повика децата при себе си. Те и двете се увиха около шията й и заплакаха, като че предчувствуваха нещастията, който ги очакваха... Сърцето на Пена се свиваше, а сълзи като град се сипеха от очите й. Тя едвам продума, като ги милваше:
– Деца, помнете майка си. – Това бяха последните й думи.
И когато да я заровят, заедно с писъка на децата, заедно с погребалната молитва на попа, излезе страшна буря, грозна виелица. Запищя, засъска силен вятър, заваля едър сняг, запяха стихиите зловещата си погребална песен, заплака природата, закънтяха долове и баири...
Черна и страшна бе нощта. Бурята още не преставаше, а се по-грозно и по-страшно върлуваше.
Из пътя към гробищата, хванати за ръце, вървяха две деца – Ванко и Тота. Вятърът им брулеше зачервените лица, по които имаше следи от сълзи. Те се стискаха за ръце, хленчеха и отиваха към гробищата.
А вятъра фучеше ли, фучеше!
Сутринта намериха децата умрели на гроба на майка си. Както се били сгушили, така се и вкочанили...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания