Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Пижо и Пендо
Старата пара
Кумови гости
От Пена до Пижо
Гиго
Три силуета на горубленския път
Отечество любезно
Писмото на Пижо
Ветаро
Гелевата мука и неволя
Самодивско пиле
По пътя
Нощ
Герчо
Нане Джуровата Грозданка
Добра среща
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни
Пижо и Пендо
Автор:
Елин Пелин

Самодивско пиле

Ела, бре Йоване, пусто да остане,
ела да се видим – откога те тражим.
Днеска цел ден пием! Защо? Че ти кажем.
Не е ни от жалба, ни от радост върла,
рекох ужком така чашка да му хвърла,
па ойде килото... Е – оно е мерка –
другото по него беше за почерпка,
пийнах му от чудо. Пусто чудно чудо!
Новина научих днес у Голо Бърдо.
Като гръм ме тресна она по главата
и в шемето, брате, спрех у мехната.
Знаеш що станало вчера в саминало,
пристанала Яна от Лисичо Било,
за Вуте гайдара от Вълчо Котило!

Йован чу и ахна, па зе да се дзвери,
уста си отвори – дума не намери
и как бе застанал ребром пред вратата,
като кютук дъбов бухна се в мехната.
– Бре, що думаш, Пижо – нека е хайрлия,
те, за новината и я кило пия!

Не е, брате, село пусто, като село –
пръснало се в планината, та се не видело.
Накацали къщурките от чука на чука –
кукувица там да кукне, не се чуе тука.
А и тамо божи хорица живеят,
зиме мръзнат, лете се на слънце греят,
трудят се и чоплят каменяко,
да се роди нещо – ръж сред буренако.
Ала инак хубост ненагледна,
слади ти окото и душата бедна.

Счичкали се чуки, върхове, гори, балкани,
като ризи дрипави ровинища постлани –
докъдето погледа улови,
гънки, гънки, като на потури нови.
Е-е, пък там високо, като на полица,
пътечка кривули. Горе лети птица...
Пещери, скали – замръзнали владици,
а по капите им си пасат козици.
Стръмно, страшно, свет да ти замае,
а най-доле мътен Искаро играе.

Планина е, па ще има връове високи,
планина е, па ще има долове дълбоки –
по връове орлица се вие,
по долове вук че да се крие.
Орлица е Яна от Лисичо Било,
вук бе Вуте от Вълчо Котило.
Що бе чудо, що бе хубост, пуста Яна!
Едра, снажна, набита – мецана.
Очите й пусти – лалугери живи,
клепките й – нежънати ниви,
дека стъпи, земя се превива,
кой я срещне, от път се отбива,
още моме, таквая малечка,
като че бе бозала от мечка.
Дивото й теглеше душата,
страшното я викаше в гората.
Она беше родена пастирка –
ка препаше шарена престилка,
ка нарами кривак дреновица,
ка уземе гърне с лютеница,
ка подкара стадото на паша,
раздипля се планината наша
и гората сама че излезе
да я кани у нея да влезе.
Сенки си на път й постила,
те от тая до друга могила,
па я среща, радва и милува,
па й с листа сладко хортува:
– Яно, чудо, Яно, стани птица,
Яно мари, стани гургулица –
ден и нощ у мене да живееш
и по всеко дърво да ми пееш.

Па каков и пусти Вуте беше!
(Добре че ги двама Искаро делеше.)
Он бе младо като нея, кротко като пиле,
е, и он овчар бе, и баща му бил е,
ама инак беше душа – памук мека,
мехлем да я сложиш, оздравя човека.
Па бе мъдър като старец, като даскал умен,
а в разговор – кавал сладкодумен.

Срещнаха се при Искаро он и Яна,
он отсреща в каменяко, она оттук на поляна,
докарали двама ожаднели стада
на водица бързотечна, на прохлада.
Застанаха те насреща. Она го погледна...
Пъстро пиле влете в душата му бедна
и го клъцна, и усети болка сладка,
в сърцето му не остана кръв ни капка.
То заби, заудря, премалело,
тая болка не сетило, не видело.
Не изтрая Вуте. Шъкна, завърте кривако,
стадото подгони бързо и заби в трънако.
И чу страшни в сърцето бумтежи,
и ушите топовни гърмежи.
Пред очи му пламнаха пожари,
а след него смех весел избухна.
Във вълните на Искаро бухна.
И заплиска като лебед волен.
– Майке, майке, дали не съм болен –
рече Вуте, седна да почине,
разтри чело, дано му умине.
На други ден гяволо рогати
грабна Вуте, па го там изпрати.
Гледа Вуте – насреща пред него
стои Яна и с очи яде го.
Па му дума некак закачливо:
– А бре, Вуте, а бре момче диво,
вчера литна оттук като птица –
вук ли виде, мечка ли стръвница?
– Видох, Яно, видох... гълъбица.
– Не си зърно, Вуте, да те клъвне.
– Не съм дърво, пилето да скрием...
– Имаш ръце, Вуте, улови го!
– Не е пиле като пиле, Яно, оваджиско,
а е пиле пусто самодивско.
А Яна го гледа и се смее:
– Вуте, Вуте, не ще те огрее,
истина съм самодивско пиле.
– Че те ловим със омайно биле.
Че уплетем мрежа от коприна,
че заградим гора със къпина.
– Мутен Искар между нас се вие.
– Въз баиро он че се отбие,
ако двама, Яно, го помолим,
ако двама от сърце се волим.
– Не бих, Вуте, на молба паднала,
по бих лесно вода препливала.
– Яно, Яно, би ли ме земала!

Още Вуте рече-недорече,
Яна скочи у Искаро вече.
И заплива като риба-мрена,
бърза вода направи на пена
и изскочи срещу в каменяка,
па прегърна Вуте със кривака...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания