Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Руски Паспорт
Убийството на Юлий Цезар
Журналистика в Тенеси
Как редактирах селскостопански вестник
Жив или мъртъв
За бръснарите
Тайнственото посещение
Банкнота от 1 000 000 лири стерлинги
Дупчете, братя, дупчете!
Разговор с Артемъс Уорд
Откраднатият бял слон
Интервюто
Разказ за доброто момче
Разказ за лошото момче
Руски паспорт
Как авторът бе измамен в Нюарк
Канибализъм във влака
Разказ за любовта на ескимоската девойка
Разказът на капитана
Легенда за Загенфелд в Германия
Великата революция в Питкеърн
До кандидат-гения
Макуилямсови и автоматичната сигнализация против крадци
Смъртоносен жребий
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Американска литература /Разкази
Руски Паспорт
Автор:
Марк Твен
            

Жив или мъртъв

През март 1892 година живеех в Ментон, на Ривиерата. В това уединено кътче човек на спокойствие може да ползва всички блага, които в Монте Карло или Ница ще трябва да дели с гъмжащите туристи. Ментон е тих и непретенциозен, богатите рядко отсядат тук. Само от време на време пристига по някой по-състоятелен господин. Наскоро се запознах с един такъв богаташ, ще го нарека Смит, за да запазя в тайна самоличността му. Една сутрин, докато закусвахме в Английския хотел, той възкликна:
– Бързо! Вижте онзи човек, който тъкмо излиза. Хубаво го вижте.
– Защо?
– Знаете ли кой е той?
– Да. Някакъв богат производител на коприна от Лион. Пристигна тук няколко дни преди вас. Казват, че вече се оттеглил от бизнеса. Винаги изглежда някак тъжен и самотен, сигурно си няма никого на света. Казва се Теофил Маньон.
Поисках да узная на какво се дължи подчертаният интерес на Смит към мосю Маньон, но събеседникът ми потъна в дълбок размисъл. Или може би спомени. Накрая каза:
– О, не мога да си спомня.
– Какво не можете да си спомните?
– Една от най-прекрасните приказки на Ханс Кристиан Андерсен. Тази, в която едно момченце си имало птичка в клетка, но не є обръщало достатъчно внимание. Птичката леела чудни песни, но оставала нечута и неоценена. След време песента є станала по-тъжна и по-тиха, защото страдала от глад и жажда, а накрая заглъхнала съвсем. Птичката умряла, а детето страдало, смазано от собствените си угризения. Повикало другарчетата си и с горчиви сълзи и ридания я погребали. По същия начин порасналите деца морят от глад поетите и артистите си, а после леят сълзи край гробовете им. Аз...
Тук бяхме прекъснати. Но същата вечер Смит ме покани в ателието си на чаша скоч и цигара. Вътре беше уютно и приятно, в камината пламтяха маслинови подпалки. Отвън се долавяше приглушеният тътен на прибоя. След втория скоч и куп празни приказки Смит каза:
– Смятам, че добихме подходящо настроение, за да ви разкажа една любопитна история. От дълги години тя е тайна между мен и още трима души, но сега мисля да наруша забраната. Имате ли нещо против?
– Съвсем не. Продължавайте.
Той подхвана следната история:
– Някога, наистина много отдавна, като млад художник обикалях из френските провинции, за да правя скици. Скоро към мен се присъединиха двама също толкова млади художници – Клод Фрер и Карл Буланже, сприятелихме се и продължихме заедно. Бяхме толкова щастливи, колкото бедни. Те бяха две лъчезарни души, които вечно се надсмиваха над бедността и умееха да се забавляват чудесно във всякакви условия. Обаче в едно бретонско селце толкова я бяхме закъсали, че един художник, беден колкото нас самите, буквално ни спаси от глад. Казваше се Франсоа Миле...
– Какво? Великият Франсоа Миле?
– По онова време въобще не беше велик. И беше толкова беден, че се хранеше само с ряпа, а и тя понякога липсваше от трапезата му. Ние четиримата станахме неразделни приятели. Рисувахме заедно, трупахме нови и нови платна, но почти никой не ги купуваше. Изживяхме две великолепни години заедно, но оскъдицата ни гонеше по петите!
Един ден Клод каза:
– Е, момчета, стигнахме докрая. Хората в селото са се наговорили против нас. Никой не иска да ни заеме и пукнат грош, преди да си изплатим дълговете.
Това ни смрази. Бяхме отчаяни. Положението беше безнадеждно. Дълго мълчахме. Накрая Франсоа Миле рече с въздишка:
– Нищо не ми хрумва, абсолютно нищо. Предложете нещо, момчета.
Никой не продума. Карл скочи и почна да крачи нервно из стаята, после възропта:
– Срамота! Погледнете тези платна – картините ни са доста по-хубави от много други, без да цитирам имена. Хората го казват.
– Казват, ама не купуват – обади се Миле.
– Не купуват, ама казват. И е истина. Виж само "Благовест" струва...
– Хей, Карл, предложиха ми за "Благовест" пет франка.
– Кога?
– Кой?
– Къде?
– Взе ли ги?
– Ама чакайте, защо всички говорите в един глас. Мислех, че ще даде повече... Сигурен бях... Така де... Поисках му осем...
– Е, и?
– Каза, че ще се обади отново.
– Гръм и мълнии! Защо бе, Франсоа!
– Добре де! Беше грешка! Държах се като глупак. Момчета, аз за добро...
– Да бе, да. Просто спри да се правиш на скъп!
– Как скъп? Че аз ще я дам дори за една зелка... Ще видите!
– Зелка! Не споменавай такива вкусни неща, че устата ми се пълни със слюнка.
– Момчета – обади се Карл, – хубави ли са нашите картини? Отговорете ми на този въпрос.
– Да! – ревнахме в един глас.
– "Хубави" или "от най-високо качество"? Отговорете ми! – настоя Карл.
– Толкова хубави, че ако върху им се изпише някое прочуто име, ще се харчат на баснословни цени – отвърна някой.
– Така е. Но какво от това? Какво от това? – запитахме един през друг.
– Значи ще им добавим някое прочуто име.
Разговорът секна. Всички извърнахме въпросително поглед към Карл. Що за номер е намислил? Откъде ще вземем на заем прочуто име?
Карл помълча театрално и каза:
– Ще ви направя напълно сериозно предложение. Смятам, че моят проект не само ще ни спаси от приюта за бедни. Не само е абсолютно сигурен и безопасен, но може би ще направи всички ни богати...
– Богати? Ти си полудял!
– Не, не съм.
– Ум нямаш. Какво според теб значи богат?
– По сто хиляди франка на картина.
– Божичко, той е превъртял. Съвсем е откачил.
– Скъпи Карл, лишенията ли помрачиха разсъдъка ти?
– Карл, гълтай хапчето и право в леглото.
– Първо го вържи... Да не вземе да буйства...
– Сега ще дойде чичо доктор, после...
– Стига! – отсече Франсоа Миле с престорена строгост. – Оставете го да се изкаже. Хайде, Карл, кажи, ка-къв е тоя проект?
– Добре, слушайте! Първо обърнете внимание на всеизвестния факт, че много велики художници са били признавани чак след като са се гътнали от глад. Това е толкова закономерно, че се осмелих да изведа закон, който гласи: Човечеството е способно да открие гения и да оцени по достойнство творчеството му чак след неговата смърт. Значи работата е проста – ще хвърляме жребий и един от нас ще умре.
Всички бяхме треснати от мълния. След секунда мълчание се изля нов бурен поток от медицински съвети за спасяването на Карл. Той търпеливо изчака емоциите да стихнат, после невъзмутимо продължи:
– Един от нас ще умре, но ще спаси останалите. И себе си. Мъртвецът ще бъде прочут, а всички ние – богати. Казвам ви, че зная какво говоря. Ето и самата идея. През следващите три месеца избраният да умре ще рисува с всички сили, непрестанно... Не картини, не! Основно скици, етюди, рисунки, фрагменти с няколко бръсвания на четката и без специален замисъл, но негови, с характерните му инициали на видно място. Трябва да подготвя по петдесетина скици на ден, всяка да съдържа особения му маниер, за да се разпознава лесно, да се вижда, че е негова. Точно такива работи прибират най-тлъстите пачки, музеите плащат баснословни суми за подобен боклук. А ние ще имаме цял тон от тези безценни шедьоври на покойния майстор, представете си, цял тон! Докато той рисува, останалите ще трябва да подготвят Париж и цяла Франция за славата на прочутия творец. И когато интересът към него стане достатъчно силен, ще им поднесем трагичната му смърт и ще му направим грандиозно погребение. Схващате ли?
– Н-не, не съв...
– Какво не разбирате? А-а-а-а! Не, бе, човекът няма да умре наистина, само ще си смени името и ще изчезне. А ние ще погребем и ще оплачем чучело, това е...
Въздишка на облекчение премина през всички гърла, в следващия миг избухнаха аплодисменти, понесоха се възторжени викове "Ура!", после наскачахме и запрепускахме из стаята като полудели, запрегръщахме се от радост и надежда. Часове наред обсъждахме великия план, без дори да се сетим колко сме гладни. Уточнихме всички подробности, хвърлихме чоп и се падна да умре Франсоа Миле.
Събрахме последните си оскъдни притежания – все неща, с които човек никога не се разделя, заложихме ги, за да имаме някой франк за из път, оставихме малко на Миле за ряпа, с която да преживее до смъртта си.
На другата сутрин се разделихме и всеки пое в различна посока. Карл потегли към Париж, Клод и аз хванахме черните пътища на провинцията. Носехме по дузина от малките картини на Миле, за да ги продаваме.
Аз вървях два дни, за да се отдалеча достатъчно, после седнах да скицирам една вила в покрайнините на някакъв град. Видях собственика горе на верандата и реших, че ще се заинтересува. Така и стана. След няколко минути любопитството му надделя и той слезе при мен. Работех бързо и уверено, той кимаше одобрително, после съвсем се разпали и обяви, че съм голям майстор. Аз оставих четката си, бръкнах в чантата си, извадих една от малките картини на Миле, посочих инициалите в ъгъла и гордо се тупнах в гърдите:
– Как иначе, той е мой учител!
Човекът явно се притесни и аз настъпих:
– Нима не познавате подписа на Франсоа Миле?
Как ли би могъл да го знае, естествено? Нашият обаче толкова се зарадва, че е излязъл от конфузното положение, и енергично заклати глава:
– Да, разбира се, та това е Миле! Как можах да се объркам. Разбира се, че го познах! – и веднага пожела да купи картината.
Аз първо се дърпах, но накрая склоних да я откъсна от сърцето си за осемстотин франка. Цели осемстотин франка, а Миле би я разменил за един хляб. После завърших картината на вилата и му я продадох за сто франка – нали съм ученик на такъв велик майстор. Изпратих осемстотинте франка на Миле и на другия ден потеглих към нов град. Продавах по една картина всеки ден и винаги казвах на клиентите си: "Пълен глупак съм, че се разделям с шедьоврите на Франсоа Миле, те са безценни, защото горкият художник е много болен и едва ли му остава много живот, а когато издъхне, картините му ще струват цели купища пари."
Мало и голямо вече знаеше, че великият майстор скоро ще се пресели в отвъдното. Аз бях измислил тази тактика вечерта, преди да потеглим. Оказа се неочаквано успешна. Освен това от време на време подшушвахме на провинциалните редактори да пускат кратки информации в пресата, в които името на Франсоа Миле се споменаваше редом със световноизвестните художници. Широката общественост трепереше за състоянието на "майстора", сянката на "най-лошото" трагично облъхваше всяка купена негова картина. Скоро по целия континент и даже в Америка се заговори за художника чудо.
Когато изтече месец и половина, тримата се срещнахме в Париж да направим равносметка. Оказа се, че сме продали осемдесет и седем малки картини и скици за общо 69 000 франка! Най-големият удар бе на Карл, който продал "Благовест" за двайсет и две хиляди франка. Решихме, че е дошъл моментът да нанесем финалния нокаут. Писахме на Миле да се тръшне на легло, бързо да се стопи и да издъхне до седмица.
Спретнахме си тържествена вечеря, а на другия ден Клод и аз потеглихме да се грижим за Миле през последните му земни дни. Редовно осведомявахме притихналия в очакване свят за състоянието на майстора, а накрая тъжната кончина покруси световната общественост.
Помните ли колко знаменитости събра траурната церемония? Що поклонник дойде да засвидетелства скръбта си? С каменни лица ние носехме ковчега и не позволихме никой друг да го докосне, защото всеки би усетил, че нещо в теглото на мъртвеца не е съвсем наред. Пак бяхме заедно, четиримата, неразделни... Четиримата, защото предрешеният Миле помагаше да носим собствения му ковчег.
Помните ли как се покачи цената на картините му? Пари? Дори не знаехме какво да правим с тях. В Париж има един човек, който купи седемдесет картини на Миле за два милиона франка. Още продължаваме да се изхранваме с купищата скици и етюди, които Миле бе надраскал през този месец и половина, докато ние бяхме на път. Всъщност вече рядко ни се налага да се разделим с някоя от тях.
Смит замълча.
– Чудесна история, просто невероятна! – възкликнах аз.
– Да...
– Какво стана с Миле?
– Умеете ли да пазите тайна?
– Разбира се.
– Помните ли кого ви посочих днес в ресторанта? Вашият производител на коприна от Лион. Това бе Франсоа Миле.
– Велики...
– Боже. Да. Поне веднъж един гений да не умре от глад! Тази пойна птичка бе предпазена от тъжната участ да излива сърцето си и никой да не я чува, а после хората да измият срама си с пищно погребение. Ние се погрижихме за това.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания