Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни разкази
Край воденицата
Андрешко
На майчин гроб
Пъдар
Невеста Нена
Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа
Гусларят
Престъпление
Кал
Самичка
Косачи
Селско чудо
Пролетна измама
Братя
Тодор и Рада
Задушница
Хитрец
В съдилището
Любов
Моите приятели
Закъснялата нива
Орисия
На оня свят
На браздата
Еленкинът годеж
Печена тиква
Гост
Мило е отечеството
Спасова могила
Изкушение
Вдовец
Кито
Нещастие
Летен ден
Ветрената мелница
Кумови гости
Проклетисаната гора
Душата на учителя
Петко Комитата
Адвокат
Лепо
Рале
Иглика
Старият вол
По жътва
Напаст божия
Самодивските скали
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни разкази
Автор:
Елин Пелин

Орисия

Ех, тая пуста черга! С каква радост, с какъв мерак бе я ткала буля Калистратица! През много дълги зимни нощи тя си не почина, тежък сън я не обори. Вечер, щом слънце зайде, жаловното зимно слънце, и черна, студена нощ удавеше селото, буля Калистратица ще влезе в разбоя и в ръцете й ще запее сръчно гладката липова совалка, ще заскърцат тихо нищелки и набърделки.
Туп-гуп... туп-туп! Чак до зори.
Тъче неуморно тя, а в очите й свети младост и сила. Буйни гърди се повдигат от накипели мечти и желания за честит и дружен живот с Калистрат. Млада кръв запали необуздани мисли и те заредят пред очите й мили сънища: всред кичеста градина, между цъфнали овошки се губи, като гнездо свито в шубрачка, малка варосана къщица с чисти стъклени прозорци, с хубави стаички наредени, накитени от нейната похватна ръка; по средата пъстрата черга, като цариградски килим, а по нея слънчеви лъчи си играят и мамят веселите врабченца да кацат по стъклените прозорци.
Туп-туп... туп-туп!
Ех, добър е господ! Само труд и постоянство и всичко по реда си ще тръгне. Ще се отплати Калистрат от лихвари, ще се отърве от тежък бащин борч, ще купи по-яки воловци. Той е млад, юнак и работник. Ще хване тежко рало в чевръсти ръце и мерно ще закрачи по черни угари, и едър пот ще потече от широко чело по ровката земя, и слънце от радост и надежда ще грейне в доброто му сърце... Мил и сладък живот!
Туп-туп... туп-туп!
И нещо се топи в младото Донкино сърце, нещо хубаво и чисто се топи там на благи сълзи, избликва от очите й и мокри хубави и пълни страни. Златни надежди удвояват силата на морни ръце, и пее гладката совалка, и скърцат нищелки и набърделки, и разбоят непрестанно бие:
Туп-туп... туп-туп!
Калистрат, полегнал до топлата печка, гледа своята млада невеста, що вчера, речи го, в къщи е довел, и следи с очи, как се движат пълни бели ръце, как се вдигат обли гърди под кенарени нагръдки, па съглежда и тия чудни сълзи, що трептят срещу лампата като два маргарита, и жилото на неволно безпокойство пропъжда из ума му веселия рояк от щастливи мисли. Приближава той хубавата си невеста, заглежда я в очи:
– Що ти е Донке? Защо са тия сълзи?
Тя изпуща пъргава совалка, метне ръце на мъжките му рамене и шепне:
– Калистрате, бог да те поживи – честита съм, Калистрате! Честита съм и не мога да ги спра тия сълзи! Хубаво ми е, мило ми е... че работя, че сме дваминка, че ти си при мене. Их, боже! Калистрате, иска ми се все да работя, да работя!
И маргаритите, що трепкат на босилковите й клепки се сипнат, един след други като градушка.
– Донке, не искам сълзи, – разтреперано примоли Калистрат. – Недей ги рони. Не мога да гледам сълзи. От детинство съм ги загледал на очите на клетница майка. Сълзи на черно тегло, горчиви сълзи... Нож сърцето ми разпаря, само като видя. Донке, не искам сълзи. Де ми запей!
И двамата почнат да се милват като два гълъба. Па току екне тихичко и сладко Донкиния глас:

Де гиди млади години,
колко се лесно минават!...

– Донке, не ща тая! Не искам тъжовни песни! Запей друга, весела... от широко сърце!
Малката стаичка екне от Донкиния смях. Тя пусне наново совалката и подхване.

Не следи ме, месечинко виторожка,
не дебни ме –
не отивам, месечинко виторожка,
в път далечан, най отивам,
месечинко виторожка, у Радини!

– Ето на – такава песен искам. Карай, карай, та го закарай барем у Радини!
И Калистрат се провикна от се сърце.
– Е-е – ех!
Ах, млади години! Спрете се барем за един миг, за колко цигара се пали... И за малко, много давате.
Така хвърка нощта. Пропяват първи петли, първи и втори. На постелката отдавна спи морен Калистрат, а совалката се. още псе в Донкините работни ръце:
Туп-туп... туп-туп!
Такъв труд! И най-после, един ден радостно възсия Донка. Мечтите й, мерака й, мъката й, грижата й добиха, що искаха: от кроеното се отсука пъстра, писана черга за едната хубост.
Кога човек постигне нещо, добива сила и друго да иска. Такова е човешкото сърце – вечно иска и вечно желае. И Донка се затруди за много още работи и забърза да постигне мечтите си, с кои от детинство бе порасла: нова къща и нова наредба. Скъта тя в ковчега пъстрата черга да им стои нова, за новата стая.
У Калистрат душа не остана от работа. Ясно слънце го на нивата заваряше, а вечер на нивата с него се прощаваше. Воловци без сили остаха, но той ги гледаше като същи деца, кърмеше ги всека сутрин, гладеше ги по челата, а като впряга ще им рече:
– Хайде, братя, на нивата! Живот заедно, смърт пак заедно.
А те го гледат мило с големите си безстрастни очи, сякаш че разбират. Па и трима бодри и силни пойдат към полето, изпращани от пъргава Донка.
Върху плещите на Калистрат тежеше бащин борч, удвоен и утроен от лихвари, и той не жалеше ни младост, ни здраве, само да се отплати.
– Ех, и това веднъж да снема от гърба си, па да кривна шапка, па да видиш ти, кой е Калистрат, – говореше той пред Донка.
– Ех, дай боже!
Ала бог не даде. Случиха се усилни години, усилни и тежки. Навървиха се една след друга кишовни зими, та измориха добитък, заредиха се летни суши и градушки, та сеитбите и семето си не дадоха. Почерня измъчен народ, объркаха се клети сиромаси какво да правят, кому да се молят – на бога ли или на дявола.
Лихвари го потеглиха на съд, па опримчиха и кого не бяха.
Калистрат, работникът, юнакът Калистрат, сведе глава, прехапа устни и рече:
– Ами сега?
Вместо борч да отплати и да струпа къщурка по за света, той си трупна още борч въз борча, зер му умря галения Сивчо, и той взе с лихва та го замести. Па му се родиха и дечица – две близначета. Мънички са, бог да ги поживи, ала и по тях отива доста.
И рухнаха галени надежди, събориха се златните Донкини кули за честито бъдеще.
Е, всичко ще се пренесе. Човешкото сърце много трае. И Донка удави хубава младост в горчиви сълзи.
Бог високо, цар далеко.
А Калистрат нема сила да утрае. Плю на всичко, па се пропи, и се опропасти.
Минаха се дълги неволни години.
Веднъж дойде бирникът за данък. Калистрат се чеса, чеса, па избяга. От много отдавна пара не бе се завъртяла в съдраните му джобове, нито бе остало за продан нещо. Кога бирникът влезе в разградения и пуст Калистратов двор, и куче нема да го залае. То бе една ранна есенна сутрина. Паднала бе първа слана и селото лъщеше като сребърно под предвестни утринни лъчи. Вайкаха се дълго бирникът и кмета: що да вземат и що да оставят. Всичко вехто, счупено, пари не чини. Само пъстрата черга, под която още спяха двамата близнаци, ще може да отсече нещо.
– Ох, недейте, за бога, милост! – пищеше Донка премаляла,
Но суровият стражар отви малките прегърнати и спящи братчета, сгъна чергата и я отнесе. А след него излезе бирникът и кмета.
Слушайте, що направи царщината от тая черга.
Най-напред в околийското градче прогласиха, че еди кога си ще се продава за държавен дълг еди каква си черга. Един евреин, възползувай от случая, отиде на уречения ден, наддава и я купи за 5 лева. Не се знае къде отиде тая писана черга, но историята на петте лева, които държавата спечели от нея, е дълга и широка.
Тя беше една бяла хубава петолевка, която зае почтено място в държавното ковчежничество, а оттам излезе с хиляди свои другарки и влезе в заплатата на дядо владика. Тоя благочестив старец беше повече чревоугодник, отколкото сребролюбец, и на един обяд изяде и изпи тая нещастна петолевка.
Раздробена на 5 малки бели левчета, които безропотно си взеха сбогом едно от друго, тя се впусна да пътешествува по света и стана причина на много радости и горчила, на много смехове и на много сълзи. Едни от тия бели левчета дълго време си почиваха в дълбоките кесии на скъперниците, чийто прахосници синове отново ги разиграха; други станаха причина за убийства. Събрани веднаж пак дружно в ръцете на един големец, те купиха честта на едно бедно, хубаво момиче, което после се обеси с въже, купено от тия пари.
След като преходиха, пак пръснати един от друг, много градове и села на майка България, след като влизаха ту в мазни търговски кесии, ту в хубави женски ръце, ту в скъсани сиромашки джобове; след като търпяха ядове и се пръскаха на петачета и на стотинки, след като се дробиха по гуляи и веселби, те пак попаднаха в ръцете на бирника, оттам отидоха в ковчежничеството. Станаха пак петолевка. Обаче на едно царско тържество тя биде пак изтеглена и правителството купи с нея един кьор-фишек, и една вечер го пална. Той се издигна с ужасен писък към спокойните вечерни небеса и се пукна над големия град, над който се посипаха чудни, мили звездици – сини, зелени, червени, алени и на всички ония шарки, що имаше в продадената Донкина черга.
А народът отдолу викаше ”урааа”!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания