Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Епопея на забравените
Опълченците на Шипка
Кочо
Караджата
Братя Миладинови
Раковски
Братя Жекови
Каблешков
Левски
Бенковски
Волов*
1876
Паисий
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Поезия
Епопея на забравените
Автор:
Вазов, Иван

Братя Миладинови

Попейте ми, красни македонски деви,
попейте ми ваште невинни припеви,
втъкнете си китки, пратете ми клик
на вашия кръшен и звучен язик.
Треперяйки сладко, аз ще да ви слишам
и към вас ще фъркам и ще да въздишам
ведно с тиха Струма, ведно с мътний Дрин,
ведно с ека жалний, що праща Пирин;
летете, ехтете, песни македонски,
печални кат песни на бряг вавилонски,
сдружени с въздишки и с оковен звън,
дигайте, будете от гробния сън
тез спомени стари, тез преданья вети,
що кат сенки чудни пълнят вековете:
юнаци измрели без гроб, без венци,
за горска свобода паднали борци,
орляци левенти, дружини отбрани,
покрити със слава, със кърви и с рани,
наредени мълком, готови за бран
окол Крали Марка – вечен великан!

Дивний Крали Марко! Всеславянска славо,
на тъмни фантазий създанье мъгляво,
Ролан македонски, заветен и мил,
ти векове с твойто име си пълнил!
По кои полета, по коя пустиня –
ти не си размахвал сабя дамаскиня?
Де не се е мяркал твоят страшен стан?
Къде не си мятал златен боздуган?
Де не си се борил с Муса-Кеседжия?
Де не си препускал коня Шарколия?
В коя скала здрава, във кой камък як
диря не остави грамадний ти крак?
От Белград до Прилеп, де в глуха пещeря
турят ти въртопа тъмните поверья,
до Кукуш печални и до Хеликон
призракът се носи на черний ти кон
и се мярка твойта неизмерна сенка.
Коя ли бе тая баснословна ненка,
що откърми тоя дивен исполин –
с един крак на Емус, с другий на Пирин?!

Летете, о песни, спомени големи,
въздишки последни за бившето време!
Пейте ги, девици, при Пинд и при Шар,
пейте ги при Струга, град хубав и стар,
дето се родиха двата Миладина,
на Македония двата верни сина.

Във влажни тъмници, пълни с мрак, вони,
помежду вековни и потни стени,
гниеха два брата, в окови два роба,
кат два живи трупа, фърлени в два гроба.
Векове минаха!...От слънце заря,
нито от надежда до тях не огря!
Проклети бъдете, о тъмници влажни!
Колко вий стопихте сърца, сили снажни,
колко зли насилья, жъртви, младини
погълнаха ваште смрадни глъбини!

Димитри бе влязъл пръв у свойта бездна.
Константин по-после кат него изчезна.

Защото в един век, за правдата глух,
разбуждаха смело народния дух
и на братя родни чрез родното слово
те готвеха битви и бъдеще ново;
защото те първи усетиха срам –
туй велико чувство, и в глухия храм
сториха да екнат химни ясни богу
на язик, погребан от векове много;
защото казаха: „Народ сме велик
и господ познава нашият език!”
И викнаха силно: „Мразиме хомота
позорен и мръсен на фанариота!”
Защото смеяха, без да ги е страх,
с силний да се борят и не бе ги грях
да пропаднат жъртви заради народа
с тия сладки думи: наука, свобода;
защото сбирaха песни по цял край,
тъй както при Тунджа момите през май
триндафили сбират и в кошници гуждат,
затова по-рано от сън се събуждат;
защото увиха китка миризлива
от здравец и росен, и от клас на нива;
защото от всите гори и реки,
седенки и сватби, хора и тлъки
напевите сбраха, въздишките сляха,
на седата старост в паметта копаха;
защото струпаха в един общи тон
всичко, що бе отзив, припев, звук и стон,
затова една нощ патрикът нахлузи
свойто черно расо и злобно каза:
„За тез два хайдука трябват железа.”

И ето защо са днеска оковани,
и в тия тъмници живи закопани.
Дълго те търпяха. Тъмничният смрад
отравяше бавно живота им млад.

Внезапно известье за милост довтаса.
И Фенер, котило на ехидна раса,
гняздо на кощунство, на леност, на блуд;
Фенер, по срама си позорно прочут;
Фенер, откъдето през векове цели
разврат и мъртвило в света са се лели
и който забули всичкия възток
с една гъста мрежа и никой тълчок
на духа не даде, нито мисъл нова
на човека, паднал във дрямка сурова,
без вяра в борбата и без идеал;
Фенер при такваз вест потрепера цял
и уплашен рече: „Друг е божий съд!
Тия два убийца трябва да умрът!”

И кат се прекръсти, прати им отрова.

Нощта бе студена, мрачна и сурова.

На заранта рано тъмничния свод
огласиха думи: милост и живот!
А бедните братя в предсмъртни страданья
изпущаха свойте последни стенанья.
И вече обзети от гробния хлад,
те пращаха сбогом на божия свят
и шушняха тихо с гаснееща сила:
„Как много те любим, Българио мила!”

1882, Пловдив

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания